КРИСТАЛИ ЗА ТРОНА НА САЛИ ОТ МАХАЛА ЯЗОВЦИТЕ
С този влак се возят едни и същи хора от години. Зиме и лете, пролет и есен кадъни от Разградско идват на гости в махалите около Момчилград. В Хасково се качват най-бедните жители на селата Малево и Книжовник. От тия гари пък изпълват купетата с кошници изпосталели баби и дядовци, тръгнали към Кърджали да занесат на внуците яйца или оскубана кокошка, пъхната в найлонов плик. По-нататък я се качи някой, я не; малко преди дългия тунел при Мост стискалите се цял ден кадъни се свират в тоалетните. След като влакът излезе от тунела и започне да се спуска, от тях изпълзява и тръгва по пода на коридорите лъскав змей с много глави. В Калоянци, Звезделина и Широко поле вагоните се препълват с народ – стари и млади от тия села отиват в града да пият кафе и да търсят късмета си. После влакът излиза на брега на язовир “Студен кладенец” – тесен и тъмен фиорд, осеян с полюляващи се върху вълните му лебеди. При ясно време от прозорците се виждат белите дупета на сърничките от другия бряг. След като падна мостът при махала Язовците, дотам се стига само с лодка, а това посолява допълнително месото за бракониерите.
Откак се скъса той, винаги, когато се кача на този влак, се сещам за Пауновия трон. Не сте чували за него, нали? Ще ви разкажа. Въпреки че още преди да съм започнал, чувам гласа на моя приятел, върлия противник на минералните ми занимания: „Пак измишльотини!”
Но факт е – в тази история всичко е документирано. И то на езика, на който няма написана нито една случайна дума.
В началото на 17-и век владетел на Индия е шах Джахан. Като всеки от Великите Моголи и той желае да остави ярка следа през своето царуване. Купищата скъпоценни камъни в хазната му не задоволяват неговите амбиции, затова събира своите мъдреци и ги пита какво да предприеме.
„Построй храм” – казва първият. „Един ден ще бъде опожарен и разграбен” – поклаща глава владетелят. „Основи ненадминат по величие град” – съветва вторият. „И него ще сполети същата съдба”. Третият глади брадата си дълго. „Създай някакъв безценен предмет – проговаря най-после. – Хората идват и си отиват, но красиво изработените им творения ги надживяват с хилядолетия. Една табакера, изработена от злато и украсена със скъпоценни камъни, може да надживее и цяла държава.”
Много мисли шах Джахан над тези думи и накрая решава да вгради най-изящните скъпоценни камъни в нещо, до което ничие въображение не се е докосвало. Заповядва от всички краища на държавата да му доведат най-добрите художници, резбари и ювелири. След като майсторите пристигат, владетелят им заръчва да направят трон с облегалка, разперена като паунова опашка, в която изумруди, рубини, диаманти и сапфири да искрят с „цветовете на слънцето при залез, свежестта на небето след буря и негата на водата в най-тихата лагуна”.
Месеци са нужни на избраните да осъществят мечтата на шаха. Когато тронът е готов, три дни и три нощи владетелят не може да откъсне погледа си от него. И най-после чува думите на своя мъдрец: „Господарю, енергията на толкова скъпоценни камъни, събрани на едно място, е неподвластна като стихията на живота. Заповядай сред небесносините аквамарини, тревистозелените гранати, пурпурните шпинели и розовите циркони да вградят безцветни планински кристали. Ето тук, за да могат ръцете ти да ги докосват, докато седиш на трона. Тогава умът ти ще ти бъде подвластен и всичките ти дела ще са увенчани с успех.”
Шахът се вслушва в думите му. След това заповядва да закрепят трона върху гърба на бял слон, настанява се в него и под съпровода на дворцовите музиканти и раджи през целия ден обикаля улиците на столицата си.
Наистина тронът надживява своя създател и се превръща в гордостта на съкровищницата на владетелите от династията Велики Моголи. По време на управлението на шах Мохамед вестта за него вече е стигнала до всички съседни на Индия страни, че и отвъд тях. По това време владетел на Персия е бившият главатар на разбойническа банда Тахмаси Кули хан, останал в историята като шах Надир. Под неговите знамена върви многохилядна армия от решени на всичко бивши пирати, главорези и мародери. След като научава за несметните богатства в индийския двор, през 1738 година той напада и разбива войските на Мохамед шах. След битката чрез пратеник при шах Мохамед заявява своето желание: “Искам за Персия областите Пенджаб и Кашмир, а за себе си – Пауновия трон.”
Докато чака отговора в Кабул, шах Надир се отдава на невиждан разгул. Той вече се вижда притежател на най-прекрасното творение на Земята.
Шах Мохамед не бърза да върне пратеника, оставя го да пирува редом с приближените си в двореца. Той няма нищо против да загуби двете провинции, защото знае, че предстоят още много битки. Но да даде трона – гордостта на Великите Моголи, сърцето не му позволява. По негова тайна заповед от затвора са извадени трима от най-добрите фалшификатори-гравьори, излежаващи присъди за фалшифициране на монети. Шахът им обещава свободата, ако по най-бързия начин направят копие на Пауновия трон. Вкарват ги в подземията на двореца, оставят им истинския Паунов трон и докато шах Надир продължава да безчинства в Кабул, те с изключителна сръчност се справят със заданието си. Дори за малко не загубват главите си – когато застава пред двата трона, в първия момент шах Мохамед не може да разбере кой е оригиналът. Копието се отличава само по липсата на планински кристали – същите, които трябва да уравновесяват енергията на останалите скъпоценни камъни и да поддържат хармонията между ума, тялото и душата на докосващия се до тях.
След като получава неоценимия подарък, шах Надир изтегля войските си от Индия. Той тържествено се завръща в Техеран и сяда на новия трон в своя дворец.
Не е минал и месец и до Индия достига вестта, че шах Надир е убит от приближените си емири. В борбата за неговите скъпоценности се разразява страшно клане помежду тях самите. След подялбата на окървавените съкровища, тронът попада у вожда на кюрдите, който го насича на парчета и в торби го помъква към планините. По пътя си е нападнат и убит от разбойници, които разнасят останките от фалшивия трон във всички посоки.
През 19-и век Индия вече е колония на Великобритания. Англичаните изнасят с кораби тонове скъпоценности от дворците на раджите. За да ги заграбят, те избиват всички потомци на Великите Моголи, но до Пауновия трон така и не достигат. Едва през 1882 година, двадесет и четири години след смъртта на последния Велик Могол Бахадур шах, в подземията на двореца му те откриват трона. Гледката спира дъха. Стотиците скъпоценни камъни по него светят и греят като неописуемо сияние. Липсват само няколкото планински кристала от облегалките за ръцете. Това не впечатлява никого. При изключителни мерки за сигурност и тайно от индийците, тронът е натоварен на кораба “Граусвайнър”, който трябва да го закара на английска земя.
Денят е прекрасен – попътен вятър, чисто небе, спокойна вода. Корабът, ескортиран от други два, пътува към Източна Африка. Щастливият капитан преживява за сетен път в съзнанието си почестите при посрещането, което го очаква в Портсмут. Възторгът го е обзел дотолкова, че заповядва да разопаковат трона и сяда върху него.
Малко след това моряците от другите кораби не могат да повярват на очите си. Невидима сила разчупва „Граусвайнър” през средата и той за секунди поема към дъното. Никой от екипажа не се спасява.
Сега да се върнем към моста за махала „Язовците”.
За падането му вестниците изписаха какво ли не. Че бил най-дългият въжен мост в България. Може и така да е, беше над двеста метра. Че се скъсал точно когато по него минавал човек. Стигнал той по средата, и мостът – бам! – паднал в дълбоката четирийсет метра ледена вода. И човекът загинал. Като в сцена от холивудски екшън.
Аз бях последният, който мина по моста, докато го имаше. Това се случи на 31 декември 1999 г. в пет следобед. През деня обикалях около връх Свети Илия и носех раница, пълна с мъхести ахати. Сигурен съм, че ако имах време да мисля, никога не бих стъпил на този мост. Но аз бях замръкнал и бях на косъм да изпусна влака. Видях, че едното въже от шестте, които държаха ръждясалата желязна конструкция с безброй прогнили дъски по нея, се е скъсало и се гърчи като змия пред краката ми. Отделно от това на много места дъските липсваха, а други бяха заменени с колове, измъкнати от близките плетове. Решен на всяка цена да посрещна новото хилядолетие у дома, а не в Язовците, вдигнах яката на якето си – вятърът над язовира винаги е много силен, хвърлих поглед към мигащия в далечния сумрак Кърджали и тръгнах. След последното проскърцване въздъхнах облекчено и поех по пътеката към спирката зад боровете. Точно в пет и трийсет и две влакът затрещя – тук той излиза от дълбок скален процеп и тътенът му е почти непоносим. Композицията спира на завой, вагоните са толкова наклонени, че могат да се обърнат всеки миг. Качих се – коридорите бяха претъпкани с хора с влажни и мокри дрехи. С тръгването съзрях човека. Як, здрав мъж, слязъл бе от другата – стръмната страна, и се отдалечаваше по пътеката към боровата гора.
Миг преди да го скрият клоните, ясно видях – нещо проблесна в ръката му.
Шест часа и половина по-късно настъпи 2000-та година. И какво точно се е случило в пет и трийсет и пет на това място, едва ли някога ще узнаем. Все пак, според очевидците: човекът е във водата. Размахва ръце, вика за помощ. Пристигат двама с лодка, изваждат го. Карат го у дома му. Сменят му дрехите, разтриват го, слагат го в топло легло.
Спасителите: “Точно когато Сали стигна средата, мостът се скъса. Той падна и започна да вика. Ние се качихме на лодката и отидохме да го вземем.”
Най-малкото, звучи несериозно. Да оцелееш, когато над главата ти се стоварват тонове метални въжета, е равносилно да останеш жив след потапяне на подводница, ако си на корпуса й. И двамата лъжат, за да прикрият истинската причина за присъствието си по това време на това място. През деня са опънали ръб, за да извадят някое и друго сомче за новогодишната трапеза. В Язовците няма магазин, няма училище, няма лекар, няма поминък. Откак се появи язовирът, е така. Каквото си приготвиш, с това ще замезиш. Прави са били, но и с право се страхуват. В края на краищата изваждат човека, заслужават похвала.
Но човекът умира два часа по-късно.
Медицинско лице: “Пострадалият е починал от шока. Сбъркали са, като са разпалили здраво печката. Рязката смяна на температурата го е погубила.”
Свидетел от къщата: “Той беше съвсем добре, преди да умре. По-добре изглеждаше от всички нас. Само дето все питаше: къде са кристалите? Казвахме му: не мисли за нищо, нали остана жив. Поне сто пъти попита същото. Накрая спря да пита, въздъхна, затвори очи и умря.”
Това е то. Минало-заминало.
Но духът на оня човек няма да се успокои, ако не се опитаме поне да се докоснем до истината.
Убеден съм, че мостът се е скъсал точно когато влакът е минавал през скалния процеп. От тътена онези в лодката не са чули плясъка му във водата. Малко по-късно човекът просто е паднал от циментовата кула, след като е стъпил в нищото. Стоварил се е от седем метра и тогава се е развикал. Пристигнали, спасили го. Когато дошъл на себе си, попитал: „Къде е мастиката?” Вдигнали рамене. Пак попитал. Пак не му отговорили. Още 98 пъти попитал. Пак нищо.
Това, което не са знаели ония двамата, е, че той е мъчил себе си заради тая бутилка, както никой не е бил мъчен от Светата инквизиция. Прекарал е целия ден в Кърджали, където всяка улица, всеки ъгъл ухае на анасоново масло – без да изпие събираните стотинка по стотинка пет лева. Избрал е най-хубавата мастика. Не я сложил в джоба, държал я в ръка – за да усеща светналите от студа кристали в нея. За да я занесе у дома си и да я има – чаша подир чаша, глътка след глътка. В тази вечер, в това утро. За кадем. Белким му просветне пред очите и нещо се промени в орисията му.
Ако беше паднал заедно с моста, той щеше да приеме това стечение на обстоятелствата. Но той полита по невнимание. И е убеден, че бутилката е в ръката му, преди тези около него да създадат суматохата – събличат го, обличат го и коментират на висок глас, за да съберат повече хора. Той може да им прости, че са пожелали да изпият ракията му. Това може. Но онова, което не им е простил и което никога не им е за прощаване, е усърдието им да го направят за резил. Опитали са се да убедят света, че човек може да изпусне своята бутилка с кристали при падане от някакви си седем метра. Пък било то и в бездънната вода на язовир като “Студен кладенец”.
Година и нещо оттогава. Онези още продължават да държат на своето. Но: толкова лодки кръстосват язовира. Толкова рибари клечат по бреговете му. Ботуш да жвакне, чува се от бряг до бряг. Що пък един не рече: видях да плува бутилка с кристали във водата, ей там, със синя капачка.
Няма да рече. Хората по тоя край знаят да мълчат. Знаят и да помагат. Ще те извадят от водата, ще те преоблекат, печка ще ти запалят, ще те успокоят. А все ще се намери някой идиот да разправя за някаква мастика, която никой не е виждал. Бил там, чул. Кой знае дали точно той не е притурил цепеници в печката – та ей тъй си отиде човекът, спасеният човек.