ЛУННАТА СОНАТА

Кольо Севов

ЛУННАТА СОНАТА

И тази нощ, аз знам, ще оживее
под пръстите ти лунната соната,
с която ти душата ми ще сгрееш,
с която ще пропъдиш самотата.
И тази нощ над белите клавиши
ще затрептят пак пръстите ти леко
и през прозореца отворен ще въздишаш
и ще вървиш по лунната пътека…
Свири, свири! От кораба в морето
ще слушам аз най-нежната соната,
която се роди в очите и сърцето
и я написа със лъчите си луната.
Свири, свири, макар да не разбирам
от тонове, от ноти, партитури,
дори когато възвиси се буря,
недей прекършва пръсти и не спирай,
че белите клавиши на вълните
удари ли ги вятърът с ръцете си,
изпълват със акорди бурни дните ми
и всяка нежност бяга от сърцето.
Свири, свири, макар да съм далеко,
аз пак ще слушам лунната соната,
че с нея ти завинаги пътека
остави ми в душата.


ЛЮБОВНИЦАТА НА МОРЕТО

Мария, Мария…
на лодкарите,
на матросите,
на рибарите…
Ти не чакаш
под тюла на синия залез
да се върнат избелелите лодки
във тихия залив.
Ти не чакаш със черния шал
от коприна
да танцуваш като прима
в казиното.
Ти не чакаш
под окото червено
на фенера в крайбрежната улица.
Или с огнени стъпки по пясъка
да събуждаш на заспалите
гларуси крясъка…
Мария, Мария…
Твоят гръцки кок побеля
от пияния вик на лодкарите.
Твойте пламнали устни
като гъби изсъхнаха
от солените устни на рибарите.
Твойта скръбна душа
като вино изпиха матросите.
Но на пристана вечер
една млада жена
пак посреща
избелелите лодки от бриза и слънцето.
О, това е твойта щерка рождена!
Тя е взела кръвта ти гореща.
Тя е взела от косата ти черния кок,
твойта горда походка…
Но очите й дадоха лодкарите –
и са чисти като два къса свободно небе.
Но душата й дадоха рибарите –
и звъни като нежна вълна.
А сърцето й, докато се роди –
с години носеха
матросите…


ОТКРАДНАТИ ЗВЕЗДИ

По дяволите тази сребърна луна,
над дървените къщи дето е увиснала
като старинна обеца.
По дяволите песните на гръцките китари,
на тихите вълни и кипарисите,
когато всичко е фалшив декор.
Кой пее: “Ирисе, агапи му!”…
Кой иска любовта да се завърне?
По дяволите тази сребърна луна!
По дяволите нежното танго
и влюбения танц на чайките,
които са забравили, че се намират
на покрива на публичния дом.
Едва ли има нещо повече
на тази улица крайбрежна
от къщите, където се купуват
на гладните момичета душите.
Премигват жълтите фенери
над стълбите на живите ковчези,
където се погребва любовта…
Примигват жълтите фенери
и с тях зоват модерните Венери…
А на небето има, боже мой,
такава сребърна луна
като старинна обеца –
и на земята хубави момичета,
родени само да обичат!

Пирея, 1961 г.


МОЕТО МОРЕ

Не съм роден от светлата ти пяна,
не съм закърмен с благородна кръв,
не съм ни златна риба, ни звезда
сред твоето вълнение, море.
Родила ме е мене мама
сред буците на яловия кър.
И недоволен срещнал ме светът
и недоволен той ме отлюлял.
Уж раснех всеки ден, а в мен
растеше недоволството, което
раздвижва облаци и небеса,
уплашената кръв в ръцете
и мъртвите застинали вълни.
И недоволен тръгнах от брега,
от нивата с бодлива круша.
В морето исках всичко да получа,
което нямах в моето рождение.
Измъчена и бедна, мойта майка
след стъпките ми плака мълчаливо.
И може би е молила Христос
да не изгубя пътя във морето.
И може би пред старата икона
на всеки празник палила е свещ –
та в дните ми да има светлина…
О, може би! Не зная. Никога
при мама не съм срещал празник.
Морето ме завинаги открадна
от тъжните й облачни очи
и ме направи твърде рано мъж.
Изпръхнаха ми устните до болка.
Очите ми пресъхнаха от вятъра.
В ушите ми завинаги остана
въстаналият хаотичен шум
на съдбоносното море,
което ме погълна и прие
като отломка твърда от скалите.
И всеки ден сред много мекотели
аз съм предмет ужасен и ненужен.
Край мен делфините се любят.
Сребреят есенни пасажи.
Затъвам в пропасти и тиня.
Излъсквам мидени черупки…
Но всеки ден участвам мълчаливо
в движението вечно на вълните.
Изхвърлян бях при не едно вълнение.
И връщан бях в морето пак с вълнение.
И формата ми става по-изящна,
а блясъкът – достъпен и достоен.
В морето аз съм винаги море.
Стихията ще ме направи нужен.