Димитър Златев

(Откъс от летописа на поп Данаила от Чепеларе)

Пиши, Данаиле, пиши, странниче, защото ти си вече странник от този свят. Пиши и благодари Богу, че се смили над тебе и над братята ти и ви запази живи в дните на най-страшната пролет от твоя живот. Писано било да не завърши дотук летописът на твоите земни дни. Пиши за своите внуци и потомци, че скоро Всевишният може да те повика на съд при себе си…
Пролетта на лето господне 1876-о дойде ранна и буйна. По Карабалкан и Айчал се белееха последните преспи. За Връбница още – тази година тя се падна рано, на 23 април – върбите се бяха разлистили, а сливите цветили, та драго ставаше човеку. Старите думаха, че нещо греховно има в това неудържимо буйство на всички твари и злакове. И прави бяха, като мислеха тъй, защото страшен облак дойде над главите ни.
Дигнах се аз на 21 април, петък, с първородния си син Гьорги и сопругата му, та да идем на Устово при гръцкия хекимин. До пладне на 22-и там всичко беше мирно. Чаршията кънтеше от бакърджийските чукове. На мястото на вдигнатите кепенци тави и сахани блестяха на пролетното слънце – същи слънца! Като че ли чаршията беше станала дваж по-светла.
Ала по пладнина завика на пазара теланин: до пладне на следующия ден да се соберат хиляда души правоверни за аскер! Сичките болгаре останахме като попарени. От дюкян на дюкян претърчаваха майстори и мющерии и уплашено се питаха за какво ще да е това. Скоро страхът ни се удвои, че по християнските къщи тръгнаха заптии да събират де що има оружие.
Завайка се снахата, че имаше вкъщи дребни деца, останали сами с баба си. “Еднаж да си идем, пък каквото Господ даде” – мъчех се аз да я успокоя, но усещах как думите ми засядат на гърлото като изстинал кратох.
Скоро по чаршията защъкаха читаците: от силяхлъците им стърчаха пищови и ханжари, кръвнишки поглеждаха към и без това втрещените болгари. Немахме кураж да тръгнем назад в туй неспокойно време. Нахвечер се прибирахме да нощуваме у сродници.
На 23-й, неделя, с изтръпнала душа отидох до черквата да запаля вощеница пред иконата на свети Георгия, та да ни закриля. Литургия нямаше и след отпуск се собрахме в черковния двор. Разгеле, срещнах Щеря и Стоя Белювските, Павлю Харитя от Фойна и стария ми дост от Станимака – Настас Праматаря. И тях ги бе сварил тук размирният ден. Всеки се опитваше да каже некоя дума за кураж, но види се, сам се страхуваше да си верва. В туй време низ улицата се зададоха двама устовски бабаити. Настас се престраши и ги попита щат ли ни сопроводи до Станимака. Те се спогледаха лукаво и нагло се ухилиха. Нейсе, согласиха се за сто гроша да ни вардят из пътя.
В понеделник тръгнахме вкупом, но как сме дошли – не знам. В голям страх чакахме, че читаците са се сдумали с техни хайти да ни пресрещнат и изколят, но не би. Когато слязохме низ Татарица, сички комшие се сбраха около нас пребледнели и разплакани. Щерювият баща ме хвана за ръка и рече:
- Отче Данаиле, даде Господ пак да се видим! От вчера турците – нашенски и ябанджийски – са се засбирали и ни се заканват, че глави ще падат.
Какво друго ми разправяше, не вниквах, че през сълзи гледах и галех по главата Хуба – най-малката ми и най-обична щерка, станала вече мома за женене. За нея ми беше най-страшно, че хубостта й отдалече биеше на очи.
Във сякоя християнска къща като да имаше мъртвец. Сички говореха полугласно и се движеха като сенки, а по сокаците шетаха османлиите. Прииждаха все повече. Влизаха в къщите и вземаха като от свой имот – къде пари и миндили, къде халища и хаби. А нашите люде покорно мълчаха и даваха, че никой не беше сигурен за живота си. Скоро довтаса една дружина чепинци, откъм Палас – капасъзи, вооружени от уши до пети. Таман бях излязъл от черква. Идат троица при мене и ми викат:
“Хожгелдин, попе! Казуват, бил си нах Ахъ-челеби. Какво е там, иде ли аскер?”
“Иде – викам – утре ще дойдат хиляда души. Чакаха вчера ардинския мюфтия да ги поведе. Пък за какво ще да е – не знам.”
“Ехе, попе – казват. – Има си то работа. Да ти кажем ли? Болгарите ще минат през нож и огън! Ще останат бинденбир… (на хиляда – един)…
Тогава един, види се, биринджи, изпсува и вика: “Комитаджилък ще ми правите, маскари с маскари! Добър е падишахът, че търпи такъв калпав мемлекет(1). Само тука има шейсе комити за бесене. Ама бройте ни хиляда гроша, та с добро да ни запомните!”
Нейсе, на сутринта се откупихме и те с тъпани и зурни тръгнаха към Тъмраш. Същия ден, 27-о число – дойдоха ахъ-челебийските читаци. Кондисаха по 9-10 на сяка къща. Рекохме си: туй ще е краят… Но пак не би. На заранта и те потеглиха към Карабаир, а бимбашията вика: “Първен перущенските кавуре ще изколим! Вие сте ни в кошарата и днес, и утре, ами да закачим по-отдалеко…”
Когато останахме насаме, се спогледахме и воздъхнахме – останахме живи. Но не беше за дълго радостта ни. Нашенските и гиндюзките агаларе се нахвърлиха като псета на леш. Напразно благообразният хаджи Идриз се опитваше да ги вразуми. Влизат по християнските къщи и думат: “Комшулар, пренесете си което по ви не требва по нашите къщи, че ония ще дойдат пак и може за имот да ви заколят!” – Не че за нашата стока мислеха нечестивите, ами искаха сами да им занесем имота си… И ние носехме, дано ги заслепи!… Носехме, че мил е човеку божият свят и най-паче животът на челядта му… Защо, Господи? Защо си сътворил людете толкоз лоши и алчни? Та нали цял живот сме живели като мирни едноселци! Нивите ни на един синор опират; един и същи болгарски език приказваме. Защо, Господи? Като сме от различни вери, не бива ли човещината сред людете еднаква да бъде? Ти ли ниспосла, Господи, в агарянската им душа такава алчност за стръв?
От Тъмраш, от Ахмед ага, не дойде чаканият хабер за клане. Чуваше се, че към Филибе и Панагюрище много кръв се е проляло, но нам се размина. Полека-лека страхът започна да ни отпуща. Целият май никой от нашите не излезе навън от селото. Само агаларите разправяха по кафенетата за страшни золуми – да ни плашат. През месец юния прекараха през Чепеларе трима комити. Обесиха ги по един в Устово, Райково и Широка лъка, та да се помнел краят на царските душмани… Приеми ги, Отче, в своето царство небесно – за право дело курбан станаха! Прости и на мене, че в дните на грозната напаст в греховен страх за своя живот помислих, че си вдигнал закрилната си десница от чадата си!
Тези дни, за Голяма Богородица, си дойде Тасо от Скеча, дето служи като кехая у тамошния Халил ага. Та той ни разправи кой ни е сторил такъв хаир, дето се цял живот не забравя. Новината за въстанието заварила мюфтията Абдул Рахман в Гюмюрджинско, дето бил при билюка си. От Ахъ-челеби проводили троица души едно след друго да благослови да бастисат раята. Паднал той по очи и с радостни сълзи благодарил на Аллаха, че е изпратил най-сетне този велик час. Лют човек бил той! Натоварил десет мулета с джепане и тръгнал, но максус минал през Скеча: да купи още десет товара и да се похвали на Халил ага с бабаитлъка си. Казал му той: “Каквото ще стане – от мене ще е ! – сички гяурски села под нож ще минат.” Тогава агата – човек почтен и мъдър – му рекъл: “Ако направиш това, чак на султана ще те пофаля, та нишан(2) да ти проводи и на голям ихтибар(3) да си. Но дай ми тапия, да знам, че каквото стане, ти си му главатарят.”
Зарадвал се мюфтията и му дал книга. Тогаз Халил ага се дигнал ядосан и тъй му наредил: “Вместо като духовен началник да идеш да помиряваш поданиците на падишаха, ти се заканваш клане да правиш. Върви си и да не съм чул, че някому от раята косъм е паднал! С главата си ще отговаряш!” Па тоз час проводил нарочен човек и до Ахмед ага в Тъмръш с повеля да спре золумите на башибозука и да не се посегне на някое друго християнско село из планината. А Абдул Рахман с голям ропот си тръгнал, но не посмял да скърши думата му. След два дни с ордата си той премина през Чепеларе и отиде към Средногорието да излее яда си.
Така било, така го разправи Тасо Кехая. Странни и неведоми са делата ти, Господи. Защо той – друговерецът – защити клетниците без капка корист в сърцето си, а братята ни ограбиха? Награди го, боже, достойно за делата му, ако и да е от чужда вера! Грях може голям да е, но мене ми се чини, че сичко иде не от верата, а от човещината в сърцето.

* * *

Послепис:
Преравяйки стари книги в църквата “Света Богородица”, между два регистъра открих една пожълтяла тетрадка. Разкривените букви ме заинтригуваха и се зачетох. Оказа се, че това е летопис на поп Данаил, тукашен енорийски свещеник преди много години. Дълбоко ме развълнуваха тревожните мисли на стареца за противоречията на човешката природа и за човешкото благородство. И понеже в неговите мисли видях и собствените си въпроси за съвременния свят, реших да ги покажа пред читателите.

(1) мемлекет (тур.) – народ Обратно в текста
(2) нишан (тур.) – орден Обратно в текста
(3) ихтибар (тур.) – уважение, почит Обратно в текста