Велчо Милев

Имаше силни, широки длани.
Пръстите му бяха къси и възлести, а палците стояха извити нагоре и отделно от другите пръсти, готови сякаш да спрат нещо или да поемат нещо.
В момента държаха кухненски нож и стрък праз.
Отхапваше от препечения на печката типов хляб, бодваше парченце сирене и резенче от праза и дъвчеше бавно, замислено. Навремени отпиваше едри глътки черно, гъсто вино от еднолитрова бутилка с чуждестранен етикет. Ноздри на разярен бик издишваха горещи струи от етикета.
Испанска им работа, дай им кориди, бици и черно вино! И, там, онзи огнен танц с дълга и широка червена рокля, в която се вие пищна жена с пламтящи очи.
Той гледа ту пъстрия етикет на бутилката, ту едва дишащото под снега селце и картичката, закрепена на прозореца между тях: “Весела коледа, дядо!” – пишеше внукът му от Испания. Трета година не го е виждал. И… дали ще го види някога.
Картичката е от внука му, а кашончето с шестте бутилки испанско вино – от сина му и снаха му. И кратко писъмце: “…добре сме, здрави сме… пожелаваме здраве и весели празници и на теб…!”
Бумтенето на печката е единственият звук в стаята. Отвън и такъв не идеше, зад прозореца нарядко падаха едри, беззвучни парцали сняг, през които добре се виждаше оснеженото селце в ниското. Малко бяха комините, от които се издигаше пушек към ниското, сиво небе. Повечето къщи бяха празни, кой да напали огън в тях – старците бяха измрели, а младите отдавна потънаха в далечни чужбини.
Селцето тихо и безропотно умираше под снега. Едва-едва поемаше дъх през малкото дишащи комини и не смееше звук да издаде. Ни кучета пролайваха, ни петли пропяваха, ни човешки глас се чуваше.
- Дааа… – въздъхна, – много весела Коледа!
Къщата му бе на билото на хълма. От едната страна на хълма, в ниското, е селцето, а от другата му страна е каменната кариера, в която бе работил през целия си живот. Взривяваше, вадеше камъни, сортираше ги на фигури, а когато му поръчваха, дялаше камъни за сводова зидария или за паметници. От този му занаят палците на ръцете му не можеха да се съберат с другите пръсти – стояха встрани от тях и извити нагоре. Станаха възлести, но силни.
Освен това в дни, в които нямаше много работа, започна да издялва от меките камъни глави на съселяни, които му правеха впечатление. И… се получаваше! Изненада се, но продължи да си “играе” с тази своя дарба ей така. Но понеже се свенеше от нея, бързо разбиваше с чук “главите”, ако забележеше човек да идва към кариерата.
Когато жена му се помина, най-често издялваше нейния образ.
Така стигна до пенсия, а вече и до седемдесетата си година.
Така стигна и до самотата, след като синът му, снаха му и внукът заминаха за Испания, че тук “демокрацията” съсипа всичко, та не остана ни здрава сграда, ни работно място. Изглежда тази нашенска “демокрация” е жива рожба на Ламята от народните приказки! – мислеше си Каменарят. Така го наричаха всички в околността.
Най-тежка бе самотата му през зимите. Нито той можеше да слезе в селцето, нито някой от малцината останали старци можеше да се изкатери при него на билото на хълма. Приготвяше си брашно и сам си правеше питки. Печеше ги на печката. А веднъж седмично, когато докарваха хляб в селцето, по оснежения склон се изкатерваше при него Орозовица и му донасяше два хляба. С десет години по-млада от останалите старци, тя бе най-държелива. А си му имаше мерака и от млади години. Ала той си взе добра и обична жена, работлива и грижовна къщовница. Но малко им било писано да са заедно на този свят – двайсетина години, колкото да отгледа сина им и да го задоми. Внук не дочака.
Когато и да го срещнеше или стигнеше, Орозовица му казваше:
- Колкото и да я чакаш, Каменарю, няма да се върне.
- Не аз, тя ме чака там… горе! – отвръщаше й. – Там ще се съберем.
- Боже, какъв мъж! – кръстеше се тя подире му. – Де да имаше втори такъв на тоя свят.
Последния път, като му донесе двата хляба, рече му:
- Каменарю, и младите те напуснаха, и с тях няма да се събереш.
- Ееех, Орозке – изпъшка той, – България стана прокажена земя, мръсници я направиха прокажена! И с младите ще се събираме там, горе, с кой когато му дойде времето. Но рано или късно ще се съберем.
Изби тапата на следващата бутилка със силните си ръце и отпи дълга глътка. Коледна нощ е, а той я посреща сам. Сам в самотната си къща, на самотния хълм, над самотното умиращо селце под вечерния сняг.
Притъмняваше, но тъмното не смееше да докосне снега, висеше над него, а светлината от електрическата крушка в стаята го обливаше през прозореца и го караше да искри.
А защо да не повика своите хора при себе си? Да ги нареди пред прозореца и пак да са заедно в коледната нощ…
След две поредни надигания изпразни втората бутилка, взе кашончето с останалите четири бутилки и кухненския нож и излезе пред прозореца. Грабна лопатата и започна да трупа искрящ сняг. Когато направи снежна стена висока метър, влезе в стаята и обърна картичката от внука си навън: “Весела коледа, дядо!”.
После излезе, отвори поредната бутилка, отпи да се сгрее и започна да изрязва снега с кухненския нож. Отваряше бутилки, отпиваше и изрязваше, отпиваше и изрязваше, отпиваше и изрязваше…
На снежната стена се появяваха образите на внука му, на снаха му, на сина му, на жена му… Но когато посегна да изреже и своя образ накрая, политна и се зарови в снега до снежната скулптора на жена си.
Не усети студ, унесе го сън.
Заранта Орозовица го намери там вкочанен. В кашончето бе останала само една бутилка.
Тя отсече шийката й с големия кухненски нож и преля Каменаря и жена му. После разчупи двата хляба и остави пред всеки парче. Отстъпи, прекръсти се и рече:
- Е, Каменарю, събра ги най-сетне!
От прозореца я гледаше пъстрата коледна картичка:
“Весела коледа, дядо!”