Стефка Тотева

* * *

Страхът откраднал е живота ми.
В един единствен ден живея само
и страшно е
дори да си помисля,
че така ще е оттук до края.
Изчезнали са най-вълшебните усещания,
когато дишах в дъжд и в слънце,
когато цветето изправено бе в мен,
когато ставах по-богата от това,
което нямах…

* * *

Да, отчаянието е,
върви до мен,
върви и вместо мен,
и виждам черната му риза…

Да, отчаянието е,
гласа му чувам, повече мълчи,
не спи и не яде,
и чува всичко, за да го превърне в пепел.

Да, отчаянието е,
и името му зная,
макар че никога не съм го викала,
но то е черна роза в крайчеца на устните ми.

Да, отчаянието е,
преди да се превърна в камък
да ме спаси от него може всеки,
и не държа да е човек…

Приветствам светлата дъга,
която ще прегърне раменете ми…

* * *

Птичката, която казваше на баба ми на село
кога ще завали,
сега на мен говори.
Приемам нейните послания,
макар да нямам двор, земя, стопанство,
но иска ми се като нея
да мога да отглеждам всичко с търпение и доброта.
И вярвам, че дори и в моя свят,
отдалечен от простичките нейни чудеса,
ще бъдем заедно навеки:
аз, все така дете,
а тя до мен и в мен,
като началото на всичко…

* * *

Онази стомна, от която в детството си пих
е още пълна…
И ябълката в моята ръка
е още изкусителна и млада.
И все така не знае никой истината за сърцето,
което плаща най-високата цена
за моите мълчания и думи,
да бъде като житното зърно, което
или дава много плод
или остава си в пръстта
само…