СЪЛЗАТА НА ЯВОРОВ
СЪЛЗАТА НА ЯВОРОВ
От Яворовата душа
ще пада дълго –
цяла вечност:
сълза, в копнение узряла
и нажежена от печал.
Тя даже
камък
ще пробие.
И ще прозвънне във морето,
но няма там да се разтвори.
Ще я люлеят
бели приливи.
Ще свети тя
сред тъмни отливи –
единствената
бистра
капка
във замърсеното море.
Освирепелите вълни
ще я премятат
до премала
в безсънен
и неистов
бяг.
И само
в чистите сърца
за нея има
верен бряг.
ТРАГИЧЕН ФАРС
Съмнявам се в персони патетични
и в театралните им жестове.
На пътя им щом се изправи личност,
в тесто от злоба пошло я замесват.
Те публично целуват и прегръщат
и вричат се във обич и лоялност.
А после, щом се приберат във къщи –
фитила на омразата запалват.
Той съска и гори, и приближава
сърцето нищичко не подозиращо.
…И във мига, когато се взривява –
те следващата жертва си избират!
СРЕДНОЩНО СТИХОТВОРЕНИЕ МЕЖДУ ДВА СЕЗОНА
Вече не е лято. Още не е есен.
От лъчите слънчеви вече хлад повява.
Край реката крача – стихнал и унесен.
Жив съм – даже малко дни да ми остават.
Сиво и студено е, но във мене свети
на Доброто чистия, непомръкващ огън.
Аз вървя и нося пъстър лист в ръцете,
като дар безценен, сътворен от Бога.
Младостта отмина, но и стар не съм,
щом трептят в очите млади светлини.
Нека връхлети ме пак любовен гръм
и да ме разтърси, и възпламени.
Майната й – казвам си – на старостта.
Зная, че ме чакат бездни и беди,
но зелено-жълти паднали листа
плуват във реката редом със звезди.
Слушам полунощния жабешки хор.
Радват ме врабчетата – топчици живот.
Те не търсят топлия, южния простор,
нито пък проклинат зимния хомот.
За какво тогава в хленчеща агония
аз да се окайвам колко ми е зле,
щом в нощта студена между два сезона
пърхат храбро в мрака врабчови криле?
СОНДА
“Поет и землекоп наполовина…”
Иван Николов
Със сондата на мисълта дълбаех
повърхностно на младини.
И все не стигах аз до края.
И все засядах в плитчини.
Безводен пласт.Скала от кремък,
или пък корен закърнял
ме спираха. И аз поемах
към друго място, неразбрал,
че трябва бавно, търпеливо
да продължавам пласт след пласт.
Талантът е и издръжливост –
чак днеска проумявам аз.
И врязвам се във пласта каменен.
Безсънен. Прашен. Уморен.
…И извор бял – не бяло знаме
ще затрепти в незнаен ден.
ЕСЕННА ЕЛЕГИЯ
Оглеждам есенната си градина.
Дърветата са оредели.
Опирам пламнало чело
до кората им хладна.
Къде е любовната ябълка?
Дали я червей прояде
или я вятър отбрули
от златния клон
на ръцете ми –
честни и голи…
Вървя.
И мълча.
И тъгувам.
Добре, че още я има
ябълката на приятелството.
Ще я взема – да ми свети
по черния път
към небето.
ВИНА
Вековни крепости днес се разклащат.
Видях възходи. Прозрях погроми.
Дошло е време и аз да плащам
за всяка грешка или компромис.
Кървят в сърцето пукнатини
и прединфарктно сигнализират:
- Човече, изкупвай свойте вини,
че с тях е тежко да се умира.
НЕБЕСНА ПЕСНИЧКА
Невидима ръка изгражда и после из основи срива
небесната архитектура, така чудесно променлива.
Кръстосват мълниите шпаги във пламнали амфитеатри,
Два облака, тела преплели се любят във прозрачна шатра.
И слънцето новородено от изгревна вода изплува.
Трепти просторът и сияе като платно на гений в Лувър.
Тъй бих могъл и цяла вечност със сетива ненакърнени –
да гледам, вдишвам, благославям неизтребимата вселена.
ЛЯТНА ЕСЕН
И мене ме обгаря до болка знойно лято,
но есента намира пролука във душата.
Тя стихва уморена от страстите си летни,
опадат гнили листи – нещата мимолетни.
Във мен сега е тихо, и някак си просторно,
и вятърът ми свири с невидима валдхорна
мелодията чиста на мъдрата природа.
Не търся вече смисъл. Не чакам и изгода,
и злобата безсилна в нозете ми се кротва,
а Любовта във мене отново спуска котва.
Любов към всяко стръкче, към всяка живинка.
И чувствам – вече мога на глас да изрека,
макар да ви се струва съвсем невероятно:
- Дървото е зелено, но аз го виждам златно!
ЖИВОТЪТ НИ…
Животът ни – калейдоскоп трагичен
скъпернически гали и често удря с бича.
Той всяко утро със слънце ни поглежда,
а после силата ни сред безсмислици изцежда.
Дори когато е спокойна мисълта ни,
зад всеки ъгъл дебнат скритите капани.
Дори да ги избегнем – Битът с пета желязна –
по-слабия ще смаже, ще мами със съблазни.
Останал сам – в човешката навалица –
напразно чака някой поне с очи да го погали.
Душата му с остен невидим тялото влудява,
което с Дявола и с Бог се съюзява.
Разпънат между Днес и Вчера, и Бъдеще неясно –
внезапно самотията към гибел ще го тласне.
Преди това утеха ще потърси в чашата,
щом сомнабулства цяла нощ – изнервен и уплашен.
Животът, както да въртим, е акт трагичен,
но всяка глътчица от него до смърт обичам!
***
Будувам и стискам мида в ръцете,
додето във мене се плиска морето.
Вълна ме люлее и гларус кръжи.
Водата отмива пошли лъжи.
Делфини докосват ме с влажни муцуни.
Сезонът е есен, а в мене е юни.
И слънцето-риба във полунощ
трепти и се мята сред звездния кош.
Благословено, безсънно вълнение
и пак са момчешки моите вени.
И пак е кръвта ми и луда, и млада,
навярно това ще е мойта награда:
да мога със мида едничка в ръцете
среднощ да повикам във Пловдив морето.
