Димитър Данаилов

ЗАМЪКЪТ ЛОЕНГРИН

На Петя

В реката Шелда като лебед плува
нереално времето назад.
А по-реално всичко ми се струва –
и тука не забравих моя свят.

И тука, в замъка прочут!
Нагоре
изкачвам аз гранитни стъпала.
Нагоре уж към някакви простори,
но всичко е закрито от мъгла.

Нагоре уж, а сякаш в Ада влизам,
където съскат пламъци-змии.
…Заплашен е животът на Елиза –
над млечната й шия меч тежи.

И няма с лодка, теглена от лебед,
да дойде в този замък Лоенгрин.
…Съвременна Елизо, виждам тебе
как атомния взрив те прави дим.

Ръце протегнал от високи кули,
аз още призовавам любовта.
Но леден вятър съска в моите скули
тръбач зловещ за края на света!

КЪЩАТА НА РУБЕНС

Дворец, а не обикновена къща.
И личен герб на каменния вход.
Отвсякъде могъщо ме обгръща
един наистина богат живот.

И жив, с Автопортрета си посреща
и днеска Рубенс гости от света.
Очите на фламандеца са пещи,
които могат злато да топят.

По дяволите златото!
С картини
при нас остана да живее той.
Какви мъже с тела на исполини!
Какви жени със властен чувствен зной!

Какви пейзажи и какви портрети!
Красавици!
Над всичките – една,
разцъфнала с плътта си като цвете –
Елена Фурман – втората жена.

Ти, голота, нали си светотатство?
А култ към тебе в този дом личи!
О, пълни с ренесансово богатство
сияят тук човешките очи!

БРЮКСЕЛСКА ПИВНИЦА

Тук няма музика и танци,
не става пода жар.
Висят обесени испанци
на гредореда стар.

И минало, и настояще,
и бира, и жамбон.
Испанците – в широки гащи,
а ние – в панталон.

Испанците на Филип Втори
очите веселят.
Не могат вече зло да сторят –
обесени висят.

Тил Ойленшпигел, яхнал буре
и със бокал в ръка,
очи към гредореда пули –
ухилен и сега.

Испанците и Тил са кукли,
но туй не е беда.
Намеква се, че има тука
и чужди господа.

АНТВЕРПЕН

Влага.
Плесен.
Старина.
Цинково небе отгоре.
Само нефтени петна
в Шелда за века говорят.

Стари кръчми.
И във тях
пият люксембургска бира.
Само гърленият смях
тук без превод се разбира.

И витрини
със жени.
Като клетки
със вълчици.
(Рубенс, виж какво смени
твойте обли хубавици!)

Тук забравен е греха.
- Грях ли?
- Има ли?
- Едва ли…
Слепи, глухи се вишат
мраморните катедрали.

НАЗДРАВИЦА ЗА ДОН КИХОТ

В люксембургска пивница, която
носи името ти, Дон Кихоте,
вдигам аз наздравица за тебе!
Че си покровител и приятел
ти на всички клетници в живота
и до днес – обичан и потребен.

Чак дотук ли си дошъл да пазиш
хората на древните Ардени
от войниците на Филип Втори?
Чашата ми е зелена ваза,
виното е гъсто и червено –
с него донкихотски си говорим.

ХОЛАНДИЯ

Под морското равнище – равнина.
Картофи, торф и пики от лалета.
На север диги с мощни рамена
отбиват пристъпите на морето.

И мислих аз, че тръгнал чак от Арл,
Ван Гог с отрязано ухо върви насреща
с обувки, цапащи през торф и кал –
и непременно с него ще се срещна.

СЕВЕРНО МОРЕ

           Привет на тебе,
           Северно море!
                     Хайне

Събуждам ли се, че разтрих очи?
Действителност е всичко, не сънувам.
Пред мене Северно море бучи
и аз го гледам бледен, развълнуван.

Познавах го от книга на поет –
от стихове-вълни младеж замаян.
Сега и аз му махам за привет,
тъй както някога и моят Хайне.

Духът ми, от поезия пленен,
копнееше с години да го види.
Защо сега, когато е пред мен,
духът при Черното море отиде?

И тук море.
И тук летят вълни,
но хоризонта сякаш е намръщен.
И отдалече Димчов стих звъни:
“Да се завърнеш в бащината къща.”

ПРИБОЙ

Прибой потопно беше зафучал,
прескачаше разпенен вълнолома.
От пивниците лавата на рома
към мен влечеше радост и печал.

И бореше се на живот и смърт
една прастара песен със прибоя –
все за жена – ни твоя, нито моя,
с гореща като тропиците плът.

От хаоса за миг изтръгнат звук
достигаше в хотелската ми стая.
Аз тази песен за жената знаех,
когато нямаше за тебе друг.

И пак те викна песента при мен.
И без лъжата, че си само моя –
един до друг ний слушахме прибоя,
докато той затихна уморен.

ОМИР НА МОРСКИЯ БРЯГ

Облечен в бял хитон,
обут в сандали,
опрян на своята тояжка вярна –
той всяка сутрин тръгва към морето
да седне на любимата скала.

Отдавна вече мъртви са очите
на рапсода Омир
и отдавна
той вижда само с будната си памет,
но вижда по-далече от чертата
на синия егейски хоризонт.

И ето го отново на скалата.
Изкъпана излиза от морето
Аврора и го милва със лъчи.
И пръски от вълни го освежават,
и пак с косите бели и оскъдни
играе шегобиецът Еол.

Ушите му сега са раковини –
в тях стихове се раждат от вълните
за богове, за кораби и хора.
Цял слух сега е слепият рапсод –
отмерва хекзаметри от прибоя
и чува пак веслата на триреми,
отправени към Троя за война.

И чува думите,
които Хектор
издумва на жена си Андромаха.
И чува стъпките на Бризеида,
отвеждана към позлатена шатра –
далеч от шатрата на любовта!

О, много сутрини той вече слуша
стозвучни хекзаметри от вълните –
такива хекзаметри, че да стане
сам бог на епоса и надживее
запалената Троя и Ахил.

МОНОЛОГ НА САФО

           …Онез, на които
           желая добро,
           те ми създават
           най-много злини.
                     Фрагмент от Сафо

Изплувах под Левкадската скала,
мечтая пак, изтегната на нея.
Под мен вълни познати ритми леят,
край мен простират гларуси крила.

С безсмъртие Киприда ме дари –
и в този век за мене още знаят.
Четат ме, искат да ме разгадаят
така, че розов срам по мен гори.

Жестоко любопитство! А плътта
отдавна е изтляла в дълбините.
От нея амфорите по-честити
с изящните си форми все трептят.

Но жив е моят стих, лети навред
и с любовта си устните събира.
И с обръч от прегръдка мойта лира
прегръща пак проклетия поет.

Какво са живите жени сега –
на радост само тленна плът отдали?
И ни за миг до гроба не разбрали
от чара на любовната тъга.

По-хубава, по-розова от тях,
и след смъртта си аз трептя в мечтите.
И чувам озарена как вълните
разливат просълзения ми смях.

СТРАШНИЯТ СЪД

           Сред прах и дим,
           на огъня в разгара
           живял, кален ще бъда до насита!
                                         Микеланжело

Съдът на времето – не божият,
наистина е страшен съд!
Той отреди за всички Борджии
да станат прокълната пръст.
И много папи, императори
споделят тяхната съдба.
Но за творци и реформатори
и днес тръби за чест тръба!

Пет века вече Микеланжело
загрижен мисли със Мойсей
как през пустинята оранжева
да мине робът и засей
отново във земята – родната
благословени семена.
Да бъде винаги свободна тя
и със честита бъднина.

Напразно с монументи-гробници
поискаха да украсят
делата си царе-злосторници
и папи с ненаситна плът.
Приживе на разгул отдадени –
днес всички са нищожен прах.
А статуите са създадени
за истината – не за тях!

О, този страшен съд на времето
и нас така ще съди той,
когато на живота бремето
завърши с мъртвия покой.
Признание и непризнание
ще бъде нашата съдба.
Но за събрат на Микеланжело
все ще тръби за чест тръба.

ИН МЕМОРИАМ

           Той се мъчеше
           да изплюе истината…
                               Хемингуей

И ти се мъчеше да я изплюеш,
но я изплю с кръвта си през устата.
Папа,
самичък се осъди ти!

Помисли ли тогава за кръвта
на сребърните антилопи в Африка,
простреляни от лобната ти пушка?

Помисли ли тогава за ония
изтеглени със куката мерлини
от тяхното подводно тихо царство?

Помисли ли тогава за кръвта
на ревналите бикове в Испания
и за убийците тореадори?

Папа, папа,
и ти изплю с кръвта си
изстраданата истина,
забравил
вовеки сребърните антилопи,
вовеки тъмносините мерлини…

И “Сбогом на оръжието” каза,
и “Сбогом” – на последното дайкири.

СКАЗАНИЕ

Години, години…
Славяни през тихия Дунав минават
с копнеж да намерят полета
със избори и чернозем.
Византия – цяла във броня –
на пътя епичен застава,
но Мизия става славянска
и диша без робски ярем.

Години, години…
Прабългари-конници с набези смели.
Лукави ромеи,
жестоки татари,
измъчен народ!
А нямаше нищо да знаем
ний днеска без тихото дело
на скорописци монаси
с угаснал в килии живот.

Години, години…
Аз виждам измъчен събрат по перото,
наказан в студена килия да пише
от сутрин до мрак.
Уж грях е извършил,
а кротост излъчва челото.
С мастило от сажди и шикалки
слага той знак подир знак.

Години, години…
Монахът е мъртъв
и никой не знае
къде е положен,
но днеска в музей
пергамента с кирилските букви сияе
с орнаментите, с думите:
“Сию написал Матей…”