ЗА ТУЙ, ЧЕ ИДВАШЕ, БЛАГОДАРЯ ТИ
ЗА ТУЙ, ЧЕ ИДВАШЕ, БЛАГОДАРЯ ТИ
И всяко твое идване – последно –
начало бе на следващия край…
Отдръпваха се дъждовете летни –
и ние тръгвахме към своя рай.
И всеки път обичахме се – свои,
разделяхме се “чужди” всеки път,
и мислехме, че всичко е спокойно:
не знаехме, че болките болят.
Разбирах, че настъпваше начало
на най-последните ни дружни дни.
И питах се: дали не бе случайно,
че теб избрах от всичките жени?
До утрото будувам в свойта стая,
все още би могла да се явиш…
(Ти мислиш, че и тоя път не зная,
че и ти сега не спиш?)
Аз знам, не бива да завършва пътят,
но как да продължи и – закъде?
За туй, че идваше, благодаря ти.
…И за това, че днеска не дойде.
КЪДЕ СЕГА Е ТОЗИ МОЙ ПОРТРЕТ
Сънувах, че съм те рисувал гола,
макар не съм художник, а поет.
Не на дивана – седнала на стола,
с ръце, покорно скръстени отпред.
Не просто Мерилин Монро, а тебе –
омаен лъх и в радост, и в беда:
една трохица за обяд безхлебен,
за съхнещ извор – капчица вода.
Замислена и мълчалива… Тръпна.
Със лик ту лицемерен, ту смутен.
Жена, която всеки ден си тръгва,
ала… остава пак и пак при мен.
Да можех да те имам и да можех
да те съзирам все така отпред…
Но аз комай те нарисувах… Боже,
къде сега е този мой портрет?
* * *
Ще дойда неочаквано. Вратата
ще е последният граничен пост.
Какво ле ще се появи “оттатък”?
Какъв ще бъде първият въпрос?
Лицето ти ще запламти във огън,
ще затрепти сърцето ти във плам.
Аз знам, кръгом да се обърна – мога,
но да се върна мога ли – не знам…
Ще ме погледнеш строго изпод вежди,
ще се отдръпнеш после във страни.
Кажи: защо тъй бавно ме отвеждаш
във тези неизвестни далнини?
Ще дойда неочаквано. Ще влезна.
Ще ме обгърне в миг уютен мрак.
Аз мога и да хлътна в тази бездна,
но съм готов да падна в нея пак!
* * *
Да беше гълъб – да те пренеса
през тези есенни житейски ветри
и да превърна точно начаса
във нежност всички луди километри!
Изпращам те – подобно на война –
по най-невероятните маршрути,
но знам: ще бъдеш моята жена,
макар и в сетните ми две минути!
Завръщай се – красива и добра –
от всичките си стартове: ще зная –
дори на сто години да умра,
най-хубавият миг ще бъде краят!
* * *
И силна, и горда – такава те искам:
любима жена – Василиса прекрасна.
Когато си щура, най-много те мисля,
най-много те искам, когато си бясна.
И силна, и горда, приличаш на пъпка,
на цъфнала роза в безлюдна алея…
Бъди все такава до първата стъпка:
дорде те превзема и сам побеснея.
* * *
Нощта, оплела сънните дървета,
виси над мен като рибарска мрежа.
Изплували по края на небето,
звездите любопитно ме поглеждат.
В какви посоки, по какви маршрути
във този дивен свят да те намеря?
Все ми се струва, че си тръгна утре –
и сигурно ще се завърнеш… вчера.
* * *
Отиваш си – невидима, безплътна,
тъй както преди време се яви:
със жаждата за ветрове попътни
и с болката по стъпкани треви.
Примамваха те градове далечни,
в които, като страшен земетръс,
видения – негаснещи и вечни –
разпъваха те ден и нощ на кръст!
Болеше те за всяка нощ безсънна,
за всяка стъпка, извървяна Там:
и всеки миг, потънала в гласа ми,
се връщаше в безмълвието… Знам:
не можеше на две да се разкъсаш,
да бъдеш в лодката и… на брега!
Навярно появих се твърде късно?
Или пък – рано?… Знаех ли – кога?
Навлязохме в началото… от края,
по същество – с прекършени крила…
Изгубвам те… Защо да се терзая,
щом моя никога не си била?!
* * *
Моят залез не ме притеснява –
знам, че двойно и тройно живях
и че нещо след мен ще оставя
в двете дати с тире между тях.
Ще надувам докрай както може –
без почивки, без дъх, на педал.
Запиши си го, горда Госпожо,
аз все още не съм се предал.
