БАЛАДА
БАЛАДА
На Хубен Стефанов
Както отвисоко, ой соколе,
гледаш всичко,
видиш ли живота как е доле
паднал ничком:
пръст и перушина, меден пъпеш,
глътка време –
вдъхнеш го и докато въздъхнеш,
ти го вземат?
Като гладна връв реката стана –
нека припка,
стига влага, колкото да хвана
златна рибка.
Помогни с окото, ой соколе,
и с перото –
щом го сторя и ще й измоля
два живота.
Твоя си лети, а моя мигом
ще нароня –
от трохите му да се въздигне
глас до Оня,
дето ни обрича без причина
на забрава
и мълчи, и както си мълчи, ни
премълчава.
Ето, че и тоя ден раздира
и разнищва –
нищо тая мелница не спира
и насища.
Залез вие в тънките тополи
златен пушек…
Гълтай си трохите, мой соколе!
И ме слушай!
КОПРИВЩИЦА
Конче-вихрогонче между март и август…
Нейде по средата
както пъпли, пътят хуква и се врязва
косо в планината.
В звънналия въздух птичи уплах литва,
с дълго ехо впримчен.
За сърцето не е време за молитва,
но прошъпва: “Димчо…”
Конче-вихрогонче, грива разпиляло
в белоцветни вишни, –
толкова си нежно, толкова си бяло,
че едва те виждам.
Моля се за теб, а думите ми тръпнат –
както си говоря,
още ми се счува някой с плахи стъпки
да събужда двора.
Ала там е пусто – грохналите двери
все не се отварят…
Никой вече няма тук да го намери –
край Демирхисар е.
Препусни нататък, близнало с копита
вишневото клонче…
В този град-въздишка, този град-молитва,
конче-вихрогонче!
ПРИТЧА
На Венко Евтимов
Ще приседна, ще ми стане жал,
ще погаля сухата тревица,
ще река:
– Аз също съм от кал,
но това ни е съдба, сестрице!
С теб сме само две добри души,
просто сме наполовина мъртви:
тоя свят съвсем ни изсуши –
теб отвънка, а пък мен отвътре.
Тайно – да не видат зли очи –
хайде да се слеем в общо тяло:
с празната ми кожа облечи
своята душа осиротяла!
Скрих сълзи за сто години дъжд –
още цял живот ще ни подхранва.
Първия живяхме по веднъж –
тоя ще го поделим поравно…
И тревата се засели в мен.
Никой нищо не разбра, обаче
оттогава съхна млад-зелен.
А тревата оттогава плаче.
ЛЕБЕД
С теб сговорно живяхме, мое птиче сърце –
бяхме сраснали, бяхме гръб и бяхме лице
и деляхме по равно като братя до днес
и обиди и лаври, и забрава и чест.
И сега ми е тъжно, че в най-празния ден
абдикираш от длъжност и си тръгваш от мен.
Гледам как се откъсваш с натежала глава
и с несвикнали пръсти се прекръстваш едва;
пред мига предстоящ как коленичиш встрани,
как разравяш с тояжка овъглените дни
без сълзи и без срам, но и без дума добра…
И сега ми е странно, че ти никнат пера.
Май забравяш за риска – в моя ад да гориш,
или ти се прииска просто да полетиш
към небесната дупка: да разпериш ръце
в тая крехка черупка, това живо яйце?
Всеки път се повтаря тоя свят неразбран –
вечно с мирис на сяра, вечно с цвят на катран.
Той и нас ще повтори, затова усмири
тоя прелетен порив, тия късни игри!
С теб сме грозното пате, а тук заесен? –
бягат всички пернати в други топли страни
и нали са красиви, и нали са народ,
ни заровиха живи в тоя зимен живот.
Най-сърдечно те моля да вървим у дома,
че оставихме Пролет в тъмнината сама!
Зная, че се задава мраз и пъкъл, но аз
чувствам как наближава твоя лебедов час
и преди да запее песента си, дано
с теб отново успеем да се слеем в едно!
ЕЛЕГИЯ ЗА ПТИЦАТА В ДЪЖДА
На Юлий Павлов
Така красиво и така добре
разпъната е птицата безкръстно.
Сълзи безцветна кръв, а тя не мре
и още няма повод да възкръсне.
Отдолу, от обратното небе,
страхът ми е размахал бяла риза
и вика: “Слизай!”… Ала тя гребе
нагоре и към кръста си възлиза.
С невярващи очи догледах как
стремителния силует пресече
последното небе и оня знак,
след който нямаше небета вече.
Не знам дали до Бога бе дошла
или незнайна сила я прекърши –
изчезна тя и седем дни валя.
А след това водата горе свърши.
Настана люта суша отведнъж
и попиля и орници, и зърно.
Но повече не падна капка дъжд.
И друга птица повече не зърнах.
Врабците наводниха този свят
и той потъна в цвъркот, прах и речи.
Примряло от безкрилие и глад,
небето до нозете ни се свлече.
От този миг престанах да редя
високи думи с птичи силуети…
Научих ви за птицата в дъжда –
за другото сами се научете!
ЛЮБОВНА ПЕСЕН, ЯНУАРИ
Пее зимата: грачи химни,
думка маршове за из път.
Зажълтя се
като сланина
и задълго заспа снегът.
И каквото и да разкаже
вече хладната ми ръка –
все пейзаж ще е.
А в пейзажа
лед убива една река:
тя се вие и вкочанясва
в дълга плитка
от стъклен мраз.
Гледам как примирено гасне.
И тя гледа как гасна аз.
Грачи зимата – тлъста, жълта –
сърпът й покрай мен коси,
жъне стъклената си жътва.
Добре стори, че се спаси!
И аз свършвам.
Гася комина
и котлите ще донеса –
да посипя жълтите химни,
пепел да им гори гласа!
Ще заключа,
ще хвърля ключа –
тъй и тъй не те задържа.
Нещо можеше да се случи.
Примири се – и не можа.
БАЛАДА ЗА МРАКА
На Михаил Малеев
Така е черно, че и сенки няма –
една трева боде околовръст
и женската пониква като камък,
а мъжката прораства като кръст.
Над кръста съмва, а мълчат петлите.
И що за няма нощ лежи край мен
в земята на поетите, избити
все в гръб и нощем – за да бъдел ден?
И що за ден – креслив, нечистоплътен –
в прокисналия български живот?
Народ да вземе някой да измъти,
че тук това е вече ненарод!
Все край властта клечи и се увърта,
все се кълне по лобните места,
но както кичи камъка безсмъртен,
примигва малодушно пред смъртта.
На всеки помен вдига шум за трима,
а свърши ли софрата, натежал
изнизва се, хитрецът анонимен,
изпил що може, а що не – разлял..
А ние с меки гъдели го пощим.
А мъртвият все още му е враг…
В България убиват в гръб и нощем
и затова не свършва тоя мрак.
