ЦЪРКВА
Той – силуетът, е необясним. Притежателят му бе преподавател по езикознание в Пловдивския университет през последните трийсет години на миналия век. Няма студент-филолог, у когото името му да не е всявало тих ужас. Ужас, който сковава, парализира, спира дъха.
Не държеше на присъствието на лекциите си. Въпреки това залата се пукаше по шевовете, подът сякаш се огъваше от хора. Говореше толкова тихо, че онези от средата нататък не чуваха нищо. Въпреки това бяха там.
Казваха, че по време на сесията къса дотогава, докато не сметне, че студентът е научил това, което трябва да знае. Максимумът – шестнайсет пъти. Ясно бе – никакво преписване, никакви пищови не помагат там. Единственото спасение – четене до припадък. А материалът – обемен колкото света.
Десет дни преди изпита почина майка ми. Как се готвих оттам нататък, как подреждах мислите си, как се свестявах след притъмняването пред очите – аз си знам. Запомнил съм, че правех лицеви опори през десет минути, за да съвзема. Вечер заспивах на масата, отварях очи и пак започвах.
Ден преди датата за явяване отидох да видя как върви при другата група. Рано сутринта сварих петима души в полутъмния коридор. Седяха на едно диванче пред кабинета. В групата бяха теглили жребий кои да бъдат те – казваха, че от първата петица никой никога не е бил връщан.
Борис Симеонов пристигна малко след това. Появи се в края на коридора, откъм източното стълбище. Стъпките му се чуха отчетливо и шумът от тях започна да се приближава.
Всички – до един първокурсници – впериха очи натам. Силуетът се очерта с пределна яснота – висок, изрязан, приближаващ бавно и неотклонно. Усетих, че в един миг диванът започна да се тресе, направо се разлюля – коленете на всички трепереха неудържимо. А фигурата на професор Симеонов продължаваше да расте – с мека шапка, шлифер и кожена чанта в ръка.
Спря, поздрави, отключи, влезе в стаята. Скъса и петимата.
На другия ден изкарах шестица – една от малкото изобщо в неговата практика. Все тая ми беше. Смътно си спомням какво ме питаше – запазих само впечатлението, че у този човек освен езикознание, нищо друго няма. Нищо. Абсолютно нищо.
Миг преди да си взема книжката, той се обърна към асистента и му каза, все така тихо:
- В живота има няколко думички, които трябва да се осъзнаят. Те са макарките, на които е навит конецът. Някои схващат за какво става дума, други цял живот заплитат и разплитат…
Какво ли ще остане от всичко, което изчетох, в главата ми и трябва ли изобщо нещо да остава – питах се, докато крачех, олюлявайки се от изтощение, към близката кръчма, за да си поръчам няколко халби пиво наведнъж.
Шест години след това се качих на влака от Велико Търново за Стара Загора. Минута след като се настаних в купето, вратата се отвори. Още преди да вдигна глава, усетих кожата ми да настръхва. Нямаше нужда да се вторачвам – този силует не можеше да бъде сбъркан с никой друг. Кимна, седна, постави чантата до себе си. Извади вестник, разтвори го и скри лицето си зад него.
Това продължи дълго. Много дълго. Имах усещането, че пътувам сам.
На гара Трявна се качи подпийнала компания. Трима мъже се вмъкнаха при нас и започнаха да коментират на висок глас каквото им дойде на ум.
Професорът свали вестника.
Сега ще им направи забележка – казах си.
Той послуша, използва една пауза и заговори. С оня тих глас, който се чуваше само до средата на аудиторията.
Заразказва за детството си в Дебелец. За кръчмата там. За типовете в нея. За различни запои. За това как правил капани на войниците си като командир и попадал във вихъра на гуляите им. И как точно яздил своя кон.
Никой не смееше да гъкне. Да шушне. Да мръдне.
Аз загубих и ума, и дума. Борис Симеонов продължи да разказва. Тихо, остроумно, поетично. Онези хора за малко не изпуснаха гарата си. Отвориха усти чак в Дъбово – да се сбогуват.
Когато влакът тръгна, той извади от чантата си четири филийки хляб, завити прилежно в салфетки. Измъкна и кутийка пастет, отряза капачето, намаза с ножчето дебело две филии. Подаде ми едната.
Не можех да си отворя устата.
- И аз не съм гладен, но съм диабетик – каза. – Трябва да ям. Опитайте, във влака винаги е вкусно.
Опитах. Изядох цялата филия. През това време той ми подаде още една – украсена с нарязан домат. И нея изядох. И трохите в шепата си даже.
На гара Тулово се изправи чевръсто, излезе. Малко след това видях как изтича през коловозите и се пъхна в гаровото „РСВ”. Не можех да повярвам. Бях като под хипноза.
Върна се с две бутилки, помоли ме да ги отворя.
- Да изпием по една биричка – каза. – Няма закъде да бързаме.
Пихме. Сладко, спокойно. Влакът се люлееше, вече в полето, бягаше от хладната привечер, която се спускаше от балкана. Дългата му сянка покриваше стада крави, близваше орехови градини, матираше блясъка на селски рекички. По някое време докосна позлатено кубе с кръст.
И двамата гледахме натам. Изведнъж той продума като на себе си:
- Църква.
Да, църква беше. Не ми стана ясно защо трябва да се обявява гласно. Но чух:
- Българската дума е „църква”. „Черква” иде от английското „чърч”. Това трябва да знае всеки.
Тогава си спомних какво беше казал на оня асистент. Мозъкът ми заработи като машина, на която е подадено напрежение. Сигурен бях, че в този момент мога да възстановя дума по дума всичките му лекции.
Но мълчах.
Мълчеше и той.
Минаха двайсет години оттогава. Ще минат още двеста. Две хиляди. Колкото си щат ще минат.
Но аз съм убеден, че един ден – в един прекрасен ден, както космическият влак си плува из галактическата привечер, в прозорците му ще проблесне отразен златен лъч. И тогава като полъх от вечерник през Вселената ще премине звукът от произнасянето на онази дума.
Църква.
А в следващия миг всеки, който се заслуша в нежното като звън ехо, ще осъзнае защо Бог е изпратил човека на Земята.
