ДИАГОНАЛИ
(лична поема)
* * *
Събирам изгубилите се в говоренето думи,
снега на разпилените листи,
мастилото на нощта, острото перо на светкавиците,
за да напиша единственото си стихотворение.
Балканът се изкачва вече по изгрева,
а небето слиза и облаците се разхождат
по улиците, уморени, изплакали сълзите си.
Стоглавата паст на деня бълва лица.
Те раняват, разяждат, погубват, опитомяват…
* * *
Поисках да чуя безтегловния кристален
звън на тишината, да ме убоде писък
на самотна птица, ала вместо това:
телевизорът, този погребален агент,
ме стресна със звън на желязо, парцали живот…
и отворената му паст оформи изречение, че
„трябва да сме внимателни на пътя”.
* * *
Някак лошо започва моето стихотворение –
с облаци, безумни тиради, кръв и сълзи.
Утре със сигурност ще е слънчево,
ала не и за бездомните кучета,
или за детето, в боклука изхвърлено.
за майката, вкаменена на прага от очакване
да се завърти глобусът
и годината да се превърне в минута.
* * *
Старицата пак ще си говори с мъглата,
а политиците ще измислят истории,
гушейки се в сянката на земята…
Всеки ден те закусват със слънцето
и правдата се проточва от устата им,
напоява коремите им и те се заоблят.
Но в поредния сериал винаги е слънчево,
всички имат лица на клоуни и имена на насекоми.
* * *
Исках да си поговоря с врабчето
за простия механизъм на срещата и раздялата,
чрез който светът вдишва и издишва.
Ала Балканът вече се хлъзга надолу
по пластмасовите ребра на дъгата.
Морето се изкачва по мачтите,
повлича със себе си рибите и медузите,
а телата им блещукат в тъмното
и смущават съня на самотните тротоари.
* * *
Мечтаех да поплача насаме с розата,
разцъфнала от копнеж по пчелата,
но светът полудял все звъни на вратата ми
и телефонът ми се гърчи като
нападнато от колики бебе.
Сърцето ми вдига палката си учтиво
и ме глобява с една нещастна любов,
защото съм увеличила скоростта
и се движа по самостоятелна орбита.
* * *
Откакто любовта си отиде, светът ме връхлетя,
изскуба яростно тишината, изпи сълзите ми.
Вече не плача – излях плача си
върху всеки милиметър от прашните пътища.
Завъртя ме циганското колело
и кръшна циганка ми предсказа съдбата –
сама да си бъда дом, хляб и разпятие.
Пуснато писмо без адрес
в пощенската кутия на утробата.
* * *
Сърцето ми – кош за пеперуди – се опита
да надхитри словата, да ги забоде
в хербария и да ги опази красиви и мъртви.
Ала те ловко се изплъзват
и полепват по лозунги и афиши.
Майка ми, загърната в кожата на облака,
който сивее от вечната й цигара,
постоянно мърмори нежно, че зяпам в небето,
вместо да въртя земята на пръста си.
* * *
Стихотворението вече подсмърча от студ.
Как да го стопля – не се съдържам вече
в своите очертания на ангел хранител.
Зла, студена и празна е душата ми,
като разсъхнала бъчва в изоставена къща.
Ничий хляб не може да я възкреси.
и никакво вино – да я погуби.
Навъртя своите четиридесет години в пустинята
и само изпосталялата череша на двора
я очаква и оплаква с кървави сълзи…
* * *
Люлее се дяволът на полумесеца
и върху кръста подхвърля зарове,
а бай Иван и Али – ключарят
играят кротко табла под лозницата
и врабешкият хор като в древногръцка трагедия
разкрива тайната на тяхното съжителство
/просто всеки оставя другия да печели
както Аллах и Христос са ги учили/.
* * *
Отдавна се гушат думите в скута на мълчанието –
най-вярната стража на харамийската ми душа.
Научих се да печеля любов тъй както
се печели глътка въздух на прага на небето.
Денят изтрива потта от челото си
и бърза вечерта да прегърне, да я оплоди с илюзии.
В нейния призрачен скут поетите назовават нещата
за да може слънцето да ги освети
и тъгата да ги благослови.
* * *
Спят очите ми в корема на паяка, а онова
чудо на цивилизацията, погребало и опяло не един живот,
не млъква и все повтаря ли повтаря,
че писането на стихотворения е престъпление,
четенето на стихотворения е престъпление,
мисленето на стихотворения е престъпление,
раждането на стихотворението е престъпление…
И смъртта също – животът тържествува в мълчание,
а илюзията е дом и ежедневие за прозата.
* * *
И на кого ли да подаря това стихотворение –
Две вечни клюкарки предъвкващи лятото,
кресливи врани, налетели на мърша,
мама, изпушила на рая тютюна,
бай Иван и Али – каприз на калта и вятъра,
издънки на хилядолетното дърво,
превърнали словото в тоалетна хартия…
Изкорубен великан е дървото –
с проскубани коси, с пресъхнали сълзи.
Не свиват гнезда орлите на голото му теме…
* * *
Къщата ми е колумбово яйце,
крила са вратите, а очи – прозорците.
Имам хиляди родини – разноцветни балони,
живот като зрънце-изкълвано от гарвани.
През деня броя глътките въздух,
и сменям маските на вярата и разума.
През нощта стиховете ми тракат с вълчи зъби,
надкукуригват петела на разсъмване
и ме молят при тях да остана.
* * *
Бременна е планината със самодивски
и хайдушки сборища, с партизански пътеки…
Раждаме се от ехото и без да сме тръгнали
мечтаем да се завърнем, да си останем
деца на отминалото – погубените души на словото.
Светът ни опява, без да сме умирали
и Бог си имаме – без да сме кръстени,
и гроб си имаме – без да сме живяли…
Безпътица е нашето име – без да сме обичали…
* * *
Ала ти, моя любов, спасение зад ъгъла,
като Пенелопа тъчеш и разплиташ времето.
Напиши вместо мен моето стихотворение,
от кремъка на живота си, от кръвта ми да разцъфне.
Позволи ми отново да се тревожа за теб,
както смъртта – телохранителят на живота
всяка нощ сънува плодородни пасища…
Понеже не те търся, ти си навсякъде.
Помогни ми отново да се завърна.
