Иван Груев

ГОРЧИВАТА ЧАША

Остави Ангелът горчивата ми чаша
на камъка и отлетя в безкрая,
а аз останах сам пред моя страшен
последен час – объркан и отчаян.

Не можех да поискам и защо ли
ще каже Господ тя да ме отмине –
нали дори Христос Му се е молил,
но трябваше докрай да я изпие.

Тополите в градината мълчаха
и пръскаха прозрачен пух със шепи
и сенки под дърветата сновяха,
безплътни и реални до нелепост.

Дочух в нощта камбаната да бие
и този звън разтърсваше земята…
И вдигнах чашата си, за да я изпия,
когато Юда ме целуна по устата.

ЛАБИРИНТЪТ

Преплитаха се пътища без изход
из лабиринта, в който още скитам
и Минотавъра видях отблизо
да рови със рогата си в душите.

Разкъсваше и тъпчеше с копита
стремежи, цели, пориви, изкуство…
Уплашен бягах, без да се запитам
как ще живея без душа и чувства.

Загубих се, а сребърната нишка
на любовта внезапно се прекъсна.
Дори завръщането е съвсем излишно,
когато и за връщане е късно.

И жеравите тайните си ритуали
изпълниха със танц и вече ниско
летят над пътища и магистрали
на лабиринта, който е със единствен изход.

МИДА С ПЕСЪЧИНКИ

Безбройни песъчинки през мидата минават,
но само някоя на бисер в нея става,
измъчва я, боли я, забива се във нея
и тази мида вече със болката живее.

Защо сред милионите се случва точно тази
едничка мида бисер във себе си да пази?
Обича ли я Бог или пък я наказва?
Какво чрез тази мида на нас самите казва?

Че от живота само черупката остава?
Не всяка болка във бисер се втвърдява.
Че трудна е съдбата, когато е красива?
И нови песъчинки в душата се забиват.