Интервю на Татяна Любенова

- Благодаря Ви, че се съгласихте да дадете това интервю. Осъзнавам, че тази среща беше много голяма и тежка, и Ви поумори малко. Неотдавна препрочетох едно Ваше стихотворение “Тефтерчето на Левски”. Там имаше една дума – “Народе????”, зад която бяха написани четири въпросителни. Колко са сега въпросителните зад тази дума?

Д.Д.: - Преди да Ви отговоря на въпроса, искам да поздравя Вас и Вашите зрители и да им пожелая много поетични чувства в тоя непоетичен живот. Сега на въпроса Ви. Колко въпросителни има сега след “Народе”? В последните години въпросителните станаха много и много. И не винаги са за лошо. Защото българинът е непредвидим човек и не знаеш кога с какво може да те изненада. Вие ме изненадвате с добро. Така че, моята последна въпросителна е: какъв е българинът – добър, лош, положителен, отрицателен? И се оказва, че е като мене – всякакъв!

- И тъй като говорим за Апостола на Свободата, ще си позволя да цитирам едно Ваше стихотворение, в което казвате за свободата: обичай я, но не на дребно! Аз отправям въпроса си към Вас и към г-жа Захариева. Какво е свободата, има ли я като абсолютна свобода и творчеството свобода ли е?

Н.З.: - Ти дай своя отговор, аз ще дам моя, нали обикновено различно мислим…

Д.Д.: - За мене свободата е относително понятие. При различните хора тя е различна. Аз издигам нависоко умната свобода, интелигентната, а не свободията. Свободията, в която, за жалост, често пъти свободата се изражда.

Н.З.: - Моят отговор е много по-кратък. Не съм го, за съжаление, измислила аз. На гроба на Никос Казандзакис пишело: Нищо не очаквам, на нищо не се надявам, свободен съм. Мене ми се иска човек, докато е жив, да успее да се отказва от някои неща, които го правят зависим. Така че, колкото по-малко земни неща искам, толкова съм по-свободна.

- Имате ли илюзии? Обичате ли илюзиите си, ако ги имате, и те нещастни или щастливи Ви правят?

Д. Д.: - Аз обеднях, понеже се простих с илюзиите си. Имал съм илюзии в моя живот, които съм съзнавал, че са илюзии, че са неизпълними и все пак ми е било приятно с тях. Това време ме одяла. Вече на все по-малко неща се радвам, за все по-малко неща мечтая и това е лошо.

Н.З.: - За разлика от Дамян, аз мисля, че със всяка загубена илюзия забогатявам, защото остава да се радвам на реални неща. Аз мога да се зарадвам на една красива мисъл, прочетена някъде, мога да се зарадвам на успеха на познат или непознат човек. Просто се радвам и на чуждата радост и затова се чувствам много богат човек. Макар че имам едно стихотворение “Купувам илюзии всякакви”, което завършва с мисълта, че житейският трънен хомот изглежда като венец, когато се поукраси с малко илюзии. Предпочитам трънения си, откровения хомот, пред един украсен с илюзии. Човек реалист съм.

- Един последен въпрос, който се отнася за изкуството, за поезията. В едно Ваше стихотворение казвате, че кръстът, който е създал майсторът, е останал след него. Името му е забравено, но кръстът е останал. В такъв смисъл изкуството и поезията какво са: кръст, тежест или възможност за някаква вътрешна свобода?

Д.Д.: - Те, че са кръст, кръст са. Но, както казва един мой приятел поет, той е светъл кръст. И на мене не ми се иска да се разделя с него, макар че е мъчителен. Все пак той ме и подпира, този кръст, колкото и да ме разпъва. Ами това е. Благословен да е!

Н.З.: - Аз за себе си бих отговорила, че поезията е сваляне от кръста. Кръста ми е друг – той се нарича живот. И като избягам от този кръст, пиша стихове.

- Това е едно чудесно бягство. Благодаря Ви още веднъж, че се съгласихте да дадете това интервю и Ви желая още много, много поезия, много такива бягства и чувства.

Д.Д.: - Аз също Ви благодаря и Ви пожелавам много, много хубави неща. Използвам случая от последния Ваш въпрос и пожелавам на всички кръстовете им да бъдат светли.

3 април 1997 г.