Георги Ангелов

Много или малко са тези петнайсетина години, откакто ни напусна Димитър Данаилов? За материалната и духовна катастрофа, сполетяла народа ни, те са много, неизмеримо много; за оценка и популяризация на творчеството на Моряка – не са… Защото Данаилов, въпреки че не е непознато име за повечето чирпанлии и немалко български литератори, си остава един от не толкова известните поети от втората половина на миналия век. Наистина, родният Чирпан / Фондация Яворов, Музеят и Общината / е направил много за паметта на поета - книги, филм, картини, компактдиск, ежегодно отбелязване на рождената му дата, но тепърва предстои част от произведенията му да се впишат трайно в златния фонд на литературата ни, да станат достояние на по-широки кръгове, да намерят своите задълбочени критици и нови почитатели. Казвам го без сянка от скептицизъм. Докато в други населени места търсят с далекоглед именити и не толкова именити писатели, за да стъкмят на тяхно име конкурс, който да бъде тутакси оглавен от поредното софийско жури, Чирпан – град, посочен от пръста на Бога – има, след своя велик Яворов, и Димитър Данаилов – висока поетична величина…

Но и във всяка друга страна за Данаилов щяха да се пишат книги, да се правят филми, най-малкото защото Морякът беше и си остава символ на превъзмогващия тегобите творец, на страдалеца, понесъл човешката си немощ и неразбирането на хората, неодарени с поетична рефлексивност, без хленч и отчаяние. Засега гореспоменатите инициативи са дело предимно на тесен кръг будни предприемчиви негови съграждани, вярвам, че след време, в една по-благоприятна обстановка, и страната ще чуе за своя мъжествен поет.

Казах “страната” и ще поясня защо това не ми изглежда преувеличено. Въпросът е в това, че през последните години народът ни се отчужди от писменото слово, от здравото си национално изкуство, чийто ярък представител беше и Димитър Данаилов. Ще повторя свои думи от интервю пред КНИГИ NEWS: “Рухнала България бе залята от едно чуждо за нея, дегенеративно в същността си, изкуство – плод на идеологическата глобализация. Нашата духовна крепост е непрекъснато атакувана от масова и псевдоелитарна инфернална продукция.
Народът ни е развращаван целенасочено – чалга и игри за подрастващите и социалните низини, лъжемодерно изкуство – за т.нар. елит на образованите. В основата си тази враждебна на българите менталност е обмислена политика на много високо ниво – крайната цел е сломяването на жизнените ни сили, на имунната ни система. Кръстосаният огън на инфектиращата инородна пропаганда е рафиниран и непрестанен процес, но все повече хора осъзнават, че лъжемодерното изкуство, по чиито безплодни еталони ни принуждават да мерим ръст, се характеризира със студена интелектуалност, атеизъм, стерилност и умозрителност, нежизнеспособност и липса на усет за красота. Негова територия бяха и си остават анормалното, болезненото, порочното, деструктивното и антинационалното. ”Споделям тези си мисли не от желание за самореклама или, не дай Боже, самооблащаване, а защото критериите за стойностна литература изглеждат размити и имена като Данаилов постепенно отиват в забравата… Ние, които помним Димитър Данаилов – неговият плътен и ясен глас; енергичната му воля; кристално чистата му поезия, не можем да не направим сравнение с днешните рахитични, самодоволни, но безкрайно гъвкави в глаголстването си постмодерни софисти, “експерти” и литературни коментатори, жужащи в столични издания, антологии, списания, телевизии и издателства, по безкрайни премиери, конкурси и форуми, даващи тон на преобладаващата част от литературните събития в България.

Време е да си спомним за Димитър Данаилов като за войник в духовната война за отстояването на нашето национално изкуство, да си спомним за великолепния му класически стих – спартански лаконичен, но мелодичен и с богата вътрешна динамика. Уви, окръглените очи на посредствеността безпощадно се взираха в ексцентричността и волнодумството на поета, но така и не видяха неговия стоицизъм и патриотизъм – добродетели, присъстващи във всеки ред от поетичното му наследство. Данаилов ни завеща изкуство, вдъхващо вяра и жизненост, изразени на недвусмислен и изящен български език; той ни показа, че само в красивото и благородното се крие източникът на истинското изкуство, че то се постига с трудолюбие и трябва да носи огромна вътрешна мощ, че то е предназначено да дава на хората упование и да увеличава инстинкта за национално самосъхранение.

Някога Пенчо Славейков справедливо беше наречен “жрец на живота”. Няма да сгрешим ако отнесем това определение и за Димитър Данаилов. Защото и при двамата терзанието на физическия недъг се трансформира в своеобразен култ към живота – в самонадмогването изгрява побеждаващият човек, болката ражда песента и я облагородява.
В древна Гърция загиналите в битка били връщани на близките им върху щитовете им. На всеки трети декември ние честваме живия Данаилов, войника на духа, върнал се при нас чрез своите книги - книги, които заедно с тези на гениалния му събрат Яворов остават голямата неразгадаема тайна на чирпанския дух.

Слово, произнесено пред паметника на поета на 3 декември 2007, във връзка с традиционното честване на рождения му ден.