САМУРАЙ
САМУРАЙ
Всеки носи у себе си празния дух на безкрайното нищо –
там не действа законът на Нютон и няма прегради,
ала то разширява Вселената и по оградите пише –
всички птици летят, всички ябълки знаят да падат.
Всеки патил скиталец, пристигнал от много далече,
знае всичките – четиристотин посоки – на вятъра.
Както всеки, роден самурай, носи вярата в острия меч,
и единствен над него е празният дух император –
без да трепне с ръка, ще забие в корема си ножа,
постоянно готов – и насън, да узнае съда на безкрая,
помирен с неотменния жребий, добър или лош,
да поеме след празния дух – затова самурай е.
Над високия покрив на скритите в сняг върхове
вик на жерав невидим пронизва студа и мъглите:
непознатата тайна на празния дух го зове
да прекрачи в безкрая на нищото, без да разпитва
и да види живота с очи на скиталец, а не на обречен –
прост и пуст като делва, а не удивително чудо,
като празният дух на безкрая и острия меч,
който може за миг да отреже главата на Буда,
да съзре във безкрайното нищо предвечният зов,
повелил на света до последната, сетна минута
всяко младо момиче да знае какво е любов,
също както и райската ябълка знае закона на Нютон.
АЗ И МОЯТ ВЪЛК
Преминах през какви ли не митарства.
Бях свит, наплашен, дребничък на ръст,
ала веднъж един усмихнат старец
ми даде малка свирчица от бъз.
Надувах я и с вятъра играех
и радвах се на всяка земна твар.
По пътищата ми – открай до края
един самотен вълк ми бе другар.
Търговци спираха от свирката омаяни
но все поглеждаха вълка ми с поглед зъл
и на ухото ми шептяха тайно:
“Ще имаш всичко! Дай ни своя вълк!”
Все с половин уста, където и да идех,
отронваха към мен “Добре дошъл”…
Любов и хляб и рани и обиди
разделяли сме – аз и моя вълк.
По пътя прашен – към градините на лятото…
Хлапак със краешник в ръката тича там,
подгонил кораба на свойто детство златно.
Един ден свирчицата си от бъз аз ще му дам,
и ще потъна в полунощните ливади
щастлив, че ще съм върнал своя дълг,
когато в тъмните треви под звездопадите
потънем – свирчицата, аз и моя вълк.
