Тошо Лижев

Драги Ангеле,
Знаеш какъв съм тежък на писмата, не ми придиряй за закъснението. С две думи – истина е! Не са те заблудили. А сега, след като ти отговорих на въпроса, ще ти опиша как стана.
Аз и досега съм убеден, че на четиридесет години човек не е лесно да се ожени. От нашия клас на летящите магарета само ние двамата с тебе останахме самотници и сега, след като се разделих с ергенството, някак си ми е съвестно пред тебе. Какво да правя; мислех, че ще си остана заклет саможивец, но не било писано. Всичко се случи изневиделица. Започна с един сън в една петъчна вечер. Бях се прибрал от работа, гледах телевизионната програма и си пържех яйца на котлона. Не бързах да си лягам, в събота никой и нищо не ме чакаше.
Сънят ми и сега, след като подкарах петото десетилетие, е здрав както през ученичеството. Оръдия да думкат, с тъпан да бият над главата ми – знаеш ли, земетресението тази пролет не усетих! – нищо не е в състояние да ме пробуди. И както през ученичеството, нищо не сънувам. Искам да кажа, че забравям сънищата си. Нали според науката в това отношение всички нормални хора са еднакви, просто едни помнят, а други – не. Но да оставим науката настрана, каква полза, дето иначе съм си съвсем нормален, щом в съзнанието ми не остава помен от съня, а нали той е една трета от човешкия живот! При това – най-интересната! В него се случват такива работи, каквито и най-силното будно въображение не е в състояние да измисли. Нещо такова ми се въртеше в главата в петъчната вечер, докато гледах разсеяно в телевизора и си готвех ергенската вечеря.
Питах се кога за последен път съм сънувал и взех, че прегорих яйцата. Не случайно ти напомням за ученичеството. От тогава, от последния клас в гимназията, беше последният ми ясен спомен за един съвсем детски сън. Летях. Сетне, след този сън, престанах да пиша стихове. Ти едва ли помниш тези подробности, самият аз като по чудо ги възстанових в бедния си неуслужлив мозък след двадесет и толкова години. В ония времена всички ние, крилатите магарета, бяхме поети. После престанахме да бъдем (освен ако не е оцелял някой таен графоман); за мене, обаче, с този последен летеж на юношеската душа са прегорели и тъничките ми пегасовски крилца. Магарето, все пак, не е кон, нали? Станах, както знаеш, обикновен инженер и то от онези досадни стари ергени, за които предпочитат да разказват вицове, вместо да ги канят в компания.
Изпаднах в отвратително настроение, защото в хладилника не намерих други яйца, а олиото ми беше на свършване. Целият свят изведнъж ми опротивя. Залъгах стомаха си с един сандвич. Канех се да изключа телевизора, но нещо ме възпря. Гледах прав картината: улици, къщи, минувачи… след секунди смениха кадъра, говорителката обяви край на предаването. Започваха последните новини. А аз стоях като треснат и не можех да се освободя от натрапчивото внушение, че съм пропуснал нещо. Беше ми се мярнало някакво лице, някакъв дом, бог знае що. Заспал съм с незагасен телевизор. Макар да си имам вкоренена от години, непоклатима ергенска привичка – връщал съм се яко пийнал и пак съм го изключвал, – нея вечер го забравих. Разбрах го около полунощ, след като се събудих и чух шум като от току що отворена бутилка кока-кола. Погледнах трепкащия екран и си спомних.
Вървях към морето. Бях излязъл през обедната почивка и по стар навик отивах към градината да се поразтъпча. Вървя, значи, вървя, а морето никакво го няма. И изведнъж откривам: не е нашият град, а някаква съвсем непозната улица. Слушай сега внимателно, Ангеле. Улицата е стръмна, в горния край се подава кубето на стара църквица, а надолу се спускат все солидни двуетажни къщи. От едната страна има тротоар, а от другата е застлано с асфалт като самото платно. Вървя аз по него, по средата, отминавам няколко пресечки и отляво се зареждат блокове – пететажни, с градинки и детски площадки между тях. Улицата е права, широка, една такава чиста, зеленеят млади дръвчета, насреща се сипва зората, наоколо няма жива душа и неочаквано някой ме вика по име!
Вдигам глава… Какво да ти кажа, тук съм безсилен да опиша правдиво картината и чувствата си. Накратко казано – видях  н е я. А сърцето ме люлее като камбана. В един миг изпитах толкова, колкото не мога събра за четиридесет години накуп преди. Само една дума имаше у мене и тя беше твоето име, Ангеле! Може да ти се сторя старомоден, изкуфял, мисли каквото си щеш, но беше точно така.
Протегнах нагоре ръце и… шупна газираното питие, тоест телевизорът.
Това беше сънят.

Седнал по пижама пред незагасения екран, още сънен, не можех да съобразя какво се е случило. После ме обхвана неописуема радост. Бях щастлив. С друга дума не мога да предам по-точно състоянието си. Състояние, което не беше само минутно настроение, каприз на нервната система, а ме държи и досега. Тогава разбрах едно – трябва да действам. Незабавно.
Сигурно не се изразявам прецизно, защото решението ми не беше резултат на логичен анализ, на умозаключение. По-скоро мене ме движеше един импулс. Всичко, което вършех по-нататък, ставаше в пълно съзнание и едновременно в унес, в просъница – както в мига, когато се блещех пред шумящия телевизор. Добре, че не бях само трезв, какъвто съм си бил през целия си живот след славната епоха на крилатите магарета. Ако се бях доверил на здравия разсъдък, щях да се мушна под одеялото и да продължа съня си. Щях да изпусна щастието си! Даже тогава, във възбудата и възторга си, докато се суетях из стаята и търсех географския атлас, с учудване и горест се попитах колко ли често хората пропускат най-главното за себе си, не съумели да го видят в случайното делнично докосване, в една обикновена усмивка, в някой сън… Открих най-сетне атласа (бях го купил заедно с лекарственик за билки, макар и двете книги да ми бяха абсолютно ненужни, като заклет ерген се готвех отрано за старостта), открих атласа и го запрелиствах. За съжаление в него не намерих нищо интересно. Навярно ти вече се досещаш – търсех начин да узная името на града, чиято улица бях видял най-напред на телевизионния екран, а после и в съня си. Разбира се, нямаше защо да се отчайвам. На следващия ден можех да отида в библиотеката. Можех да направя справка в нашия икономически институт. В края на краищата ми оставаше телевизията – там не може да не знаят какво са показвали. Но аз нямах търпение.
Започнах да преглеждам книга по книга цялата си библиотека: учебници, пътеписи, научнопопулярна литература. Час-два преди това не бих се заел за нищо на света с подобно занятие. Щеше да ми изглежда колкото безнадеждно, толкова и смешно. Но аз вече ти казах, че не се ръководех от трезвия разсъдък, а от чувствата и вярата си.
И го открих! Почти веднага. В някакво вехто книжле на една размазана снимка. Веднага познах улицата, макар да ги нямаше пететажните блокове – фотографията е правена явно много отдавна. Под нея черно на бяло беше написано името на града.
Облякох се и отидох на гарата. Тъкмо заминаваше нощен влак. Последният. На гишето за пръв път след среднощната си преживелица разговарях с жив човек, дежурната билетопродавачка. Тя изглежда не чу добре названието на града и повторно ме попита закъде ще пътувам. Към щастието, рекох, към късмета си, след което тя не особено любезно се заинтересува не ми ли е стигнало времето от затварянето на ресторанта, за да отрезнея.
Нямах никакво желание да отрезнявам и даже ми стана малко мъчно за нея, задето така накриво вижда света и дори не подозира какъв безценен билет ми е дала.
Малко преди разсъмване стигнах целта си. Докато се огледам, малцината слезли с мен пътници опразниха перона и потънаха в лабиринта на непознатия град. Накъде? Да питам за улицата явно нямаше смисъл, та аз не знаех името й. Доверих се изцяло на себе си и се отправих към центъра, откъдето смятах да започна търсенето.
Само след час – без питане не мина – се озовах пред голямата къща срещу блоковете. Застанах насреща и се загледах в  н е й н и я  прозорец. Пердетата бяха свалени. Без да се двоумя, щях да извикам или да свирна като махленски хлапак, но от съседния дом се появи бабичка с пазарска торба. Спрях я и без предисловия я заразпитвах. Тя заяви, че наоколо не живеело никакво момиче. Обяснявам й: тъмночерна коса, пъстри очи, бенка на лявата буза, лице на мадона, полегати рамене, гладка млечна кожа и т.н., пълен портрет.
- Ааа, Силвия – досети се бабата. – Че тя да има, да няма трийсет лазарника е трупнала, майка й и баща й вече са се отчаяли.
Хукнах пряко улицата към къщата. Преди да бутна боядисаната в зелено вратичка, се обърнах. Благодарих любезно и попитах за какво отчаяние е споменала.
- Не могат да я омъжат, придирчива била.
Бях готов да разцелувам бабенцето след тези думи – не заради смисъла им, а поради самото обстоятелство, че някой говореше за  н е я  в този час на нетърпението. Тъкмо то ме спря да не се върна и прегърна старата жена. По същата причина не свърших и една друга работа, за която навярно ти вече се досещаш. Но какво да се прави, друже мой, аз бързах.
Излязоха родителите й. Разговорът с бабичката, или тракването на вратичката ги беше изкарало навън – личеше си, че са станали отдавна. Ранобудници. Приветствах ги и обявих, че търся Силвия. А те, Ангеле, стоят двамцата и тъжно-тъжно ме гледат. Едни такива помръкнали, с благородно побелели коси и сериозни лица. И уж мене гледат, а погледите им търсят нещо зад гърба ми.
Майката каза, че Силвия я нямало.
От изненада, без да мисля, възкликнах:
- Не може да бъде!
Бащата обясни, че дъщеря им отишла на гарата. Посрещала годеника си. Като чух „годеник”, се обади моята стара ергенска кръв. Зави ми се свят. Идеше ми да потъна вдън земя от срам и притеснение. Не може да бъде, изрекох повторно по същия глупашки начин. И веднага се съвзех – беше ме осенила една гениално проста и вълнуваща догадка.
Голям смях падна после, когато си спомняхме този разговор пред прага. Но, както вече ти обясних, смущението ми беше само минутно – хукнах по улицата.
Отдолу, откъм завоя на съседната пресечка идваше  т я. Тук отново съм безсилен, а и нямам желание да ти описвам срещата. Прегръщахме се, плакахме от радост, да, плакахме…
Силвия отишла на гарата да ме посрещне, но в тъмното сме се разминали.
Тя ме беше чакала така, както аз търсех нея. Нещо повече, познавала ме е отдавна. Познавала ме е от години, от векове – тя също е била крилато магаренце, Ангеле! – била е сигурна в тази среща. Аз й казах същото и не я излъгах, макар за мене всичко да беше започнало преди десетина часа с едно скучно телевизионно предаване и с тиган прегорели яйца. Не, не е точно така. Тогава, в късната петъчна вечер, в ергенската си квартира аз просто се бях пробудил след дълга летаргия, започнала след оня сън от юношеството. Оня сън, в който летях и от който, да си призная, сам се срамувах тогава, сигурно дори на тебе не съм го обадил. Изглежда тъкмо затова са ми прегорели пегасовските крилца. А без тях човек не може да се издигне над суровата действителност на видимите факти, на науката и трезвото мислене, не може да даде воля на въображението си, да се вслуша в своя вътрешен глас без боязън, че ще загуби душевното си равновесие на нормален син на своя век, век, признаващ само математическите доказателства, доводите на разума и единствено тези чудеса, които теорията още не е обяснила, но обещава да ги обясни, да свали от тях булото на загадъчността…
Вкратце – така се намерихме със Силвия. Знам, звучи неправдоподобно. Няма да те убеждавам, няма да ти се кълна. Няма да търся приемливо обяснение. Просто ти съобщавам самата истина. Ако още се съмняваш, спомни си за двамата братя, които никога не се били виждали и дори не знаели са съществуването си, но смътно го  у с е щ а л и, несъзнателно се търсели и се познали при първата си среща! Нима това, което се случи с мене, е по-невероятно?
Знам, тези приказки ти изглеждат объркани и несвързани, бълнуване на изкукуригал от щастие човек. Друже мой, пиша ти в съвсем ясно съзнание на духа, напълно нормален. Трябва, обаче, да ти кажа, че съм спокоен за себе си, но не и за света, в който живея. Преди два месеца беше напълно обратното.
Същата нея събота ние отпътувахме за моя град, където най-напред отидохме до морето. Там аз видях, че бабичката наистина е права. Моята жена имаше уморените и тъжни очи на зрял, разделил се с първата си младост човек, тънки бръчици браздяха скулите й. Впрочем, жена тя ми стана на следващия ден, в неделята. Без шум и без излишни церемонии извършихме една формалност, последни. Бяхме доволни, защото нямахме никакво желание да вдигаме дандания. Празникът си беше само наш и никой друг нямаше място в него. Наистина, не мога да проумея как стават такива ужасни представления, как се събират по сто-двеста души, за да преяждат и препиват, да хвърлят банкноти в тавата и всичкото уж заради щастието на младите. Та това е толкова интимно нещо! Не ме опровергавай, моля те, знам доводите ти. Ако някой иска да съпреживява нечия радост, нека си го прави, без да додява на тези, на които по право принадлежи тя. Откъде накъде ще я разголва пред света, ще отнема прелестта на тайната!
Признавам, сигурно не съм се отърсил от манталитета си на стар ерген, за да говоря така. Но какво значение има причината, важно е, че изразявам убеждението си. След чудото, което стана с моята жена… Какво чудо ли? Ето че сега, след като за пръв път си поех дъх, забравих какво точно имах предвид. Може би трябва да ти съобщя как само за няколко дена Силвия се промени. Тя стана точно такава, каквато я описвах на онази мила бабичка, нейна съседка. Бръчиците изчезнаха, очите й станаха юношески. Разбира се, то е лесно обяснимо – не се подсмихвай – но, повтарям, какво значение има обяснението, друже мой, за нас това е чудо и чудото е едно. Целият ни живот е пълен с чудеса. Всекидневни, истински. Нито чакани, нито нагласявани, те просто сами идват при нас, а ние не ги обсъждаме, не ги тълкуваме, просто им се радваме. Стига ни удоволствието да ги преживяваме, а пък тайната им нека си остава неразгадана, докрай неизвестна – без нея, друже мой, животът е ужасно безсолен. Самият той е една голяма тайна и ще си остане такъв, каквито и академични теории да го обясняват.
Няколко дни след онази паметна събота възнамерявах да продам или просто да изхвърля телевизора. Силвия е съвсем равнодушна към сцените, които разиграват на правоъгълния екран, а и аз – представи си – също се оказах чужд на телевизията. Отстинах. През ергенството си съм прахосвал от немай къде времето си, за да не мисля след уморителния ден, а сега апаратът е ненужен. Но го оставихме на същото място над библиотеката. Седи си той, сляп и ням, скучае. Ролите ни се смениха. А пък аз не мога да го забавлявам, нали. Защо го оставих ли? Та по твоята безупречна логика, Ангеле, щом не се използва, той си е чисто и просто една дървена кутия, наблъскана с платки, съпротивления и пр. Мога ли да изпитвам благодарност към някакъв си сандък, безполезен сандък, макар че ако си позволим да бъдем сантиментални – защо не, – такова чувство е напълно понятно. В края на краищата с телевизора започна моят сън и моето щастие. (Не е ли това още една тайна?)
Сигурно се усмихваш под мустак. Не, не съм прописал отново стихове. Ако има нещо, за което да съжалявам, то е безсилието ми да си спомня какво съм сънувал през детството си. Изглежда още тогава не съм помнел сънищата си и затова ми се струва, че толкова рядко, толкова малко съм летял – ей така, с разперени ръце, гол, безметежно зареян над света. А може би, Ангеле, тъкмо затова след двадесет и толкова години се почувствах отново крилато магаре? Нали в природата нищо не се губи?
Разочарован ли си? Писмото ми излезе щедро на мъдрувания и оскъдно на подробности. Впрочем, за името на града сигурно вече си се досетил от описанието на улицата. Не ми се сърди задето не ти се обадих, когато пристигнах с нощния влак. Вече ти обясних причината. А и право да ти кажа, не исках да те виждам. Щяхме да седнем да разсъждаваме трезво и всичко след това непременно отиваше по дяволите.
Ако мислиш, че не съм в ред, грешиш. С мене наистина настъпи промяна и тя е само една. Нямам предвид печата в паспорта си. Просто започнах да гледам с други очи на света. По-рано нищо не беше в състояние да ме учуди. Дори крокодил да срещнех на улицата, дори нашият педантичен до втръсване главен инженер да закъснее за работа, или по телефона да ми се обади някой току що приземил се другопланетец. Сега очите ми възвърнаха способността си да се заглеждат и удивляват на познатите – както смятах по-рано – на отдавна, от памтивека обяснени неща и да се радват на тайната им.
Навън се чуват стъпките на жена ми. Време е да свършвам. Писмото ми излезе дълго, а и не съм в състояние да го продължа, когато слушам тези стъпки. Те ми носят, те ми предвещават нещо ново, необикновено – след малко ние ще се срещнем. Това ще бъде жадуваната, чакана и търсена, нашата първа среща!
Какъв хубав, какъв чуден сън…