Мария Антонова

По програмата на столичния храм „Св. Седмочисленици” за поклонническите пътувания, на 5 декември (събота) беше определено посещение до Дивотинския манастир.
Дивотинският манастир е от най-старите запазени манастири в Софийска област. Той се намира в северните склонове на Люлин планина, на около 10 км. от с. Дивотино.
Група от четиринадесет души потеглихме от сборния пункт – църквата „Св. Седмочисленици” – в посока гр. Банкя, с градския транспорт и след това, също с автобус, до кв. Михайлово. Слизайки на предпоследната спирка на автобуса, ни предстоеше да изминем един очертаващ се черен път от 4 км., който, за несвикналите като мен да ходят пеш, на пръв поглед бе нелек маршрут. Но компанията и пътят през квартала не ми дадоха възможност да се замислям твърде много над това, което тепърва ми предстоеше.
Когато излязохме от кварталната стръмна улица, се виждаше само гориста местност. В началото видяхме голяма табела, която упътваше туристите как по-лесно и бързо могат да стигнат до манастира. Това вече ми подейства успокояващо и аз приех изненадите на деня като Божия промисъл.
Пътят беше леко мокър от навалял дъжд, но все пак имаше тревисти просеки през които можеше да се мине без това да развали настроението ни.
В приказки за предишното пътуване до Калоферския девически манастир „Св. Въведение Богородично” не разбрахме кога започнахме да се спускаме надолу по пътя и кога се появиха покривите на сградите в двора на манастира. Още отдалече, от високото, се чуваше кучешки лай, който явно съобщаваше на монасите, че в околността са се появили непознати. А щом наближихме главната порта на манастира, кучешкият лай се засили до степен приличащ на пропъждане. Прав е писателят Йордан Йовков, който пише за животните „Ако можеха да говорят”. Наистина, ако това куче можеше да проговори, несъмнено щеше да ни каже, че нямаме работа в светата обител, ами да си вървим по пътеката надолу към с. Дивотино. За разлика от неговото негостоприемство, точно пред портата срещу нас изскочи рижав котарак, който гальовно ни посрещна.
Докато влизахме в двора, от една от килиите излезе един от послушниците, сочейки ни пътеката към храма „Света Троица”. Дали беше разбрал от кучешкия лай, но в малката сграда на манастира вече ни чакаше един от монасите, който, освен че ни разказа за историята му, ни даде и възможност да си купим малки сувенири за спомен от това свято място.
На входа на малката църквица четем: „Манастирът „Св. Троица” е построен през 1046 г. През ХV в. тук е звучала родна реч. Последен игумен на манастира е Максим Хилендарски. Манастирската обител е давала подслон на апостола на свободата Васил Левски. От 1921 г. манастирът е населен с монахини”.

След като получаваме невидимото с човешки очи благословение от светите икони, задаваме на монаха въпроси за манастира и неговия строеж. Той, някак радостно притеснен от нашето идване, видимо се старае да отговори на всичките.
За изграждането на манастира съществуват предания, които нищо не може да изтрие от паметта на хората. Едно от тях е, че младеж намерил в хралупата на голямо дърво делва с жълтици и решил да построи манастир, а друго е, че мъж и жена, като орали нивата си, намерили голяма делва с жълтици. Натоварили магарето и решили, че там, където то падне, ще бъде мястото на манастира, който искали да построят в знак на благодарност към Господ. И ето, че магарето се подхлъзнало и паднало между двата ручея и умряло. Така, на това запазено от силните ветрове място, се появил в 1046 г. манастирът „Св. Троица”. Местността, където била намерена делвата, е известна под името „Имането”. По време на кърджалийските набези и този български манастир не бил пощаден. В края на 1806 г. той бил разграбен и опожарен, много животни били отнети и подкарани от предводителя Хасан Ходжа. По пътя заваляло и гръм убил нещастния водач на грабителите. Останалите се изплашили от случилото се и върнали животните в манастира, а мястото, където бил погребан Хасан Ходжа и днес носи името „Ходжи гроб”. За съжаление, както навсякъде по българските земи, църквите и манастирите били първите набези на турците. И този манастир, макар и далече в планината, не бил пощаден. Три пъти е бил опожаряван и всичко в него е било унищожавано и разграбвано. Сред имуществото, освен иконите, най-ценни са били книгите – те са били палени, късани – да не остане и думичка, написана за историята на българския народ.

По онова време манастирът имал 3000 декара гори и 1000 декара ниви и ливади в землищата на съседните села. А границите на тази манастирска собственост се отбелязвали с каменни кръстове.
Сегашната църква и сградите наоколо са построени през 1902 г. с помощта на населението, живеещо наблизо в околността, а игумен по онова време е бил Максим Хилендарски. Църквата е еднокорабна, с две странични ниши, а погледната отгоре наподобява кръстообразен вид.
Трябва да споменем, че манастирът е носил името Царски поради честото посещение на цар Фердинанд. Каква е била причината за неговата щедрост, днес трудно бихме казали, но манастирът получил две карети – едната била представителна за игумения Клавдия и монахините, а другата била предназначена за обикаляне на имотите на манастира.
Преди да напуснем двора на манастира, след многото снимки, които направихме – и на църквата, и на старинната чешма там, бяхме поканени в гостната на манастира. Монасите ни почерпиха с чай и постни сладки. Докато ние споделяхме възхитата от видяното, при нас влезе игуменът на манастира о. Пахомий. Очарователната му усмивка ни завладя и ние една през друга задавахме въпроси за манастирската обител. Когато го попитах къде точно в манастира е поставена чудотворната икона на Св. Богородица, за която съм чела, той с тъжна усмивка на извинение отговори: „Тази икона, за която питате, оцеля по време на турското робство, но при демокрацията я откраднаха”. Спогледахме се, сякаш гръм падна в стаята. Игуменът излезе, вероятно почувствал, видял в очите ни възмущение и почуда. И за да разсее обзелата ни обида от стореното, влизайки отново, подари на всеки по една малка ламинирана иконка на „Св. Троица” с пожелание отново да посетим манастира и да не забравяме никога, че Бог е навсякъде с нас. Нямаше какво повече да си кажем, освен да му благодарим. Излязохме навън, където от височината над манастира ни посрещнаха залязващите слънчеви лъчи и ни изпрати лаят на манастирското куче.