Славчо Красински

* * *

С лице обърнат към небето,
лежа на топлото поле –
на мрака в тъмните дървета
жълтеят звездни плодове.

Какво смирение обгръща
земята, легнала край мен –
така утихва селска къща,
заспала сън благословен.

Тревите дишат и разливат
край мен упоен аромат
и някой с нежност мълчалива
приспива стихналия свят.

Заспал в покоя на листата,
сънливо вятър прошуми
и дълго слушам дървесата:
приказват с нощните тъми.

А нейде в блесналите друми
вървят закротени коли
и чуваш сънна глъч и думи,
като че летен дъжд вали.

Къде отиват, кой ли беше,
не е ли всичко все едно? –
разбойник, праведен и грешен
безгрешни са в такава нощ!

* * *

Когато слиза вечерта
над окосените ливади,
тревите пеят песента
на нашта отшумяла младост.

Покоя котешки пълзи
и слуша как водите речни
говорят с тънките брези
за нещо скъпо и далечно.

В такава нощ на сенокос
разбирам вече неотменно,
че всеки идва като гост
на нашата земя нетленна.

И да скърбим и не скърбим,
остава пак едно и също –
спокойно да благословим
това, което се не връща.

Което идва с пролетта
и си отива с нашта младост,
тъй както слиза вечерта
над окосените ливади.

* * *

Понявга слизат на земята
такива чудни часове –
замира всичко в тишината
и чувам само стихове.

Вървя, не мисля и не питам,
не искам нищо от света –
звездите ми поят очите
с покой и тиха светлина.

Пред мене пътят се излива
между замислени брези
и в нежни спомени се сливат
другари, братя и врази.

Нощта е кротка като птица,
заспала в своето гнездо –
на мрака в тъмните ресници
заспива всеки селски дом.

И в тоз покой на равнината
дочувам някъде в нощта –
звездите сеят над земята
една велика тишина.

* * *

Живот безпаметно позорен,
живот без горда красота –
о, колко много, много хора
и колко тъжен е света!

И ден и нощ еднообразно
въртят се глухи часове –
душата бий крила напразно
към други, светли брегове.

Напразно вдигаш уморени
очи за капка светлина –
над тебе къщи и антени,
пред тебе мрак и пустота.

Живей и хиляди години
и само ден и час живей –
ливаден лъх не ще премине
и няма птица да запей!

И става ясно до обида
при всеки светъл спомен твой –
да видиш края незавиден
на твойта жажда за живот.

О, как е страшно на земята
да чакаш тия часове –
когато с топъл глас сълзата
неповторимото зове.

* * *

Един далечен коловоз
блести по златните ливади
и песента на весел кос
оглася полската прохлада.

От прасковите розов дим
дими на облаци в полето
и греят сините води
на кладенците из небето.

С листа, набъбнали от сок,
брези на слънцето се нежат,
и целия простор дълбок
сияе в пролетната свежест!

И в тия ширнати поля,
и в тоя шум и смях, и песен
разказва някакъв професор
за тичинковите цветя!

Студентки късат цвят по цвят
и дишат с устни напращяли –
и гледат: в тиха благодат
край тях е всичко засияло.

Забравил ямби и хорей –
отнякъде се спуща ручей
и както господ го научил,
на младите студентки пей!

* * *

Над стройните тополи расне
и свети тих, лазурен ден –
за нещо светло и прекрасно
говорят птиците край мен.

Небето бавно се изтича
върху замлъкналия лес –
като престилка на момиче,
цъфти огряното поле.

И над реката, цяла в нежност,
поглежда бялата бреза –
как грей, дълбоко и безбрежно,
небето в тихата вода.

* * *

Дими над Огоста далече
на залеза златния дим –
изправена в лятната вечер,
самотна топола блести.

Върхът й полюшва се плавно,
тополата расне в нощта
и сякаш откъсва се бавно,
и тихо напуска света.

Полетата млъкват и гаснат
далечни блата и реки –
и само тополата ясно
над селските къщи блести.

* * *

Летните облаци бели
тихо отпускат крила,
с мирис на праскови зрели
дишат далечни поля.

Златната ръж разговаря,
сипе се шепот златист –
сини, широки пожари
греят в небесната вие.

В пътя е тръгнало босо
зеленооко дете
и във ръката си носи
слънцето в бяло котле.