Тодор Коларов

Ама че бърлога, гнусливо процеди Сокера, гласът заклокочи в гърлото му с неясна заплаха. Дръпна силно с нос, удари го позната воня – миришеше на дим, на конска пикоч, на мише свърталище. Аха, каза, и апапите са на ринга, после яростно ритна напосоки в мрака. Няколко плъха се юрнаха с писъци нагоре по антрацитения сипей и, като се блъскаха, изскочиха от бункера. Сокера подаде навън лице, обрасло в мръснопепелява четина, възпалените му от безсъние очи подозрително заопипваха здрачината, дълго се взираха в опустелите привечер улички.
Викът, преизпълнен със сила, го стресна:
- Предай се Сокере!… Нямаш избор…
От устата му се ливнаха ругатни, една от друга по-нелепи и безсмислени, давещи се в гърления клокот. Той измъкна пистолета и стреля – веднъж, дваж…

…Солта изби на бели петна по мократа риза, нечиста и захабена. От сутринта тичаше през полуизгорелия кър, гонен от жегата. Слушай, Сокере, блъскаше се в главата му натрапчива приказка, имало едно време никому ненужно момче, не знам само дали си го спомняш. Неотстъпно го следваше приказката, еднообразна като заклинание, и колкото и да бягаше от нея, оставаха си неразделни. Имаше наистина едно момче, мършаво, грозно, с огромни, вечно удивени очи. Всеки божи ден те дълго и доверчиво се взираха в околния свят. Ми той е с два въртола бе, хора, връхлиташе го гълчавата на махленските деца, които безцеремонно тършуваха в стриганата му глава, с два въртола е по-лош и от чумавия, ей, бягайте да бягаме. Посягаха да го чукнат с кокалчетата на огънатите си пръсти, преди да се пръснат с безпощаден кикот, пък то мълчаливо изцеждаше оскъдни сълзи по жълтеникавите си страни – не толкова от болката, колкото от обида – жестока и жигосваща душата на детето с неизлечима дамга.
Сокера тичаше в утрото, уверен, че идат по петите му. За всеки случай криволичеше между шипковите храсти и черната драка, прибягваше полуснишен през редките пасбища, хитровато плетеше следи, макар те упорито да водеха по билото, към Липнишкия раздел. Да стигна високото, викаше си, добера ли се до Добърденьовото кладенче, нататък лесно.
Не знаеше какво ще бъде по-нататък, плановете му свършваха до голямата и обилна на ласкави цветя рътлина. В прохладната, лепнеща от влага сянка на старите й липи се спотайваше Добърденьовото кладенче. Ха пийни, подканваше го баща му едно време, застанал на колене върху обраслите в жълтозелен мъх камъни, пийни, водица като сълзица, за здраве се прави, да порастеш силен и умен. Защото момчето тогава имаше и баща, Сокера не можеше и не искаше да го забрави. На тая земя бащата, види се, бе попаднал случайно, непрекъснато го прекатурваха какви ли не житейски несполуки. Той всякога ги посрещаше неподготвен, смутен, бродеше объркано из опустелия, порядъчно запуснат дом и осмисляше между две парещи глътки мастика превратностите на нескопосаното си битие. Понявга очакваше на прага хлипащото момче, грижовно изтриваше с кокалеста длан обидата от очите му, после го повеждаше извън градчето, към примамващите потайности на липовата гора. Скитаха сред поляните, сред морето майска трева, по което вятърът гонеше ситни, неспокойни вълни.
Тогава момчето настойчиво питаше. Защо имам два въртола, искаше да узнае то, пък бащата го убеждаваше какъв късмет е, защото с умните е така, имат по два. Ама са и лоши, възразяваше детето и в ушите му ечеше подигравателният смях на навалилите го деца. Бащата втренчваше уморен поглед в малкия, откъде го измисли и ти, ще възкликне, зацъкал с език. Момчето за дълго се умълчаваше, отдадено на не съвсем детинските си мисли, веднъж да порасна, добавяше подир изтървана въздишка, ще им дам да се разберат. Предпазливо заобикаляше мравешките могилки, докато мъчително стигне до неизбежния си въпрос. Къде е майка ми, току сепваше отново бащата с болезненото си нахълтване в неговите чувства. Той предпочиташе да не отговори. Описваше с десница широка дъга, красота ненагледна, промълвяваше, обхванал с поглед смълчания лес, поляната, мравуняците. На двамата им бе добре, когато забравяха за града, за хората, от които несправедливо се чуждееха. Бащината обич носеше топлинка на почти изоставеното дете и въпросът му биваше забравен до следващия път.
Не познаваше по-свиреп урок от бягството, от рано го усвои, когато покрай него минаваха пеещи деца, а той се криеше зад стоборите. „Обичам те, земя голяма, тъй както си обичам мама…” пееха децата, ама през това време Сокера биваше вече далече от тях. Бягай, заповядваше му страхът, който отдавна се засели в момчето, боеше се от насмешки и от въпроси, на каквито не можеше да отговори. Къде е майка ти бе, викаха подире му, думите го застигаха, макар Сокера да не се предаваше и бягаше ли, бягаше, надяваше се рано или късно да избяга. Стигна до безпътица, където самотията му бе и съветник, и събеседник на всяка крачка. Къде си хукнал, човече, ще се попита в мигове на избор, при кого? За Сокера отговорът си оставаше неразгадан като древно писмо.
Върху билото растеше китка рошкови, умислените дървета изнемощяло подлагаха на жегата повехнали листа, изчаквайки я да отмине. Сенките, смалени и дрипави като катунарски чергила, лежаха скупчени пред дънерите. Нехайни мушици до премала се въртяха в измамната им хладинка. Като в сън се довлече Сокера в рошковените сенки, тръшна се по гръб, притворил клепки в напразната надежда поне за миг да забрави кой е, какъв е.
Всичко уж беше стъкмено в замислите му до предишната вечер, но застаряваща селянка, все още яка и набита, с няколко думи, изречени дордето приготвяше вечеря, прекатури неговите намерения. Оттам човек трябва да излиза с поука за цял живот, каза тя, и да може да рече сбогом, щом захлопнат портата зад гърба му. Сокера мънкаше вместо отговор, немногословно и без желание се съгласяваше с жената, докато насилваше паметта си да му подскаже къде и кога я бе срещал – защото отдавна познаваше тия трайни следи от някогашна хубост под ореховия оттенък на лицето, насечено от изобилни бръчици. Половин година му остана на Динко, разправяше тя най-вече на себе си, какво ли не сторихме с баща му да върви по правия път, ама на. И охкаше от непреминала докрай болка, за която, както се знае, ляк няма. Жената разправяше и шеташе, малката стая се изпълни с уютния аромат на домашна гозба, всичко си имаш, викахме му, и дом, че и баща, сине, че и майка. Какво повече му трябва на човек. Сокера изтръпна от думите й, изведнъж открил, че е безжалостно ограбен и никой никога не ще му върне ограбеното. Имал бил баща и майка, а? И кой? Оня гепаджия с отблъскващото овче лице, оня гол охлюв, дето оставяше след себе си отвратителна лигава следа. Това е мое, викаше, моите моруци, моето село, моето си е мое и ме чака, очите му алчно завземаха всичко, до което се докосваха. Бащата, разбира се, е умрял от сгромолясалия се отгоре му срам, ама и майка има, да го мисли и жали, ех, върви им на кучите синове, веричката им! Сокера замахна, хванал пистолет в шепа, удари жената с все сила изотзад, подло, повдигаше му се от сторената жестокост. Жената се извърна с отворена уста, разпиляла думите начаса и в широко откритите й очи бе застинал въпрос. Къде ги бе виждал тия питащи очи, до които ужасът не успя да се добере, той така и не се сети. Старата бачка в оранжерията, довери му гепаджията, като се хилеше, защото угади колко мъчително Сокера посреща такива откровения, бачка и мангизите дипли под дюшека, за мене, като се върна. Сокера завистливо поглеждаше към брашнената му от варовика мутра, докато картечният бой на компресорните пистолети по камъка вдлъбваше в сърцето му неприязън към тоя катил с баща и майка.
И с майка!
И аз имам майка, извика в оня ден на дошлия от педагогическата стая възсух и суров човек, чиито ръце бяха кротки и търпеливи и обещаваха много неусетени неща. Нямаш, братко, отвърна му той, клатейки глава, безпризорен си, махалата ни сигнализира да се погрижим за тебе. И баща си имам, извика момчето, стенейки. Човекът махна безпомощно с десница, какъв ти баща, настанихме го да се лекува, че иначе… Умря набързо, изгуби се от живота на Сокера като изтърколена в тъмното дребна монета, за каквато може да скърби само отчаян сиромах. Сокера скърбеше потресен, докато лекарят изготвяше смъртния акт, делириум тременс, скъпернически поясни той на момчето, което тогава смътно предусещаше размера на сполетялата го беда.
Човекът от педагогическата обаче непростимо закъсня. Със съдбата на малчугана се разпореждаше Маестрото. Да знаеш нас някой да ни е жалил, питаше го, насочил показалеца в гърдите му, не намирам защо ние да ги жалим. Всеки за себе си, мой човек, заключаваше Маестрото с многозначителен жест, като завърташе длан към джоба си. Имаше тесни длани и дълги пръсти, такива имат само музикантите и джебчиите. Маестрото с гордост му изтъкваше този факт. Сокера предано го гледаше, срещнал най-сетне един чужд да не му се присмее, да е покровителствен, щедър към момчето, без да иска в замяна каквото и да било. И майка си имам, чуваш ли, Маестро, баща ми умря, ама имам майка. Имаш ами, да не си паднал от Марса, отвръщаше опекунът му, а то се вълнуваше, повярвало в хубавата си измислица. В тайфата на Маестрото се мотаеха тоз-онзи, надвечер се завъртваха край него, за да изчезнат, отправени по незнайни работи. Тая приказка за майката Маестрото я знаеше от памти века, как я викат, питаше, любопитно приковал зеници в момчето. Сокера се вторачваше смутено, не бе свикнал да го питат за името и искаше отнапред на разбере дали не го вземат на подбив. Маестрото го гледаше с добродушен интерес и тогава момчето му отговори, като прекара език по пресъхналите си устни:
- Перуника.
В трудововъзпитателното училище попадна след четвъртата кражба. Маестрото заедно с тайфата си изчезна така внезапно, както се бе появил.

Вечерта набързо скри градеца сред тъмното. Неспокойно псе, надушило непознати хора наблизо, лаеше отчайващо дълго и досадно. Сокера го възненавидя, готов бе да го пречука, че да настъпи покой.
- Инспекторе, чуй – провикна се и не позна гласа си. – Хич не се опитвай! Знаем се…
- Знаем се – неочаквано близко и спокойно му отвърна тъмнината. Настървеният кучешки лай разгони думите на вечерната чернилка.

…Погледът му отпаднало се плъзна по стеблата на рошковите и в основата на клонестата плетеница съзря бодли – дълги, остри, широки като ками с цвета на току-що закалена стомана. Бодлите внушаваха предупредителен страх, никой не би дръзнал да лази по рошкови, колкото и да желае да се добере до витите шушулки. Лаченият им блясък го връщаше към отдавнашни негови малки празници, когато през новогодишните дни стоеше премръзнал и захласнат край елхата на градския площад, а късите й иглички го държаха надалеч от иначе примамливите украшения по клоните. Нужно му бе време, за да научи предимството на бодлите. Ох, че си бодлив, братко, рече човекът от педагогическата години по-късно, когато се сблъска със затворения характер на Сокера и с недоверието му към хората.
Сокера не угади кога и как бодлите му прераснаха в шипове. По него време срещна и криминалния инспектор, наричаше го тогава само шефе. Не разбираше как този човек, негов връстник кажи-речи, се бе захванал с коравия си занаят. Пътищата им се пресякоха първица в параклис някакъв, Сокера извади старинната икона от пазвата, ей на, шефе, измърмори примирително, днеска играта е твоя, та викам всеки по пътя си и със здраве. Инспекторът поклати глава в несъгласие, видиш ли, Сокере, отвърна, като се колебаеше притеснено и усмивката му по-скоро бе тъжна, играта винаги ще е моя, колкото и дълго да я играем. Такива ми ти работи, Сокере, макар че не искаш да го разбереш. На Сокера малко му трябваше да го хване бесът. Погледна крадешком към Богородицата и срещна очите й, открити и питащи. Иконата бе в ситни като паяжина пукнатини, които доста състаряваха божата майка. Сокера я запрати в каменния зид на параклиса, ядно стиснал устни. Чуй, шефе, викна ожесточен, всички знаят майка си, и тоя изписан бог, ей го é, майчица си има, а мене, семе чумаво, канджа сигурно ме е раждала, щом нищо свято не ми е останало. Инспекторът се наведе да вдигне захвърлената икона, седемнайсти век, каза спокойно, но в изречението се промъкна и мъничко укор, самоковска школа е и народно имане, после се вгледа в Сокера и без да откъсва поглед от него, тръгна насреща му, аз, Сокере, рече, не мога да ти обясня, кръгъл сирак съм, детския дом ми беше семейство и така хората ми станаха побратими.
Поразен и смаян, Сокера се остави да го приближат, отведоха, го без да се съпротивлява…
Денят преполови сред усърдното пладнешко стъргане на щурците. Беглецът неохотно изостави рошковените сенки и заподтичва с надеждата да се отърве от спомена за убитата жена. Второ денонощие извън лагера не може да каже свободен съм. Бягството му от кариерата стана случайно, докато часовоят на дървената вишка гледаше в залеза. Сокера се възползва, блъсна задрямалия надзирател в дълбокия изкоп сред скалите, прибра му пистолета и, като скачаше между разхвърляните каменни късове, изчезна оттатък хълма, където Марица криеше мързеливи води сред върби и тополови горички. Година му оставаше да го пуснат и нито бе искал, ни кроеше да бяга. Сега вече бъдното, което за Сокера винаги свършваше до следващата сутрин, щом и на човек посегна, се разсипа на безброй късове. Какво друго му оставаше, освен да изгние в зандана? Наваляха го трескави мисли, той се боеше от тях и не им позволяваше да се застояват, отчаян да търси оправдания за себе си.
Късно след пладне се добра до Липнишкия раздел, легна по корем пред кладенчето и пи, пи жадно и дълго, потопил лице в студената вода.

Нощта хазайничеше в заспалия град, присвоила къщи, дворове, улици. Далече нейде кресливо спореха жаби, от шумната им врява го клонеше към дрямка, Сокера трябваше да напряга волята си, за да я преборва. В бункера бе непоносимо тягостно, неочаквано го обзе старото желание да бяга. Сгоден случай би се намерил, стига да реши. Вдигна поглед към черно-синьото кадифе на небето – безразлични звезди мигаха студено от безкрая, той се почувства нищожно малък и изоставен. Всяка коза за свой крак, отсече Сокера, докато търсеше сред тъмното пролуки за замисленото бягство. Налагаше се да бърза, преди да е пламнала зората.
В тоя миг се разнесе мъчителен кучешки вой.

…Над липите се белееше захарното теме на планински връх, там е капището на Перун, сине, разправяше му бащата някога, живее сам сред снеговете и грижата му е да ни праща дъжд. Момчето напрягаше зрение да види непознатия бог, самотен на своя връх и затова сигурно постоянно сърдит и зъл. Мъчно му било на Перун, всяка земна твар си имала майка, а той без нийде никого, чакай, казал си, аз пък да създам своята майчица, да има за кого да милея. Бащата вдъхновено разказваше, и Сокера прие думите му за истина, защото нищичко не можеха да сторят онези, които са без майка, освен сами да си я създадат. Така Перун посеял ей туй красиво цвете, сочеше баща му към пламъчетата на перуниката, дето цъфти и бяло, и жълто, и синьо, и виолетово, кое от кое по-хубави. В късна пролет то се появява по поляните под върха, майка ми е дошла на гости, радва се старият бог, затуй щедро пръска своите дъждове и гръмотевици.
В края на август от кичестото цвете остават само изсъхнали стебла. Сокера разочаровано се ровеше сред изгорелите треви, всичко с времето си, изпъшка той. Не биваше да идва тук, отдавна подозираше, че вечно бяга в кръг, щом всеки път се озоваваше на мястото, откъдето бе тръгнал. Не знаеше коя посока да хване, че да се отърве – от себе си, от инспектора, от хората.
Едва сега си даде сметка защо се бе стремил към кладенчето. И защо отиде при жената. Изпраща ме Динко, излъга той, намини, рече, да видиш мама. Жената се зарадва, току що се връщаше от оранжерията, но надви умората, зае се да нагости дошлия оттам. Каквото било, минало е, сподели тя, нали и радостите, и теглилата все са за нас, ами както е речено, всяко зло за добро. Мислеше изглежда доброто за всесилно. Иначе как би живяла, ако не се надяваше да види сина си редом с почтените и уважавани хора? Сокера забрави чия майка е, ето значи как се свиди чедо, ето какво е да имаш кой да те мисли и жали.
Него, бандита и убиеца, нямаше кой да го мисли и жали. В обвинителния акт преди време, който съдията четеше монотонно и отегчително, той изведнъж улови няколко думи и те му стигаха да се нахвърли върху смълчаната зала. Не е вярно, ядно изкрещя, чувате ли, мръсна лъжа е, майка ми никога не ни е изоставяла, ей, какви ги измисляме, веричката ви, майката не е пачавра, та с лека ръка да я захвърляте в помията. Мяташе се в лют припадък, полицаите едва го удържаха, докато му сложат белезниците. Той скимтеше разтреперан, с пяна на устата, пред пустия му взор се разстилаше рътлината, гледай, синко, с детински възторг се провикваше баща му и възбудено му предлагаше да наберат нацъфтяла перуника, тази съвсем истинска радост, от която никой не можеше да го лиши. Момчето пристъпяше към ярките пламъчета в избуялата трева, къде е майка ми, питаше и питаше, и сега изведнъж изгуби и последната си мечта. Иззад съдийската маса го гледаха състрадателно, те ли не знаеха злощастието, биха могли да му разкажат, да струпат планини от горчиви думи, но той и така разбра – от истината не може да се избяга.
Инспекторът се оказа прав, гонениците им свършване нямаха, а играта винаги беше негова. Така Сокера насъбра немалко присъди, всяка от които приемаше с люта злоба. Никога не му хрумна да търси вина у себе си.
В града се върна след заник слънце, като се промъкваше крадливо покрай светналите прозорци. В двора на пустеещото училище само шахтата на въглищния бункер му предложи приют.

По каменната настилка чаткаха копита, в тъмното се луташе изтървана и изоставена кранта. Сокера съгледа огънатия й гръбнак. Твоята е лесна, старо, рече със завист, куршумът ще те отърве от конските ти теглила.
Догадката го жегна. Има пролука, инспекторе, злорадо си помисли, изтърва ти Сокера, край на гоненицата, проста работа било, веричката му, ми кой да се сети. Тя ще го избави от ужаса пак да застане лице с лице пред хората и да чуе от тях правдата за себе си, по-убийствена от куршума и която щеше да го умъртвява безкрайно дълго, частица по частица, за да произнася сам над опустошената си душа единствено справедливата присъда, прочетена хиляди пъти. Разбърза се.
- Инспекторе! – извика пресипнало. – Играта тоя път е моя!… Моя…
Изстрелът отсече гласа му, Сокера с изненада посрещна болката, невероятно мъчителна и непоносима. От крайчеца на полупритворените устни потече топла струйка.
- Майчице! – промълви Сокера, преди мракът да нахлуе в застиналите му очи.