Лияна Фероли

16 януари 2010 – 4 години без поета, журналиста, преводача Георги Талев

Единственото нещо, за което не е излишно да си спомняме, са миговете на любовта. И за тези, които я възпяват, разбира се. Поетите. Всичко друго е суета и гонене на вятъра. Всичко друго е тленно и изчезва като стъпки по плажа в погледа на вятъра. Нищо че събираме в движение корички мъдрост, сякаш за бог да прости. Нищо че имаме дързостта да преобръщаме наопаки света и да прекрояваме слънчевата сянка. Нищо че все не ни стига любов и я заемаме дори на кредит. И прегаряме неразбрани и неразбиращи кода на неясното заклинание – живот. И що за живеене би било това, в което не си любил или поне не си оставил красиви думи за любовта.
А само за един кратък живот родопският поет-журналист и преводач Георги Талев успя да преживее достатъчно интензивно усещането за тези две най-значими и човешки дейности.
Цял живот Гошо пътуваше към тази загадка на живота, наречена любов. Може би там, горе, песните му за това извечно чувство ще намерят истината. А тук, в земния живот, все не му достигаше времето да я измери в стихотворни рими.
Покръстен единствено в храма на любовта, той знаеше, че идолът любов е най-вярната посока на пътя, минаващ през ада, но директно изстрелващ в звездния рай. И че последната ласка любовна е пътният лист към всевечния живот.
Дългото поетично пътуване на Георги в тази посока премина през първите трепети на детството, отнето от първата целувка и от първото момиче от селската улица, с коси от ръж и жито. После намери пресечната точка между бездната и небето, между ада в нас и рая в другия, между началото на края и края на началото. Това търсене позна болката на отблъскването, на изумлението от ту силната и горда, ту бясна и ранима любов, ту страхопочитание и опасение безмерната страст да не я превърне в купчина потрошени стъкла.
Но най-често ние, пътуващите заедно с Гошо, се оставяхме да бъдем погалени от нейното море от изкласила ръж, макар че винаги сме били готови за нейното дебнещо деветбално вълнение. Мъчили сме се, подобно на въздух, да улавяме безкрайните й нюанси и за кой ли път да си признаваме колко странна, въпросна, неясна и неуловима е любовта.
И така, вървейки по тези поетични пътеки заедно с Гошо, често си припомняме онази любов, в която близостта ни е правила чужди, и онази, която «тръгва утре, а се връща вчера», която все отлита като мечта и отново се връща като мираж. Вглеждаме се в тази тръпка – флуид, която все кръжи около нас, без да е в нас, за да се превърне в най-прекрасната си форма – неосъществената любов. Любовта – блян.
Но уморени от безплодно бленуване, отново й прощаваме за нейната измамност и отново се отправяме нататък към небето, към нейната жаркост и изпепеляваща задъханост, която отнема въздуха и накрая послушно ляга в снега на косите ни като копнеж и тревога да не се стопят в студа на зимата нейните крехки следи. Едва тогава тя се превръща в едно тихо пристъпяне на пръсти и внимаване да я разпознаем такава, каквато сме я очаквали. Макар че доста късно съзираме този й образ в едно закъсняло споходило ни чувство за детски мир. И в едно пътуване все нататък, към небето, и връщане все оттам. В едно очакване на свята вечност. Това, към което още ни води Георги Талев чрез поезията си.