Георги Н. Николов

Когато през 1907 г. Страшимир Кринчев стъпва в Египет и по-късно създава пътеписа “В страната на палмите”, не е могъл да знае, че откроява и избистря за читателя символиката в българската емигрантска литература. В началото на ХХ столетие тя още практически не съществува в свой, “български” вариант. А пред бъдещите й създатели: Борис Шивачев, Матвей Вълев, Стоян Христов, Самуил Стрезов, Стоян Данев, Петър Моллов, Александър Карпаров, Иван Аржентински, Стефан Кинчев, Тодор Ценков и др., засега предстоят митарствата на скитничеството. Вникването и опознаването на суровата житейска материя, която след време ще вплетат в пътеписи, разкази, романи, мемоаристика, а по-рядко – и в поетически опити. Някои ще се върнат обратно в България, други – не. На част от авторите литературното наследство е известно. Книгите на други не са превеждани у нас…
Но и материята, с която разполагаме, е достатъчна, за да потърсим символите в емигрантската ни литература. Те имат своята стародавна основа във фолклора с неговите гурбетчийски песни. С либето, коня, другарите по съдба, с ужасяващата спътница – чумата и нерядко – с насилствената смърт на пътуващия към дома момък. Особено ясно символите на гурбетчийското минало са вплетени в стихосбирката “Македонски песни” на Магда Минева, печ. “Хиперион”, 1927 г. Можем да твърдим, че като индикатор на един поминък за българина във време оно символиката е била канализирана в своите фолклорни рамки, където всъщност и застива, докато… Докато вълните на политическата и икономическата емиграция на българи в разните посоки на света постепенно ще я допълват чрез литературните опити на творците, споменати по-горе.
Съдбата на част от тях се подчинява именно на икономическата принуда за оцеляване: Стрезов, Данев, Христов, Кинчев, Ценков… Други: Страшимир Кринчев, Шивачев, Матвей Вълев и пр. заминават поради вътрешна неудовлетвореност от средата, в която се намират, като заедно с материалните проблеми са мотивирани от духовната пустота на битието си. Често тръгват внезапно, към произволно избрана страна или континент, без средства за съществуване и без ясен адрес на крайната си спирка. Водят ги надеждите за нещо по-добро, което е без видими очертания. За откриване на обетованата земя, а тя съществува само в съзнанието им, далеч от реалния свят. Често пъти подвеждащата реклама играе решаваща роля за решения, които впоследствие стават съдбовни за много години напред. Списание “Илюстрация Светлина” от 1922 г., като съобщава, че в Аржентина към посочената дата има 1067 българи, информира: “Всеки жител в държавата /Аржентина – б.а./ се ползува с еднакви права пред законите, влезли в сила, свободен да работи и основава всякаква индустрия, да търгува и пътува, да се ползува еднакво от държавните организации, да влезе свободно, престои, премине и излезе пак свободно от аржентинската земя, да публикува идеите си в пресата без цензура, да се ползува и разполага от своя имот; сдружава за полезни цели; да изпълнява свободно вярата си, да се възпитава и образова.” Е, какво по-примамливо за неспокойния дух на българския интелигент и бъдещ писател? Но после, така или иначе, преди всичко изниква основният въпрос – за физическото оцеляване и после всичко останало. В този нелицеприятен порядък се подрежда и символиката в българската емигрантска литература.
Нейният спектър е суров и разбираемо прозаичен. Изграден е от плетеници извървени пътища, тръгващи и водещи неизвестно къде. От кораба за добитък или от трена, скрил в тъмните вагони купчина дрипльовци – гротескни подобия на митичния Ахасвер. От вече идеализираните родина и бащин дом. И, разбира се, от жестокия физически труд, гарантиращ следващите прашни мили в неясните хрумвания на съдбата. Над всичко доминират символите “глад” и “неизвестност” с финалното прозрение: “Хубаво е там, дето ви няма”. А тях пък, в пирамидата от символи-тегоби, властно привлича крайният и плашещ символ: безнадеждността. С нея настъпва делничното отрезвяване. Природните красоти, историческите забележителности, описанията на далечни краища са само пълнеж в общата канава на текстовете, в които първенствуващи са социалните наблюдения, прозрения, изводи и разочарования. Радослав Тричков, известен наш есперантист и отчасти спътник на Самуил Стрезов, си спомня: “Крачим автоматически из стърнищата на аржентинското поле, а духът ни се носи далече, под кристалното небе на нашата малка страна – там сега е зима… Над нас слънцето силно пече, гъста мараня трепти над стърнищата, цари страшна задуха. Календарът и тук показва януари 1922 година, но не е Коледа. Тук е само неделя, лятото е в разгара си. Нивите са узрели и житните класове трябва да се превърнат в истинско злато. Най-късно след 20 дни това жито ще почива в грамадните складове и ще бъде предмет на безсънни нощи за борсовите спекуланти… Главите ни тежат, кръстът боли, пръстите болят, но трябва да се работи. Нам са нужни пари, за да можем да се върнем под бащина стряха. Работим от тъмно до тъмно.” /Сп. “Септември”, 1984, кн. 8, с. 127-165/.
Почти със същите думи повтаря Борис Шивачев описанието на аржентинската жътва и участието си в нея. То няма как да е различно в символа на труда, когато авторът е поставен в категорията “дриплю”. Но и това е някаква, макар жалка придобивка, защото “работата винаги се свършва тъй бързо. Просто, като че се изпарява. Прозяваме се, псуваме и лежим. Всички в бараката сме безработни. А един от нас е тежко болен. Бере душа, изтегнат на мръсния одър в ъгъла. И все пак, този умиращ приятел вярва, че ще си отиде в България, в родната страна. Стига да му станело малко по-добре, той веднага щял да тръгне. Щял да отиде в родното си село… Той имал достатъчно пари и имот. Защо му трябвало да се лакоми? Но той бил мъдър вече. Знаял какво да прави. Да, хората преди смъртта си винаги поумняват. Ала напраздно. Преди два дни погребахме приятеля. Без кръст и без поп. Тъй както подобава на скитниците, на хората, загубени в далечни страни. А морето ревеше безмилостно него ден”. /“Писма от Южна Америка”. С., Хемус, 1932, с. 146/.
Ясно е, че каквито и символи да търсим и разглеждаме в българската емигрантска литература до 50-те години на ХХ в., те са неотделими от образа на дриплюто, на работника-скитник, на сезонния ратай из пампасите и по-късно: на фабричния наемник в големите градове. Защото “Южна Америка винаги е била обетована земя за бедняците, мечтателите и авантюристите от цял свят – отбелязва Светослав Минков към “Далечна Патагония” на Аржентински – Неговата повест… ни разкрива един жесток свят на груби социални противоречия и на първобитни човешки нрави, сблъсква ни с ужасяващата действителност на южноамериканското капиталистическо общество, представя ни цяла галерия от тъмни образи на авантюристи, престъпници и колонизатори”. Който извод съвсем не се отнася само за този регион на планетата…
В началото на миналия век, по страниците на пътеписа “В страната на палмите”, той е българин. Но в хода на времето образът му, без да губи балканската си идентичност, влиза в контакт с общата интернационална скитническа маса. Световните емиграционни процеси го вграждат и в литературния си регистър редом с всякакви народности и раси. И го подчиняват на задължителните си правила, според които архетипът тръгва от родината, сблъсква се с явното разочарование от лелеяната чужбина и е поставен пред въпроса има ли сили да се бори за собственото си оцеляване, или ще загине. Физически, нравствено, емоционално… всякак. А може да се развие и възходящо, като част от героите на Тодор Ценков? Може би. Така или иначе, българинът се вгражда в понятието “скитник”: “Пътувахме около петнадесет “лястовички” – споменава Стрезов във фрагмент от романа си “Анга”. – Това беше печална и живописна група от настоящи и бивши хора. Бяхме покъсани и брадясали, с чували на гърба, преметнати във вид на раница. А отгоре на това, обкичени с един куп тенекенца, гърнета и всевъзможни кухненски потреби. Докато тренът беше в движение, мнозина говореха. Някой свиреше на устна хармоника. А друг един, свит в ъгъла и може би вдъхновен от ситния дъжд, пишеше стихове. По-нататък, един дребен човек, който се отличаваше с дълга коса, мечтателни очи и благородно лице, излагаше необходимостта от организация на работниците. Само по този начин те ще се освободят завинаги от своето недостойно положение на експлоатирани.”
Емигрантският дом от страниците на Ценков, или Azile Internationale при Кринчев, също е символ – временна спирка пред съдбата на емигрантите, а още по-правилно: на узаконеното безконтролно скитничество. Вододел-чистилище на всякакви илюзии, с право на безплатни храна и легло за месец преди откровеното запознаване с улицата. После със символа “път”, с грубото право на празния стомах и с предизвестения спътник – безизходицата. И пътеписци, и белетристи отправят героите си в най-неочаквани посоки. Вграждат ги в трудни ситуации, нерядко вододелни, начело с красноречивите примери и убедителни образи на “Кокиче сред тропиците”. Те безспорно са наблюдавани от натура. Националната им идентичност е несъмнена и по всеки ред олицетворяват една пътуваща по всички континенти малка, хаотична България. Всъщност, символиката, художествено-тематичната рамка с най-често негативен финал и с едни и същи герои под различни имена са характерните черти на нашата литература от и за емиграцията. “Един вехт панталон, една риза, торбичка на рамо, а може и без торбичка, може и без обувки, ей така – бос, тръгваш и вървиш – обобщава Карпаров във “Вечери над пампасите”, С., Б.П., 1977, с. 116. – Спиш, където свариш, и накрая все стигаш донякъде. Да речем, до пристанище. Кое? Няма значение. Повъртиш се нагоре-надолу, при товаренето или разтоварването на парахода да изкараш нещичко. Хапнеш в евтина гостилничка, завреш се да преспиш през нощта в хамбарите и на другия ден пак започва животът… Поработиш ден-два на пристанището, после отново на някой параход. За къде? Не е важно! Прекрасна работа!”
Видно е, че символиката в книгите на авторите-скитници жалонира етапите в развитието на емигрантската ни литература от началото на миналото столетие и до 50-те му години. Творбите от странство, наситени със символи-послания, са повече от реалистична панорама на съдби, делници и години, на несбъднати очаквания. На книги, завещани ни от отделни имена в разни географски ареали. Те са част от нашата литературна история. Пълни с горчивина, с усещането, че никому не си потребен, и са трудни за близост със съвременния читател. Но докато има родова памет, диаспора, /не/признателна България и ход на времето напред, ще съществуват и корени на горчивото познание в обратна посока. Които черпят живец от символите на изстраданото и разказаното в литературното наследство на емиграцията…