Митрополит Иларион

Тъй се нарича и днес още в Елена вечерта срещу Коледа.
Това беше отдавна – в дните на моето детство. Необикновена радост пълнеше сърцето ми, чувствах как тя постепенно растеше и не само у мен, а настъпваше и завладяваше нашия град. Украсена с вълшебния дар на зимата, тя – радостта – се носеше на сребърни шейни, слизаше от заснежения Балкан.
Студена, много студена беше зимата. Снегът дебело застлал улиците, скърцаше под краката на хората. Студът зачервяваше лицата. Скреж се лепеше не само по дърветата, а и по косите и по дебелите кожуси. Това обаче не пречеше радостта да бъде пълна. Всеки се свил, бързаше но без поздрав никого не оставяше. “Бива си го!” – някой вместо поздрав подхвърляше към срещналия го човек. “На берекет!” – отвръщаше последният и отминаваше. Снежинките като бели пеперуди хвърчаха, играеха си във въздуха и уморени, кацваха леко по раменете на движещите се по улицата.
Къщите с големи стари навеси се бяха прегърбили под тежестта на снега. Но и те в тая бяла премяна изглеждаха радостно настроени. Цветята от малките саксии по прозорците, засмени, поздравяваха минуващите и децата, които се пързаляха по улиците. Веселата глъч из дворовете също вещаеше тази радост и всичко в този ден говореше за нея.
Привечер беше. Из разкривените комини излизаше дим на големи бели кълба, който подсещаше, че огънят в камината е буен и че кървавицата в черния котел, увиснал на дългата верига над огнището, ври: домакинята привършва последните приготовления за големия и светъл празник. А из портите почнаха да излизат млади девойки с шарени стомни и бързаха към чешмата да налеят прясна вода. Там вече се бяха насъбрали много жени с лъскаво калайдисани бакъри. Едни пълнеха съдовете си, други вече ги нарамваха на кривите кобилици, потъркваха ръце от студ, подухваха длани, потропваха с крак върху заледения сняг и живо се разговаряха. Напразно чешмата със силната си струя искаше да ги заглуши. Хвалеха се жените, коя как и с какво се е приготвила за празника.
А ето, че открай града се зададоха на малки групи стари жени в черни дрехи, с надиплени, дълги до земята поли. Снегът ги беше доста натоварил и тежеше на грижливо увитите на главите им шалове. Тези старици, подкрепяни от по-млади жени, се разговаряха тихо и сериозно. Младите почтително обръщаха глави към тях, като се вслушваха в думите им, за да се поучат. Те се връщаха от гробищата: “Кадената вечер е – говореха си жените, – ще има бдение, божествената служба ще почне след полунощ, затуй кандилата на покойните трябва да светят през цялата тази нощ!” И те вече светеха. А погледнеше ли човек отдалече към гробищата, можеше да се измами: не знае ли, че това е градът на мъртвите, ще помисли, че е някое селище в нощния му изглед. “Ами тъй трябва да бъде – продължиха да си говорят жените, – всеки гроб трябва да свети през тази нощ, да тържествуваме всички! Бог е Бог на живите – за Него и умрелите са живи!…”
Нощта бързо настъпваше – взе да се стъмнява. Снегът по покриви, стобори, дървета и по улиците, макар и поутъпкан, доби един сиво-синкав оттенък. Прозорците по къщите светнаха. Всеки бързаше да се прибере. Шумът по улиците поутихна. Но пак отвреме навреме в тишината се чуваше закъснял съсед да сече дърва, да удря с брадва някой чепат пън, за да подсили огъня в камината. Екът от ударите на брадвата се сблъскваше с отсрещните дувари и замираше. Току-виж, тишината наново се нарушаваше от изкашлянето на някои минувач по улицата, от звъна на заледените шейни на някои идващи отдалеч гости за деня или пък от притварянето на съседната порта – стопанинът се прибираше, закъснял човекът! Не всеки има в мазата си бурия с вино. Отишъл да купи поне една ока за тази вечер, за да се прекади софрата. И ето – цялата махала почна да благоухае от измирна и тамян. Студеният въздух беше изпълнен от приятния мирис. Закъснелият минувач жадно го поглъщаше и при мисълта, че и той трябваше да бъде вече у дома си, усилваше крачките си. Наистина, тази вечер оправдаваше името си – на кадената вечер трябваше да се прекади не само софрата, ами и сайванът, дворовете, оборът и навсякъде в цялата къща. А влезеш ли в която и да е къща на тази вечер, ще срещнеш весели, радостни лица. Всичко в нея – цялата наредба предвещаваше някаква голяма радост, даже и наредените по полицата лъскави сахани на поздрава: “За много години!” засмени отвръщаха: “Сполайти!”
Децата бяха особено щастливи. Напразно старата им навикваше да стоят мирно по постланите с дебели червени или пъстри губери дълги миндери. Но за децата всичко, що ставаше в къщи тази вечер, беше интересно и задържаше погледа им. А на трапезата какво ли не се виждаше? – грозде, орехи, ябълки, стафиди – от всички плодове, каквито Бог бе наспорил през онази година, беше сложено да се прекадят, да дойде Божията благословия – да се умножат през идната година. На средата на софрата беше сложена току-що извадената от пещта голяма кръгла пита хляб, паница с боб, друга с ошаф, трета с варено жито, на което забодена една свещичка трепетливо светеше, при все че кандилото на украсения с бродирани бели перденца иконостас мъждееше и хвърляше бледа светлина по лицата на беловласия стопанин и на почтената му старица, от светещите очи на внучетата, по лицата на цялата челяд. С молитва и с благословия вечерята беше много сладка. Сладка беше тя във всички домове на града – и в бедния дом, че и той в тоя ден беше от съседи, близки и роднини споходен и обгрижен, защото радостта беше обща за всички.
Изведнъж отдалече долетя песента на коледарите. Тя ту се усилваше, ту отслабваше и се сливаше с тая на коледарите от отсрещната махала. Децата наизскачаха, де облечени, де не, защапаха по чорапи чак до външните порти. Майка им викаше и ги догонваше, за да ги наметне и облече. Хукнали бяха подир баща си, не можеше да ги спре. А той трябваше да излезе веднага, широко да отвори портите, за да се знае, че този дом очаква отдавна желаните гости-коледари. Песента затихна, замени се с весел смях. Някой кажеше нещо шеговито и всички прихваха да се смеят. Безгрижни и отдадени бяха на радостта си. А като дойдоха на нашите порти, пак утихнаха. Вземаха сериозна поза и, наредени на групи, запяха хубава, мелодична коледарска песен:

Стани нине, господине,
тебе пеем, домакине,
тебе пеем – Бога славим:
колко звезди по небето,
колко шума из гората,
толкоз здраве в тая къща!

Тъмно беше. Някои от коледарите носеха фенери, но увиснали ниско на ръцете им, ясно се виждаше само отъпканият под краката им сняг. А когато снахата дотърча с газена лампа и я вдигна високо над раменете си, очертаха се добре фигурите на вестителите на радостта в цялата им коледна премяна. Пъстра картина! Моми и момци облечени не обикновеному, ами с оная носия, която техните дядовци и прадядовци, техните баби и прабаби са носили като млади. Момите – с разноцветни копринени кърпи забрадени, с дълги кадифени кожуси, блузите им дантелени, коланите им със сребърни чапрази скопчани, сукманите им от тепавицата изгладени и чорапите им шарени, чехлите със златисти треперушки украсени, на шиите им висяха гердани от жълти жълтици, маргарит и дребни маниста. Момците пък кривнали калпаци, с китки от чимшир или зимен шибой забучени на ухо. Те бяха с тесни салтамарки, ризи тънко изтъкани – с червена коприна везани, кафяви на цвят гайтанлии потури, с червени пояси, навуща, цървули. А тия, които бяха внуци и правнуци на хаджии и на старите еленски чорбаджии, бяха с астраганови калпаци, със сини пояси и черни потури копчалии калцуни и лъснати калеври. А най-вече – всички бяха облечени във величавата дреха на радостта: всички бяха весели, засмени, със зачервени като божур от студа лица и пееха, пееха, че махалата кънтеше. Песента стана изведнъж игрива. Дочуваше се често: “Коледи, Коледили…” И докато още пееха, една девойка изскочи напред, взе да играе и когато песента беше в края, метна шарения си пош на рамото на стопанина. В този пош той трябваше да загъне паричния си дар. Докато ставаше това, снахата се завтече и изнесе пълна престилка с ябълки за момите, а като свърши песента, варакосаната бъклица почна да минава от ръка на ръка между коледарите, с най-сърцати благопожелания за здраве и изобилие на плодовете и спорен труд.
Коледарите не стояха много – трябваше и другаде да занесат радостта на празника. Прехвърлиха се на други порти и тъй изреждаха гостоприемните домове. Спряха да вестят коледната радост едва тогава, когато камбаните на църквата забиха. Последните продължиха задачата на коледарите – да вестят радостта на празника. Те биеха радостно – живо, бързо, мелодично. Имаше много сребро и бакър в състава им и затова ли песента им бе тъй приятна или пък в моето съзнание радостта на оня ден беше тъй силна, че ми се струваше това, не зная, обаче камбаните сякаш не биеха, а пееха! В тишината на нощта пееше и въздухът, който на вълни предаваше ека на камбаните. Пееха снежинките, които щипеха по лицата запътилите се вече към църквата богомолци. Пееха прозорците, които светваха, и спуснатите пердета, които прикриваха радостта зад тях. Пееха и околните баири, по които ту се показваха, ту се скриваха движещите се светлини от фенерите на слизащите от колибите селяни за църква.
Отидох в църква и аз. Службата беше почнала. Мъже, жени, стари и млади – съвсем не им попречи студът през тая нощ да напълнят Божия дом. Всички бяха със запалени свещи в ръце. Тъй трябваше, както мъдрите девици на бдението да бъдат със запалени свещи. Билюрените полилеи с пламтящите по тях восъчни свещи бяха нарочно разлюлени. И те, в тон с певците от клиросите, пееха и величаеха тържеството на деня. Небето сякаш беше слязло на земята! Оная люлееща се светлина, мъждукането на сребърните кандила, празничното одеяние на свещниците и църковната песен придаваха особения чар на нощта – радваха сърцето и записваха в съзнанието ми незаличими спомени.
Радостта на оня ден не беше само в оная година, тя е била и преди това, в далечното минало, векове се е носила с неотслабваща сила навсякъде по света до наше време. И у нас годините на робство, с всичкия му гнет от поробителя, не са били в състояние да я пропъдят или да я намалят у вярващия народ.
Накрай свещеникът възвести причината на радостта.
Родил се беше в оная нощ небесният Цар, Спасителят Христос, Който е донесъл радост на целия свят. Затова всички са се зарадвали на рождението Му – народите са дошли при Него и Му се поклонили. Даже и служителите и поклонниците на звездите – вълхвите, тогава, като са се поучили и умъдрили от изгрялата при рождението Му звезда, както гласи църковната песен, Нему Слънцето на правдата, на новородения Спасител отишли да се поклонят.
Тая рождествена радост в миналите векове и сега е все същата – не намалява. Тя е постоянна, вечна, защото източникът й – Новородилият се Небесен Цар и Спасител на света е Бог – вечен! Затуй тя ще пълни и топли сърцата на вярващите.

1964 г.