ПАГАНИНИ
ПАГАНИНИ
Да бъде музика. Неземна.
Да те люлее като стрък.
Но колко сила е потребна
веднъж да дръпнеш този лък.
Да сътвориш от осем ноти
надежда, мрак и светлина,
да свириш нежно – тих и кротък –
и диво – като сатана.
Да стигнеш до върха, където
след тебе не е стъпвал друг
и глас да чуеш от небето:
“Човеко, стига! Спри! До тук!”
До тук? А тъмната магия
да пари дългите ти пръсти
и вълците да спрат да вият,
а дяволът да се прекръсти.
Но щом със музика не можеш
една сълза да пресушиш,
на този връх като в подножие
цигулката си да строшиш.
* * *
Недовършени, недоживяни,
непокорни на човека и Бога,
отиват си дните –
Смъртта ги прибира в своята черна кесия –
мои са, колкото имам – и да искам не мога
дори един за някой близък приятел
да скрия.
Аз цял се окъпах и в днешното мартенско утро,
но не успях докрая на нещо да се наситя.
Слънцето ми се хили със своята атомна мутра
и знам, че някой ден ще успее да ми извади очите.
Всичко иска човекът – тази космическа мравка –
и аз като другите своите строфи помъкнах
да ги продавам по поетичните лавки,
но кой днес купува съмнения, болки и мъка…
На опашката шумна в края смирено застанах,
дълго чаках реда и своята лепта мизерна получих,
но когато се върнах, на прага ме чакаше мама,
взе от ръцете ми хляба
и го хвърли на гладното куче.
* * *
По пътеките на галактични мравки
слиза моята душа след дълго скитане
със едно букетче незабравки
от поляните между звездите.
Слиза със прокъсани сандали
и сама на себе си говори,
а планетите – космическите крави –
лягат във небесните обори.
Връща се в заспалото ми тяло
моята душа – на пръсти,
сваля тихо дрехата си бяла
и навлича дрипите си мръсни.
И е странна всяка сутрин вкъщи –
с радиото, масата и чая.
Не ме питай откъде се връщам –
няма да ти кажа… и не зная.
* * *
Роден свободен, като роб живях –
на своите пороци и чуждите претенции.
Превит на две безпаметно вървях
езика си прехапал – да не хленча.
И се въртя във кръг – от петдесет години –
в изкуствени пустини, без някога да мога
да видя Гетсиманската градина –
като мираж поне и като знак от Бога.
И гвоздеите във душата ми ръждясаха.
Хронични навици са болките ми скрити.
Но моите орисници до днес над мен кръжаха
и със крилата си прогонваха злините.
И още ще ме пазят, дори да ги разсърдя –
тъй както майката се грижи за детето –
до оня ден, когато думите се сбъдват
и кръстовете ще летят в небето.
* * *
Светът и аз – какъв абсурд!
Никога не бихме се разбрали.
Той – безскрупулен, жесток и груб,
аз – един палячо от парцали.
Спорът е обречен и отчаян,
но на помощ никого не викам –
знам, че ще ме смачка и накрая
в коша за боклук ще ме натика.
А когато мине вехтошарят,
може да ме вземе за подарък
на момче, в което се повтарям –
утрешен палячо, само че по-малък.
Със костюма от кариран плат,
пременен, изгладен и напудрен,
ще живея в друг абсурден свят,
аз самият – още по-абсурден.
ЛУНЕН ЛЪЧ
В стомаха ми – киселини и злъч.
Преди разсъмване ме будят.
В прозореца ми – лунен лъч –
едно вселенско малко чудо.
Защо си тук, небесен стрък?
Към рая пак ли ще ме водиш?
Луната е сварен жълтък.
Или космически зародиш?
В такава нощ не ми се спи
и чак до края й ще слушам
една касета на Ерик Сати –
“Мелодия със формата на круша”.
И ще изкарам някак този ден.
Ще се напия и ще бъда весел.
А ако дойдеш през нощта при мен,
кълна се, че със теб ще се обеся.
ИВАНОВ ДЕН
Вратата ли изскърца тъй зловещо
или за ласка прилепи се молят?…
През стаята за миг премина Нещо
и седна срещу мен на стола.
Какво си – котка, спомен, предсказание?…
Филиз ли си или надгробен чим?…
От своето отвъдно разстояние
мълчи насреща ми, направено от дим.
Махни се – виждаш, че празнувам!
Не помня никого и никого не чакам.
Аз тази нощ не виждам и не чувам,
затиснат от копитото на мрака.
Каквото и да си, не искам да те знам –
върви и не прекрачвай вече прага,
иди, където беше, и оттам
кажи: “Свети Иван да му помага!”
