Димитър Златев

(документален разказ)

Над Чепеларе мудно се развиделяваше, макар че дворовете и всичко наблизо и далеко беше покрито със сняг. Припадналото сиво небе като да поглъщаше отразената от него светлина. Вратата на комитското кафене зееше отворена – кафеджията току-що бе внесъл дърва и разпалваше огъня. Вътре беше още по-сиво и неуютно от нощния студ. От вратата се чу продрана тютюнджийска кашлица.
- Брей, че сте нетърпеливи! – полуизвърнат, троснато рече кафеджията към подранилия. – Чакайте барем да помета и да стъкна огъня, а то – като таласъми се излюпвате…
- Как се чака бе, Гьорге! То нощ-година! Жената отиде да дои кравите, та рекох да си взема сабайлешната кафица.
Съдържателят продължаваше да разтребва в някакво мрачно мълчание, докато в кафенето взеха да идват и други подранили. Заедно влязоха трима недоспали и косясали мъже – от постоянните посетители, комитите Дядо Петър, Дълъг Гьорги и Христо Арнаудов. Те поздравиха и се разположиха близо до оджака като сайбии. С право се смятаха вътрешни в комитското кафене. Георги Мавров зареди три джезвета, загледан в играещите пламъци. Комитите, явно, снощи до късно бяха играли карти, та сега не им се приказваше и мълчаливо чакаха сутрешната си дажба, свивайки дебели цигари от нарязан тютюн. Кафеджията нареди три филджана пред тях и ги наля. Едрите ръце непохватно ги надигнаха. По грубо одяланите черти на Дядо Петър – впрочем, той още не беше дядо, но заради рошавата му брада му бяха лепнали прякора – пробягна доволна гримаса; топлата глътка го парна приятно. Той замижа и бавно надигна глава да отпие пак със кеф… Изведнъж погледът му, опрял в тавана, се втренчи, гласът му изхриптя:
- Мавров! Какво е това? Нещо капе?…
Кафеджията не го чу или се правеше на улисан, та Петър грабна пламтящата главня от оджака(1) и я надигна към тавана. Очите му ужасено се разшириха: от тавана капеше кръв!
- Ей, хора, Гьорге, ставайте! Какво се е случило горе, при войводата?
Кафеджията също се втрещи изненадан и след миг ги поведе навън към стълбата за втория кат. Вратата на войводовата квартира се оказа запъната отвътре, но Петър, обезумял от нетърпение и уплах, я блъсна с рамо и тя отскочи. Мъжете се сковаха на прага, без кураж да пристъпят: в утринната дрезгавина, насред стаята лежеше войводата Вълчо Сарафов; ръката му още стискаше нож, дълбоко забит в гърдите. Устата, отворена като за вик, се чернееше сред вече бледото безкръвно лице.
- Войводо! Как можа? Ще го заколя като пиле! – диво извика Дълъг Гьорги.
- Кротко бе, диване! – опита се да го спре кафеджията. – Не виждаш ли, че сам се е подредил така, завалията.
- Мале-майчице!… Мамка му на тоя свят!… – на колене пред трупа се вайкаше Дядо Петър и не се разбираше стене ли или се заканва.
Отвън навлязоха още неколцина, привлечени от мъжките викове и суматохата. Всеки бързаше да се освободи от първото си впечатление. За всички станалото беше невероятно: здрав-прав човек, в първа младост, пунктов началник и да се самоубие?
Кафеджията, като най-вътрешен, сякаш пръв се окопити. Разбута мъжете и покри трупа с одеяло, па поуспокоено додаде:
- То всичко си е ясно като бял ден, ама язък за момчето. Кой сега ще ни върне войводата! Кой сега ще стряска душманите – и рязаните, и кръстените!… Я, бе, излизайте вече, нямаме повече работа тук. Христо, тичай до общината да известиш властта. Приставът трябва да дойде, протокол да състави…
Всички мълчаливо се подчиниха на неговата воля. Само Дядо Петър, отпуснал се на един стол, хванал глава с две ръце, нещо нареждаше неясно. Той беше най-довереният човек на Сарафов и сега като че ли го раздираше вина, дето не е могъл да го опази. В страданието му имаше нещо диво и едновременно – трогващо.
Страшната вест за самоубийството на войводата бързо разбуди махалите. Още преди да удари черковната камбана, старо и младо знаеше и разнищваше събитието.

* * *

Към девет часа в квартирата на войводата се качи приставът следовател Бакларев. Той затвори вратата под носа на любопитните и внимателно огледа обстановката. Стаята беше бедно обзаведена, по мъжки запусната. Твърдото легло и голата маса подсказваха за един спартански живот, прекарван повече по горите и по яташки къщи. Повдигна одеялото. В жеста на ръката върху ножа се четеше отчаяна решителност за постигане на нещо свое. Чертите на лицето се бяха поотпуснали в смъртта, но позата на младото тяло още криеше нещо гордо и мъжествено. “И защо така бе, момче! – мислеше си следователят. – Млад си, хубав си, жените скришом те заглеждат, мъжете ти имат страха… Тайни човешки!”
Дядо Петър предано го гледаше, готов да изпълни всяка заповед. Кафеджията Гьорги угодливо се въртеше покрай пристава и нареждаше колко бил изненадан, като видял кръвта отзарана, как снощи войводата се прибрал по-рано и му се видял нещо умислен.
- Шарен свят! – продължаваше той досадно. – Иди, че ги разбери тия, младите, ако и да са войводи… То, май, ще да е нещо лично, ергенска тайна. Откак се върна от Павелско, ту ми се виждаше отчаян, ту се спречкваше с Тотка, учителката, нали му беше изгора… Нататък, май, ще тръгне нишката – от севда ще да е…
Бакларев го слушаше с половин ухо, но мислите му бяха обсебени повече от зигзагите на човешките съдби. Любов, слава, власт, идеи… И изведнъж – неочакван, нелеп край, дето обезсмисля всичко. Той седна пред масата, извади кариран лист и с калиграфски букви написа отгоре: Протокол от 11 януари 1901 година. После отбеляза данните от огледа на трупа и обстановката… Оставаше да завърши с обобщението: “Касае се за самоубийство по неизяснени лични подбуди”, след което щеше да даде разрешение за подготвяне тялото на покойника за погребение.
Всичко беше ясно и все пак нещо вътрешно го смущаваше. Нали човек не посяга на живота си ей така, без причина? А до тази причина той е длъжен да се добере, па макар и от просто човешко любопитство. Трябва да поговори с онези, които са били в по-близки отношения с войводата!

* * *

Учителката Тотка Дончева скоро се яви в канцеларията на пристава. Тя влезе смутена, очите й бяха зачервени от доскорошен плач. Плахостта в движенията бе някак странна за набитата й снага и волевото лице.
- Заповядайте, госпожице! – покани я Бакларев. – Вярвам, ще ме извиниш, дето те безпокоя в тоя тъжен за тебе ден, но длъжностите ми го налагат. Искам да ми разкажеш накратко за отношенията си с пунктовия войвода Вълчо Сарафов.
- Отношенията ни с покойника са доколкото организационни, толкова и строго лични, затова не ми е приятно да ме разпитвате и то тъкмо днес! – Тя го погледна строго, дори някак високомерно, но в следващия момент кръв нахлу в лицето й, разплака се. След малко се поуспокои и продължи: – Вълчо ме посети през есента в училището. Каза ми, че мястото на една карловка е в революционната организация и още много неща за сработването между комитетските хора и учителите. Така ме привлече за секретарка на организацията. Отпърво с мене се държеше сдържано, но виждах колко е самотен сред своите необразовани комити. А беше толкова пламенен и всеотдаен на делото! С увлечение говореше за примера на старите революционери и се кълнеше, че ще бъде техен достоен наследник. Веднъж ми задекламира “До моето първо либе”. Гледаше ме като на клетва. Когато изрече задъхано:
“Ти имаш глас чуден, млада си,
но чуйш ли как пее гората?
За тоз глас ми копней душата…”
аз разбрах, че тези думи са за мене, че мене вика при себе си. И не издържах… Тогава се врекохме един на друг и на борбата.
- Но не отидохте ли твърде далеко в своите отношения? – плахо вметна приставът.
Тотка наострено го погледна:
- Нашата любов беше чиста и нашето дело беше свято! Какво ще каже махленската клюка, не искам да знам!
- Ала нещо се издума за престоя му в Павелско. Не се ли породи у тебе ревност?
Разбира се, че и аз дочух за учителката Райна, погрижиха се душманите. Но аз му вярвам, пък и той ми се закле. Как да вярвам на мълвата, щом тя ме петнеше, че сме живели като мъж и жена. Но от днеска… Утре, на погребението, ще го изпратя като негова вдовица – пред Бога и пред хората. Една карловка не се срамува от любовта си към мъртвия войвода… – И тя отново се задави в сълзи.
Приставът стана и я изпрати с уважение към мъката й. Хипотезата за убийство от ревност отпадаше. Днес, когато бяха повдигнали тялото, в окървавената буйна коса на тила зейна широка рана. Категорично отпадна и заключението за самоубийство. Явно беше жестоко предумишлено убийство, старателно замаскирано. Но кой можеше да бъде извършителят? Кои са скритите врагове на войводата? Изключено ли е те да са от довчерашните му съратници? Тогава той се сети да повика и учителя Андон Дечев, ръководител на организацията преди идването на Вълчо Сарафов. Дечев едва се размина с Тотка Дончева. Облечен алафранга, той от пръв поглед оставяше впечатление за миролюбив и милозлив човек. За Бакларев беше ясно, че той е от хората, които се включват в Македонското движение не толкова от амбиция за власт и подвизи, колкото от чувство за морален дълг. Събитието бе поразило и него, а повикването от пристава бе позасилило бледността му.
- Господин Дечев – подзе внимателно полицейският, – уважавам скръбта на вашата организация. Сарафов искаше мъжки и честно да й служи. Лека му пръст!… За мене, като страничен човек, след като се запознах с фактите около убития, се породиха някои загадки. Мисля, че вие може да бъдете много полезен за следствието… – Той задържа погледа си върху Дечев, ала и онзи открито издържа. Сетне, с малко тъжна усмивка заразказва за общата им работа:
- През септември 1899-та Александър Кипров пристигна от София като представител на Върховния македонски комитет. Той ми представи назначения за нов пунктов войвода Вълчо Сарафов, племенник на известния македонски деятел Борис Сарафов. Те събраха ръководството на нашето “Братство”, прочетоха ни своя устав и ни поканиха да се присъединим към Върховния комитет.
Новият ръководител, младеж буен и самонадеян, не дойде сам, а доведе свои верни хора. Отвориха кафене, където се събирахме, и то скоро се прочу като комитското кафене. Твърде бързо се изяви като неприкосновен началник – не търпеше чуждо мнение, пишеше остри писма за “комитски данък”, издаваше смъртни присъди. Прескачаше и отвъд границата, ограден от охраната си. В българските села оттатък се държал открито и предизвикателно, което създаваше неприятности за местните комитети. Главните си усилия Сарафов насочи към събиране пари за оръжие, които препращаше на братовчед си в София. Нашите в турско даваха мило и драго, за да се сдобият с манлихери, но те все не пристигаха и това вече пораждаше недоверие.
Най-силен удар върху авторитета му дойде от неговите по-свободни отношения с колежката Тотка. Вие сигурно също сте чували, не е достойно аз да преповтарям… Един път идва у нас и ми вика: “Слушай, Дечев! Аз ще затворя устата на чепеларки, дето се бъркат в моята любов. Ще доведа от Станимака доктор Валкидис, който ще докаже, че Тотка е честна. Искам да ми помогнеш.” Като как си я представяше тази работа, така и не разбрах. После научих, че гръцкият доктор отказал да свърши тази поръчка, но минал през Чепеларе да лекува един турски големец чак в Пашмакли. Това вбеси войводата. Идва пак при мене жълт-зелен и ми нарежда: “Двамата с Иван Славов ще изпълните смъртната присъда над доктор Валкидис, защото е турски шпионин!” – Тоя път не улучи – викам му. – За всеки е ясно, че “шпионството” на гърка сега си го измислил. Ние нямаме право да прикриваме личните си омрази с целите на Организацията. Нас със Славов не ни търси! Имаш си за такава работа “печени комити” като Дядо Петър!… Той затръшна ядосан вратата, но оттогава отношенията ни охладняха. Като се върна от Павелско, иззе касиерството от мене и сам започна да контролира всички пари. Уж за по-голяма сигурност се премести на квартира при Гьорги Мавров, над комитското кафене. След изпълнението на някои Вълчови присъди, ние със Славов взехме да се тревожим и за себе си. Чуваше се за все по-твърди комитетски налози оттатък границата. Ревизията от София препоръчваше смяна на Вълчо, но, явно, някой от високо място го закриляше заради лирите, които дояха оттук.
- А не се ли съмняваш откъде може да дойде фаталният удар срещу него? – търпеливо изчакал момента, попита следователят.
- Досега не бях допускал такава опасност, но явно, не е била за изключване. Може да е отмъщение на близките на осъдените, може и да е човек, изпратен от турците. Не ще да е, обаче, борба за власт, още по-малко – да е любовна история. Мене, ако питате, най ме съмнява, че работата е свързана с пари – много златни лири минаваха през неговата стая.
- Заслужава да се помисли! – сухо каза Бакларев, с което даде знак, че разговорът е приключен.
В този момент влезе телеграфистът от пощата с телеграма. В нея приставът прочете: “Изчакайте с погребението. Пристига нарочен човек от София.”

* * *

На 12 януари Вълчо Сарафов бе тържествено погребан. Учителката Тотка прочувствено го оплака, Павел Генадиев, пратеникът от София, говори пламенно за вярната служба на революционната кауза, балканджиите го почетоха като поборник. Дребнавото беше забравено…
След погребението Генадиев получи от следователя по протокола намерените комитетски пари: 300 златни турски лири и 350 сребърни. Това го озадачи – явно, бяха му заръчали да прибере много по-голяма сума. На въпроса към Гьорги Мавров какво трябва да предаде според телеграфическото нареждане отгоре, оня отвърна: “Ето я цялата архива, за пари нищо не знам. Той, Вълчо, сам си водеше сметките, така че мене не ме бъркайте! – И с мръсен намек подметна: За парите по-добре попитайте учителката Тотка!…”
Думите и държането на кафеджията дълбоко подразниха човека от Центъра. Интуицията, помагала му неведнъж в комитетските дела, и сега го насочи към кафеджията. Но той запази самообладание и прие думите му с привидна доверчивост.
След час, долу, в кафенето, където го чакаха всички посветени, Генадиев нареди: Утре всички ви искам в комитското сборище в Караманица! Ще се раздава ново оръжие… А на Христо Арнаудов скришом пошепна, за всеки случай, незабелязано, да разслаби пружината на револвера на кафеджията.
Докато на утрото комитите се изнизваха по Янчова река към Караманица, Генадиев и Дълъг Гьорги отново огледаха квартирата на убития. В печката се натъкнаха на копчета и недоизгоряло окървавено парче от дрехите на кафеджията. Главният отговор бе намерен!
Комитската трапеза този път бе мълчалива. Смъртта на войводата и тайнственото събиране караше всички тихом да изчакват. Генадиев стана пръв, огледа всички с твърд поглед и започна:
- Братя по идея и оръжие! Освобождението на Македония и Тракия ни събра под едно знаме, накара ни да напуснем сигурната родна стряха и да тръгнем немили-недраги по чужди краища. Ето, вчера погребахме още един мъченик на свободата. Неговият пресен гроб вика за възмездие. Защото той не се самоуби, а беше погубен от коварната ръка на наш, вътрешен човек!
Последните му думи сякаш взривиха граната сред събраните. Всички скочиха и се завглеждаха един в друг. Гневният поглед на Генадиев се прикова върху Гьорги Мавров. Кафеджията прибледня, един миг като да размисляше как да реагира и ръката му трескаво сграбчи револвера в пояса. Но предупредени да бъдат нащрек, седящите от двете му страни четници яко го приклещиха.
- Кой си ти бе, твойта мама – изрева кафеджията – дето ще ме обвиняваш в убийство?! Всички знаят, че аз бях най-довереният човек на войводата… аз за него в огъня влизах…
- Тъкмо това си използвал, катранена душо! Всичките доказателства вече са налице. Сега ти окончателно се издаде. Вържете го!
- Братя! Недейте! Лъжа е… – мяташе се той и търсеше съчувствие от довчерашните си другари, но всички бяха настръхнали срещу него.
- Давай комитетските пари, разбойнико! – сръга го Дълъг Гьорги. – Къде са двете кожени чувалчета със златните и със сребърните лири? За тях ли му изпи кръвчицата?
- Никакви пари не съм барал – мрачно отвърна вързаният. – Колкото бяха в архива, дадох ги на софиянеца. Какво иска той още….
- Ще кажеш, ще кажеш, и майчиното мляко ще си изкажеш – зловещо издума Дългият. – Петре, и ти Маноле, сторете вънка два огъня, по хайдушки ще го изпитаме.
Мавров се умълча и изпоти. Тези хора не се шегуваха, неведнъж се беше уверявал в това. Генадиев отново се опита с въпроси да го подхване, но кафеджията само псуваше, а сетне плюнката му като да пресъхна, та замлъкна.
Скоро го изведоха навън и го туриха между двата разгорели огъня. Сега Дълъг Гьорги водеше разпита, а Генадиев мълчаливо следеше отстрани. Кафеджията упорито мълчеше, но обливащата го пот и зачервеното до кръв лице издаваха какво става у него. По едно време рече: – Отместете ме… ще кажа… – Минута-две пое дъх и хлад, па продължи. – Аз го убих, но по чужда заповед. Наредиха ми Дечо Стоев и Шапарадинов от Устово, защото искаха те да ръководят пункта и организацията… – И въздъхна облекчено като човек, дето дълго е сдържал тайната. Очакваше, че мъчението ще свърши.
- Лъжеш! – ревна Манол Куцинов. – Аз тези хора ги познавам, не могат те да дадат такава заповед!
- На огъня! – със зловещо спокойствие изрече Дълъг Гьорги. – Ще каже и за парите…
Куцината, още по-ядосан, хвана вързания за антерията и го примъкна между двата огъня. Напразно оня се опитваше да запъне крак някъде и отчаяно фучеше и псуваше. Кръгът на четниците го ограждаше мълчалив и неумолим. По лицата им преминаваха сенки, които не предвещаваха нищо добро. Зад тях, като втори обръч стоеха изправени смърчове, строги и заснежени, изключващи всяка надежда за бягство. Закоравели сърца носеха комитите, но сега ги изпълваше отвращение. Клетва се бяха клели всички, клетва за вярност и на войводата бяха дали. Що е милост към душманите, не знаеха и ръката им не трепваше. Ала никой не би паднал толкоз низко: да посегне на Войводата. Затова сега Маврата им изглеждаше по-черен от дявола и никой не го пожали. Оня, между огньовете, мучеше, пулеше очи и по едно време клюмна глава. Дядо Петър хвърли шепа сняг в лицето му и го поиздърпа. Разпитваният след малко отвори очи, пое въздух и рече:
- Ще кажа… и за парите ще кажа…
- Колко? – прекъсна го Генадиев.
- Четири хиляди триста двайсет и четири златни лири – на пресекулки изрече клетникът. – Водете ме да ви покажа къде са скрити.
Всички въздъхнаха облекчено.

Епилог:
За края на Гьорги Мавров всеки се досещаше, но никой в Чепеларе не знаеше точната истина. След година време, при едно скарване между четниците, вече подчинени на Константин Антонов – Сеченката, пияният Дядо Петър се озъби срещу едного:
- Мери си думите бе, сукалче! Иначе като Маврата – ножът между ребрата и в Каракуската дупка! И дяволът няма да те открие…
Другите замълчаха отмалели.
След години Павел Генадиев записа в своите мемоари: “Трудно е да станеш голяма фигура в Революцията, ако характерът ти не е скроен за това. А колцина са скроени като безсребреника Левски и като войводата Гоце Делчев?” – Може би при записванто на тези мисли бе имал предвид живота и смъртта и на Вълчо Сарафов.

(1) оджак (тур.) – огнище, камина Обратно в текста