ФЕВРУАРСКО СЛЪНЦЕ
Зъл и остър, вледеняващ поглед има този месец, луди магии витаят в късата му снежна брада, ситни и неразбрани са хаотичните му стъпки, напомнящи вихъра на заплетени тъмни танци. Народът има дълга памет, не случайно го е нарекъл Малък Сечко. А ето, тази година през февруари бе същинска пролет. Слънцето разбъбра капчуците, стопи снега, раззелени поляните, затопли земята. И слънцето стана непостоянна величина – лани, в май, когато беше най-нужно на растенията, забоде нос в мъгли и облаци, почти не показа лице, скри в пазвата си светлите и топли лъчи, а сега, във февруари, припича и сияе в някаква хитра радост, разпуква пъпките на дърветата, пали свещичките на минзухарите, дига топла пара от земята…
В един такъв слънчев ден Цветко, чипоносо остроумно момче от нашето учреждение, слязъл на гарата в Извор на път за село. Вече година бях на курсове, а той ходи в командировки, връща се в окръжния център и пак ходи, но все минава през село, поразговори майка и татко, преспи и на сутринта си замине.
На гарата Цветко срещнал баща ми, здрависали се и тръгнали по петкилометровия път до нас. В ранна пролет е хубаво да повървиш пеш. Отстрани ти махат с раззеленилите се вейки дърветата, усмихва се разцъфналият трън, птичка подскача от клон на клон и опитва в песен неизползвания си през цялата зима глас; лъхне ветрец, зеленото гали окото, отморява те и ти вървиш волен, нещо в теб разпуква и разцъфва… И слънцето февруарско-февруарско, ама нанесе лек загар на лицето ти. Та вървели двамата, а татко попитал:
- Марин вече ще завърши, ще го вземете ли пак при вас?
- Тя, нашата, се пообърка, ама ще го вземат… Затова са го пратили… – отговорил Цветко и разказал за смяната на нашия началник.
- Оня беше неподготвен, ама честен. Интересно нещо, уж човек като знае повече, като се сдобие с ум и разум, трябва да стане по-добър и по-искрен, и по-честен, а ето – човекът нямаше много знания, но честността не го напускаше. Каже ли дума, няма да те подведе.
Татко вече зяпал по гората. Той е човек неук, завършил второ отделение, къде може в такива работи да се бърка. На него му е достатъчно, че ще ме вземат на работа.
- Новият началник – продължавал Цветко, – е по-свит от оня. Добродушен такъв, дума няма да ти отвърне, няма да ти повиши тон… Но е страхлив. Такива душици има, в приказките смели и настъпателни, уж готови на предната линия да застанат, срещу куршумите да вървят, а всъщност са като листата на трепетликата – тръпнат на всеки полъх, страхът е загнезден дълбоко в същността им и няма сила, която може да го изпъди оттам. Та и новият така… И в страха си, като иде при по-голямото началство и като го притегнат, така ще те нареди, че свят ще ти се завие… нали някой трябва да поеме и отговорността, и критичните бележки, и несполуката. Страхът няма да го поеме, той ще го прехвърли на ближния, на съседа, на другаря… А е умен… И като човек е…
Баща ми не го слуша, гледа съживената природа, пъпките по дърветата, раззеленилата се тревица, гледа слънцето, дето препича и отронва:
- Това слънце ще излъже овошката!
