Веселин Касабов

При вял обществен интерес пак проработи адронният колайдер на ЦЕРН с редица амбициозни проекти, в частност – улавянето на онзи фамозен бозон, с прозвище „частица на Бога”, способен да ни разкрие тайните на материята. Но сега ни интересува друго: моделирането на тъй наречения „Голям взрив”. Вероятно е психически феномен, дето няколко поколения умни глави без съпротива приемат, че светът отначало е липсвал, заедно с пространството и времето, докато преди около 14 и половина милиарда години, свита в една точка, цялата Вселена не се появила. Тази точка, раздута от горещината, се пръска на всички посоки, изстивайки, за да се превърне от плазма в мъглявини, галактики, звездни системи, планети, тъмна материя…
Подобен сценарий ще прочетем в Библията, книга „Битие”, глава 1, стих 3: „И рече Бог – „Да бъде светлина!”
Американският физик Гамов е авторът на екзотичната теория за взрива. Тя се основава на явление, наблюдавано по-рано. В спектъра на далечните космически тела се открива изместване към червения цвят (Доплеров ефект), при това растящо с отдалечаване от наблюдателя.
Ако не сме предубедени, ще приемем очевидното – че червеното изместване демонстрира наличието на фотонна маса. Дори с нищожна маса фотоните с различна енергия (заемащи различно място в електромагнитния спектър) би трябвало да се движат и с различна скорост, пропорционално на енергията си, респективно на честотата си. Първоначално разликата в скоростите – поради относително незначителната фотонна маса – няма да се долавя, но с времето в спектъра изоставащата червена светлина ще се натрупва.
Защо това логично обяснение е пренебрегнато?
Може с основание да се предполага: тук има пръст твърдението на Айнщайн, че скоростта на светлината (скоростта, според него, на частиците без маса) е пределна.
Но възможни ли са частици без маса, т.е. порции (кванти) енергия от един вид, препускащи волно в пространството? Освен споменатото доказателство с Доплеровия ефект, ще припомним физическия закон, забраняващ при превръщане на енергията тя да се получи само от един вид. Да не забравяме и тъй наречения „дефект на масата”, който се проявява с намаляване масата на излъчващото тяло. Ясно е от какво се придружава току-що появилата се порция енергия – фотонът. Разбира се, за неговото обяснение може да се приложи математическа гимнастика, както, например, за въртележката на Лебедев, демонстрираща налягането на светлината.
Ето още един ефект, показващ убедително наличието на фотонна маса (ако ще и нищожна): така наречената „гравитационна леща”. При слънчево затъмнение светлината от по-близките до него в проекция звезди се привлича, изкривява се.
Обаче Айнщайн вече е казал, че светлината няма маса. И той излиза от положението с твърдението за изкривяване на пространството до големи маси.
Необяснима е упоритостта, с която се отрича очевидното: фотонната маса.
Въпреки манипулациите с пространството, дори бракосъчетанието му с времето, то си остава субективно построение, лишено от реалност. Ако трябва да му придадем математически израз, то ще е единица като множител.
Да опитаме да изведем светлинната скорост (с) от популярната формула Е=mc². Получаваме c²= E:m. Остава да коренуваме двете части на уравнението. Преди това се налага в израза E:m да заменим m с 0 в съответствие с Айнщайновия възглед за нулева маса на фотона (m=0). Обаче от началното училище знаем, че при деление на нула се получава безсмислица (може би въпросната формула има само представително значение?).
От казаното дотук става ясно, че Големият взрив е красива измислица. Все пак жалко!
Вероятно е любопитно да научим от математиците в НАСА дали се съобразяват с Айнщайновото деформиране на пространството, когато пресмятат пътя на междупланетните апарати…