Юлий Йорданов

“Някои от книгите ми остаряха преди мен, но другите ще ме надживеят!”. В момент на самопреценка тази изповед направи преди доста години писателят-земляк Анастас Стоянов. Тя обаче се родее с Вазовата “…а моите песни все ще се четат”. Далеч съм от мисълта да правя аналогия между единия и другия труженик на перото, но е необходимо да се знае, че самооценката – стига да е обективна – е критерий за духовния ръст на всеки автор.
А Анастас Стоянов беше точно такъв. Вижте колко мащабно като жанр пано е творчеството му и ще се убедите в правотата на тези думи. Е, разбира се, кадърните са недолюбвани, мразени, унижавани и заради това самият Стоянов споделя за своите критици “Некомпетентно и невярно за мен са писали Тодор Живков, Веселин Андреев, Георги Марков, Давид Овадия и някои други по-дребни литературни рибки.”
Независимо от това, творбите му са издавани и намирали добър прием в такива известни с литературните си табиети столици като Париж, Москва, Делхи, Атина, Кишинев, Минск. И с печатаните свои книги в чужбина нашият земляк изключително много се гордееше.
Като говоря за гордостта на Анастас Стоянов, не мога да отмина онова, което той обичаше да разказва за своя род. В него особена популярност и признателност добива преданието, че е роднина с Анастасий Струмишки, на чието име е кръстен. Този роден в пределите на някогашните егейски македонци човек, Българската православна църква почита като мъченик. Коренът му е дълбоко забит в тогавашните български земи около Солун. Потомците му са се препитавали с каменоделство, дюлгерство и са строили немалко мостове, пътища, църкви и манастири. Дядото и бащата на Стоянов пък са сред строителите, вдигнали каменния мост, църквата, камбанарията и училището в село Живовци. Днес те не съществуват, заради построения тук язовир Огоста, но хората, които помнят по-отдалече, няма начин да не ги знаят.
В стиховете и публицистиката си Анастас Стоянов не веднъж е изразявал възхищението и преклонението си пред своя род и пред институциите на знанието и духовността. Не пропуска да разкаже и за ученическите си години в Живовци, а след това и в Мъжката гимназия в Михайловград. Нещо повече – той написва текста за гимназиалния химн. Музиката е дело на съученика му Георги Андреев.
И може да се каже, че оттук тръгва родството му с перото. Вече студентът в Софийския университет Анастас Стоянов се утвърждава, печатайки във вестник “Народна младеж”, а след това постъпва на работа в Радио София, вестник “Септемврийче”, издателство “Народна младеж”. Поетичният и публицистичният му талант са оценени и като знак на признателност е избирането му за секретар на Съюза на българските писатели.
“Анастас беше възторжена натура – омразата, злобата му бяха чужди, но не и непреклонността. Беше влюбчив и страдаше, когато не срещаше ответност – отбелязва неговият колега Тихомир Йорданов. – В едни години се случи така, че той изпадна в немилост пред властниците. Беше безработен, но не и отчаян. Той разбираше, че за писателя безработица не съществува, додето го има този бял лист и подострения молив. На мен пък ми беше провървяло – бях главен редактор на варненското издателство. Обадих се на Анастас и му предложих да напише книга за нашето издателство. Така една след друга се родиха “Танцът на Шива”, юношеският роман “Конници”, стихосбирката “Пралюбов”. Конници! Този образ преминава през цялото му творчество и препуска също като него, неуморния конник в живота и литературата.”
Вгледаме ли се в житейския и творческия път на Анастас Стоянов, ще видим една синусоида, бележеща върхове и спадове – неща характерни за човека и твореца Анастас Стоянов. Дължи ги на оная сплав от талант и свободомислие. През шестдесетте години на миналия век той изпада под влиянието на френския поет Луи Арагон. И също като него настройва гуслата си на вълната на сюрреализма и дадаизма. Появяват се стихове без препинателни знаци, които са непознати до този момент в писателската практика и… с тях довежда до скандал дори на държавно и партийно равнище в България. Анатемата върху Анастас трае няколко години, за да падне с партийното благоволение и бъде издигнат за главен редактор на списание “Пламък”. Ала и тук отново цунамито го връхлита и поразява.
“Такъв характер не се среща често – спомня си Николай Христозов. – Беше твърд, но уязвим, непреклонен, но крехък, великодушен, но и с тежка памет. Сложен, трудно разгадаем за онези, които го познаваха повърхностно, но пределно ясен и открит – за тези, които се домогваха до дълбоката му същност. Не можеш да го измериш с познатите мерки. В замяна на това имаше точно огледало, което никога не подвеждаше – поезията му. А тя беше излята направо от сърцето. Дори и в крайностите, на които той, като всички нас, плати висок данък – Анастас беше съдбоносно искрен.”
В тази си искреност той беше най-предан на родния край. Неслучайно поетът Борис Борисов казва, че е писал, топейки перото си в непресъхващата мастилница на родния край. “Писал е за България, за нейната съдба, за други, далечни страни, мислил е за трудното си време.”
Чул съм да казват, че Господ прибира при себе си достойните по големи празници. Ето така стана и с Анастас Стоянов. Бог разтвори селенията си по Рождество Христово преди пет години и прие поета в тях. И там си хортува вече със своите земляци и колеги по перо Йордан Радичков, Иван Давидков, Димитър Осинин… Сигурно дебатират и върху седемтомното издание на Анастасовото творчество. Първият – “Ранни рани” – той видя, но останалите излязоха след него. И получиха надеждна оценка – нали редактор им е Времето.