Тотю Нерезов

Да кажеш, че има човек в живота си да не е откраднал нещо, да не е излъгал, и ти ще излъжеш. Все за най-честни се изкарваме, от нас по-прави няма, ама и ние сме като всички. Ще ти призная един мой грях, а пък ме съди, ако трябва. Още като я видях, ми легна на сърцето. Да си чул чирпанлия да хареса нещо, че да го не вземе, кръвта си ще пролее, ама ще е на неговата.
Рано се беше пръкнала зимата оная година. Едни мъгли, едни замръзници – месец преди Димитровден. Цяла есен работих по пътя от Чирпан за Хасково, изпълнявах поставените ми задачи пред моста на река Марица, до новостроящия се ресторант. Там я срещнах, една студена сутрин идва срещу мен, розовото й носле от издишвания въздух беше заскрежило челото й между веждите. Мина покрай мен, погледна ме недоверчиво, заобиколи ме откъм моста и тръгна по течението на реката. С женска маниерност важно-важно поклащаше младото си тяло. Изгуби се от погледа ми, когато чух гласа й – понесен от речното корито звук, като от родопски чан се носеше покрай брега на реката. Още ехото не се беше разнесло, шумът от хрускането на замръзналия пясък ме накара да погледна зад мен – минава, не ми обърна никакво внимание, отиде зад канала и повече не я видях този ден. Помислих, че е с някой от риболовците. Яви се отново след някой ден рано сутринта, бях запалил огън да се постопля, турих нещичко да си поопека, пътят беше пуст, нямаше никакво движение – унесъл съм се в горенето на дървата и, кога поглеждам, срещу мен е застанала моята непозната. Оглежда ме, стои на разстояние, а аз се правя, че не я забелязвам, за да не остана отново сам. Така се запознахме. Привлечени от топлината на огъня, притиснати от самотата, всеки ден се заредиха срещи между нас. Всичко беше нормално, докато не дойде онази събота – бяхме пак заедно, когато покрай нас премина един бял хасковски москвич в посока за Чирпан. Тя подскочи изведнъж и побягна след него, отиде зад завоя, забави се малко, върна се с наведена главица. До края на смяната гласа й не чух. Случаят се повтори на следващия ден в неделя – москвичът пътуваше за Хасково, една детска ръчичка махаше към нас от запотеното задно стъкло на колата, тя затича отзад, зададе се насреща друга кола и едва не я премаза при разминаването. Затичах се към нея, взех я на ръце и я прегърнах, сърцето й тупкаше на спукване. Нали съм такъв, все да ровя, все да търся, изведнъж се реших – имах дни да почивам и с моята кола заедно с нея още до обяд на следващия ден бяхме на адреса, посочен в регистрацията на белия москвич. На паркинг пред една огромна жилищна сграда между двайсетина автомобила беше паркирана колата, минаваща на два пъти покрай нас. Отворих й вратата, слезе, поотърси се, поогледа се и като невестулка се шмугна в първия вход. Исках да не я загубя, молех се вътрешно да остане при мен и може би за последен път да я видя – тръгнах след нея. Заварих я умислена, застанала пред вратата на средния апартамент, на втория етаж, без да издава звук, навела глава. Посегнах и натиснах звънеца, чух стъпки да идват към вратата, преди да се отвори, тръгнах по стълбите надолу, не исках да бъда свидетел на срещата. Седнах в колата и, докато потегля, гледам – от входа излезе една госпожа, облечена в дунапренов светлосин пеньоар, да я води, завързана с парче сезал. Минаха покрай мен, тя запъваше крака, но госпожата насила я теглеше, отведе я и я предаде на три тъмнички в образите дечица, които търсеха нещо из кофите за смет. Тръгнах след тази весела тайфичка от изгладнели душички и я купих за пет лева от тях. Направо я закарах у нас. Повече от десет дена мълча, последната вечер баща ми я пуснал – че като залая, оттогава досега никой не може да мине покрай нас, без да го не усети. Години минаха, старите се поминаха, децата си покрай нея отгледахме, като човек е – всичко разбира, селски мъник-кучка, кръстена от децата с името Маша. От спомена за оня сезал или от спомена за оня бял москвич, до ден днешен Маша завързана не лае и каквото и да я правиш, в автомобил се не качва. Шест-седем години другаруваше с докторовия мъник, народи кученца, снабдих цялото село – то селска къща без куче и пиле не може. Тогава имаше някои да ми се надсмиват, ама и аз не съм лесен – дойде някой кученце да иска, аз при Маша го водя, тя да му го даде, да го види, да го разбере какво сърце носи, няма ли догодина заради пустия му кучешки данък в някой пущинак да го засурне, майчината му съдба да повтори.
Ако ви даде съдбата път през село да минете с превозно средство или пеша, погледнете към източната страна на площада – Маша може да видите, да чака на спирката от работа да се връщаме. Не се плашете от нея – не хапе, сама ще познае що за човек сте, ще остане до вас, или ще избяга.
Кучешка съдба, ама се среща и при хората.