Николай Майоров

превод: Георги Талев

ВЪВ ВОЕННАТА БОЛНИЦА

Напи вода, а трети ден мълчеше.
Ще си помислиш: бе заспал, навек.
Ала животът още се крепеше
в наполовина мъртвия човек.

Под гимнастьорката сърцето тежко
ехтеше, и “Вода!” – за кой ли път…
Едва напипваше се пулс, а нещо
устата мъчеха се да мълвят.

Отказаха му. И разбра – отколе
лекарствата са му излишни, да!
Последен път с очите си помоли –
но пак не му донесоха вода.

На въздух му се искаше за малко,
вратата с лакътя си да допре…
А бе такава нощ – не бе му жалко
навънка под звездите да умре!

* * *

Като с тютюн съм с лирика просмукан
и до последния си дъх – разбрах! –
под нейния прозорец ще почуквам,
тъй както милост проси сиромах.
Какво ми трябва само: здрач да капе
преди разсъмване – а след това
нощта, подобно звяр,
                              на предни лапи
във транс да мята своята глава…

* * *

Спокойно в гроба си не ще изгнием –
в цял ръст, войнишки стегнали гърба,
лежим и все тъй слушаме стрелба,
звука познат на полкова тръба
от пътя, в който сме вървели ние.

Ний знаем всички устави докрай.
Какво е смърт? Над нея сме! Оттатък.
И пак сме в строй. И чакаме без страх
призивен вик. И нека всеки знай,
че всичко чуват мъртвите, когато
наследниците спомнят си за тях!

1941
(Последното стихотворение на Майоров)