ТЪЙ ЖИВЕЯ
ТЪЙ ЖИВЕЯ
На Георги Константинов
Този свят е щастливо измислен:
разминаване, сблъсък, борби.
С тях говоря на ти. И съм искрен.
И живея със тях може би…
Може някога в път да залитна
и да хлопам на няма врата.
Всичко става, на всичко съм свикнал –
даже химн да засвиря с уста.
Щом умора в кръвта ми проникне
и скръбта ме превземе със взлом –
стискам устни и песен замислям
и изкарвам ден-два мълчешком.
Тъй живея – под грижи и думи.
Между клаксони – блъскам пеша.
Аз съм просто човек . И съм влюбен.
По професия. И по душа.
ПРОВИНЦИАЛНО
Добър ли съм, или пък лош – не зная.
Дочувам твърде често,
че съм груб.
Такъв съм.
Не умея да лаская.
Езикът ми се връзва – като клуп.
И думите –
дори когато искам,
да са удобни,
меки
и добри –
безжизнени във примката увисват.
А пък от тях
езикът ме сърби.
Какво да правя?
В зъбите ми – пясък.
И истински провициален бяс.
И сто звезди в очите ми да бляскат –
все сляп ще си оставам аз.
За вас.
Добре ми е
във собствената кожа,
дори когато ви изглеждам слаб.
И, вярвайте,
и аз поемам ножа
единствено,
за да си нарежа хляб.
Добър ли съм, или пък лош –
не зная.
Дано да не разбирате.
Дано.
Да плащаме ли?
Сметката – накрая.
Или да пийнем още по едно?
ОБРАТНИЯТ ПЪТ
Не ме изпраща никой.
Никой няма
да ме посрещне… Портата не траква…
Единствено по стъпките на мама
ще разбера, че още съм очакван…
Ще дрънне менче…
И видяла кой е,
в полата ще изтрие мокри пръсти.
И в кротката притворност на покоя
пред своя бог –
пред мен –
ще се прекръсти.
А малкият ще тръпне лудо:
- Татко!
И ще замре в ръцете ми огромни…
…Обратното пътуване е кратко.
И остро като нож.
И като спомен.
ЗАЩО?
Защо все тия черни биволи сънувам?
Защо посред росата все пътувам с тях?
Господи, с любов безмерна мама ме целува –
сякаш съм Синът-Спасител, не заченат в грях.
През руини преминавам, както вековете
са нахълтали наслука в моя сън жесток.
Зад копитата остават изворчета светли –
да напомнят, че от тука е преминал Бог.
И е страшна тишината… Няма птича глъчка,
ни щурец да се обади, нито лих ветрец…
Мама само сред нивята спомените ръчка
и живота си окраден сплита на венец.
Ала мама се загуби, биволите също.
И светкавица безгръмна блесна изведнъж.
Не небе над мен, а губер тежко ме прегръща.
И е тъмно, тъмно, тъмно в сълзите на мъж…
НЕРВИ
Казваш ми:
“Пази се от умора!
И не се вълнувай, не пуши…”
…Виж как тича черния копой по двора
и срещу веригата ръмжи.
Тя го стяга,
тя врата му гложди,
тя разкъсва дивия му скок;
дебне го като капан заложен,
щом оградата прехвърли със око.
А за път сърбят го кучешките длани
и ще вие на умряло пак нощес.
Господи,
от нерви изтъкан е
даже косъмът на този пес!
Скок – и дрънва тежката верига
с крясъка на пътната врата…
…Ако все пак някой го настигне,
то ще е единствено
Смъртта.
СЕМЕЙСТВО
Въртяха ни сезони и делници без свършек.
Превземахме посоки, квартири и легла.
И все наивно млади, и все така безкъщни
живеем си живота – живот на колела.
Не се ли уморихме от многото раздели?
И ти не си ли вече ничия жена?
И не е ли страшно – от петък до неделя –
самотен да ме лашка някъде денят?
С приятелства случайни дежурим все до късно
над облаци от думи, под ореол от дим…
Светии безпризорни!… И как не ни се втръсна
такъв живот несносен, живот неповторим.
Една целувка – навик – и любовта е спомен.
Една усмивка – сбогом! – и споменът е стон…
Не знам на този свят в оркестъра огромен
дали ще се намери по-верен камертон.
ПОСВЕЩЕНИЕ
Мое малко и светло момиче,
моя тъмна и нежна печал…
Аз не зная дали те обичам.
Зная само, че ми е жал.
Жал ми е, че си толкова млада,
а пък аз като есен съм стар.
И не мога дори да изстрадам
твоя истински летен пожар…
Ти към други мъже все поглеждаш
и един ще ти бъде любим…
Моя малка и светла надежда,
засега
да вървим!..
Докъдето ни видят очите,
докогато ни стигне дъх…
Ще потъна аз бавно в тревите,
ще достигнеш ти своя връх.
И тогава – пред теб коленичил –
ще ти кажа без капка жал,
че безкрайно съм те обичал.
И до болка съм те разбрал.
ЛАСКА
Заспаха всички – малки и големи.
Заспаха и семейните проблеми.
Единствено на моя син чорапа
тревожно над терасата се мята.
Люлее се от вятъра въжето,
запраща го в прозореца… И ето –
звънят стъкла… Отвънка Баба Яга
ръцете си към малкия протяга.
Изплаква той, подгонен във съня си.
И бяга – но краченцата са къси.
И вика – но гласчето му се стяга:
не може да уплаши “Баба Ляга”…
Но светва електрическата крушка –
и мама до момченцето се гушва.
Усетило утробната й ласка,
момчето изведнъж във мъж пораства:
с юмручета се кани да опуха
завинаги на своя страх кожуха…
…Така и ний… Как често ни се иска
да ни целунат с обич преди риска!
И ако мама със пръстта е слята –
прегръщаме за благослов
земята…
СЛЕД СМЪРТТА
Когато умра –
цветя недейте ми носи…
Защо да умират цветята със мене, когато умра.
Когато умра –
пуснете дечицата боси
да щъпукат в тревата, израсла над мене, когато умра.
И нека на воля звънкат гласчетата – бели камбанки!
И нека звезди да припламват от техния смях…
Аз толкова дълго живях,
че не помня на детството първите гранки…
Та нека, когато умра –
да се люшна със тях.
