Красимир Бачков

Когато пътническият влак в девет сутринта преминаваше край колибата на Манго, той си събуваше гащите и се пляскаше по голият задник срещу вагоните. В интерес на истината, задникът му бе черен по-скоро от мръсотия, защото лицето му бе почти бяло и дори някак красиво. Името му бе Хюсеин, но всички му викаха Манго, защото така бе по-лесно. Беше на двадесет години, живееше сам и се препитаваше най-вече с дребни кражби. Единствената му ценност бе тригодишното магаре Сергей. То му бе подарък от баба Златка, на която през последните пет години бе носил и цепил дърва, както и помагал за каквото го помоли старата жена. Пролетта, малко преди да почине, тя му го подари със заръката да се грижи за него като за човек. В тази насока Манго дори се престара, защото обу магарето с гащи, а на главата му прикрепи старо бомбе. Някакви хлапета през лятото му подариха очила със сини стъкла и сега те се мъдреха на главата на Сергей, вързани с ластик зад ушите му. Дори когато не ходеха в града, гащите, очилата и бомбето не се сваляха, защото магарето вече бе свикнало с тях. Макар и мръсни, дрехите придаваха на магарето изтънчен вид и собственикът му се гордееше с него, не без основание. Неприсъщо за циганин, Манго живееше сам, защото родителите и сестричката му бяха вече мъртви. Преди десет години, на една сватба, баща му бе наръган с нож пред очите му и умря същия ден. Година по-късно, убиецът на баща му претрепа от бой майка му заради клетвите, които му отправяше за стореното зло. От полицията не сториха нищо на насилника, а от махалата никой не се погрижи за Манго и шестмесечната му сестричка. Той се принуди да проси и събира огризки от кофите за смет, за да оцелеят. Една вечер, като се върна, той намери сестричката си посиняла, с комат сух хляб в устата. Сам я натовари в бебешката количка, с която събираше отпадъци, сам я закара на края на града и сам изкопа плиткия гроб, в който сложи малкото телце. Повече в циганската махала не се върна. Постепенно научи добре българския език, построи си колиба в края на един пояс край града и заживя като дивак.
Тази декемврийска сутрин малко преди Коледа той не пропусна да направи ритуала с преминаващия влак, а после енергично си върза гащите и подкара магарето към горичката, отвъд околовръстното шосе. Там растяха няколко келяви борчета, на които бе решил да отреже върховете, а после да ги продаде на пазара вместо елхи. Пристигайки на мястото обаче установи, че го бяха изпреварили. Двама мъже във военни дегизировъчни дрехи режеха борчетата и ги трупаха на куп в средата на малката поляна. Встрани се виждаше паркиран зелен пикап. В душата си Манго се възмути, защото вече смяташе борчетата за своя законна собственост. Скоро мъжете щяха да привършат, затова той извика с пълен глас:
- Аз ва видях и записах номера на колата! Сига ши ида в полицията и ши ва издам!
Мъжете рязко се обърнаха, но като видяха самотния циганин, не се притесниха особено. Само единият каза нещо тихо на другия и той спокойно отиде до пикапа. Небрежно извади оксидирана пушка с прикрепена оптика и, без да бърза, се прицели. Изстрелът прозвуча като счупване на клон, а след него магарето подви безмълвно крака и се строполи на земята.
- Сега ще отидеш ли в полицията? – запита мъжът, който не бе стрелял, а Манго преглътна и с пресъхнал от страх глас отвърна:
- Няма, бащице! Никъде няма да ида!
- Хайде изчезвай тогава! Бързо! – заповяда мъжът, а циганинът дори не разбра как побягна назад.
На другата сутрин, както винаги като приближаваха към колибата на Манго, кондукторът от влака сподели с придружаващия го железничар:
- Гледай сега как ще заголи задник циганинът!
Двамата дори отвориха прозореца, за да виждат по-добре. Те видяха парцаливата фигура на несретника как се насочва към влака и застава пред него на линията. Точно тук тя правеше ляв завой и прекрасно се виждаше, как стои изправен и чака. Машината засвири пронизително и задейства спирачките си, но инерцията й бе прекалено голяма, за да се спре. Като кукла се сгъна тялото на Манго и бе помляно под желязната грамада. Миг след като влакът спря, хората слязоха по-скоро да видят, отколкото да помогнат на прегазения човек. Прежълтелият машинист се държеше за дръжката на един вагон и гледаше с безумни очи. Кондукторът се приближи и го потупа по рамото:
- Не се отпускай, момче! Ти не си виновен. Виновни няма!