Атанас Липчев

Оказа се, че е трудно, дяволски трудно да се подбере най-доброто от впечатляващото творчество на Кольо Севов. Как да отсееш значимото от рутинното и кои са впрочем критериите за значимост? Дали нашата преценка би съвпаднала с тази на поета, ако той можеше да ни я прошепне от отвъдното, дали няма да пропуснем някоя знакова творба за сметка на друга, на която авторът не е държал особено много приживе? Оплюван и отричан, възхваляван и възвисяван, винаги противоречив и неспокоен, захвърлян ту в една, ту в друга крайност, но никога в кротките и блажени води на “златната среда”, Кольо Севов изглежда ни е подготвил последната и доста провокативна въпросителна, сякаш ни гледа сеира и иска да каже: “Ха да ви видя сега, мушмороци, колко струвате.”
Деликатна работа е да се прилага стандартен аршин към един определено нестандартен човек, какъвто беше Кольо, който рязко контрастираше на фона на сивото литературно соцобщество. Открояваше се и като писател, и като личност. Модерен и авангарден в словото, вечно търсещ и с неутолима жажда за познание, той бе един от първите, които се осмелиха да повдигнат крайчеца на “желязната завеса” и да надникнат в един друг, непознат ни дотогава поетичен свят. И очарован от откровението му, не се поколеба да изповяда в хиляди стихове една доста различаваща се от родните традиции естетика, която, естествено, го правеше подозрителен в очите на посредствеността. А тя, посредствеността, е страшно обидчива, когато не разбира нещо, пък и как ли да го разбере. При това бе грижливо подкована идеологически. Възможно ли е тогава да й се понрави човек като Кольо Севов? Доста е съмнително. Особено като се има предвид и това, че Кольо ожесточено воюваше срещу нея. С перо, с талант, с житейско поведение… Някои, разбира се, веднага биха ни възразили, биха ни изровили и аргументи вероятно. Ние също допущаме, че Кольо не винаги е бил безгрешен, той все пак бе жив човек и като такъв нищо човешко не му бе чуждо. Безусловно поетът силно дразнеше определени среди – с рижата си брада, с винаги елегантния си костюм, със самоувереността си, с ненатрапчивото, но все пак осъзнато усещане за превъзходство и най-вече с онзи всепроникващ и малко унесен поглед, който сякаш те разсъблича и надниква в най-съкровените кътчета на душата ти. А това никак не се харесваше на властите. Привидно той се ползваше с известно благоволение от тяхна страна и заемаше прилични административни постове, които му даваха известни възможности. И Кольо умело се възползваше от тях. Знаеше как и на коя врата да почука, знаеше кога с блага дума, кога с ритник да я отвори, да изисква, да настоява, да се примоли, ако трябва. Не, не, не ме разбирайте погрешно, той рядко молеше нещо за себе си, беше свикнал сам да си извоюва победите и не обичаше подаянията, но често се налагаше да го прави – заради изпаднал в беда приятел, заради бъдещето на млад и неуверен автор, каквито около него се навъртаха доволно много, но им липсваше кураж сами да предложат тъничката стихосбирка в издателството, та трябваше пак Кольо да съдейства. Обичаше да работи с млади хора, да им вдъхне така необходимото за твореца самочувствие, да ги накара да повярват в себе си…
И ако нещо наистина сериозно липсва в съвременния ни литературен живот, това са личности. Личности като Кольо. Поне на мен страшно много ми липсва. Колкото до стиховете му – те отдавна са заели подобаващото им се място в българската поезия.

Предговор към “Избрани стихотворения и поеми” на Кольо Севов, изд. “Ателие’89”, 2009