Димитър Данаилов

* * *

Облъхнат с хладина от възрастта,
когато по-спокойно се живее –
отдалечавах се от любовта
и мислех, че съм се сбогувал с нея.

Тъй мислех - само с къшейче тъга.
Но ето че нахлуха други мисли.
И неразумен от любов, сега
усещам как отново се разлистям.

* * *

Моя земна любов,
призовавам аз твоята воля.
Под дъждовен покров,
ничком паднал, на тебе се моля.

Нека трънен венец
съвестта на челото ми сложи.
Нека с край от свинец
да се просна на земното ложе.

Нека буря отвей
моя прах в нажежена пустиня.
И порой да излей
всеки грях в утаената тиня.

Само ти запази
спомен благ и доверие в мене.
Всички земни лъжи
в твоя поглед да бъдат стопени.

И от тленния прах
повели чисто семе да стане.
Аз чрез тебе разбрах
за какво сме в живота призвани.

Моя земна любов,
призовавам аз твоята воля.
Под дъждовен покров,
ничком паднал, на тебе се моля.

* * *

Ти в мене се роди от всичко,
създаде се като Вселена.
От твоите очи изтича
река от светлина зелена.

И вече пролетта е пролет,
и вече лятото е лято.
Чрез тебе истината гола
направи всичко чисто, свято.

И мисля, че и ветровете
пред теб покорно ще утихнат.
Че даже и врагът ми цвете
на теб ще подаде усмихнат.

Чрез тебе в хаоса световен
хармония настъпи вече.
И аз разбрах защо Бетховен
безсмъртна любовта нарече.

* * *

Когато сме един от друг далече –
отново да се съберем копнеем.
И всичко пусто става – ден и вечер,
и нито слънце, нито месец грее.

И няма никакви неща красиви,
дори и ний си мислим, че сме грозни.
Тогава ставаме направо диви
и всичко покрай нас е сива проза.

И мислим, че наистина очите,
които се не виждат, се забравят.
Напразно пърхат със крила мечтите
те на земята винаги остават.

Но видим ли се – всичко се променя
и точния си смисъл придобива.
В миг ставаме обтегнати антени,
които с музика светът облива.

БЯЛО

Очите ме болят от бяло –
нима е земен този ден?
Валяло, цяла нощ валяло,
и още сняг вали над мен.

Забравям казаното “сбогом”,
забравям своя кръстопът.
Затрупва моите тревоги,
тъги и грехове снегът.

И огънче от вяра лумва
през мрежата на този сняг.
Вървя към теб – да те целуна,
вървя да те прегърна пак.

И няма никаква раздяла.
И ти към мен вървиш сега.
С лице – неземно засияло
от светлината на снега.

ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА

           Дигни се рано да станеш,
           утре на нива да идеш,
           на извора ме почакай.

Тъй се случи, че наскоро
пих вода от този извор
със красиво старо име.
Жаден бях и пих с две шепи –
и за тебе, и за мене.

Угасих едната жажда –
другата по-силна стана:
да те видя,
да ти кажа
нежни думи,
тихи думи.

После на тревата легнах
и омаян, дълго слушах
как извираше водата.
Сякаш лееше звънливо
някаква моминска песен.

Дълго слушах,
дълго мислих…
Тихо пееше водата
за оная Белонога,
за Никола,
за везира
и за тъжната цафара.

Дълго слушах,
дълго мислих…
Тъжен бях, че си далече.
С твоето лице пред мене
все заставаше Гергана.

Тихо пееше водата –
и за тебе,
и за мене…

ИЗПОВЕД ПРЕД РЕКА МАРИЦА

Марица, Марица, отново
влечеш неспокойно пред мен
води – разтопено олово,
води като зимния ден.
А в спомена, топла и тиха,
под юлското слънце течеш.
А в спомена ти се усмихваш
и книжните лодки влечеш.

О, аз съм те виждал различна –
и с буйни, и с тихи води.
Но всякаква аз те обичам,
че първия купел си ти
на първата слънчева тръпка,
наречена Първа любов.
На твоя бряг нейните стъпки
да търся и днес съм готов.

Готов съм да тръгна обратно,
но вече следи не личат
от нея по пясъка златен.
Пред всички въпроси мълчат
върбите, небето, гнездата…
И тъжно над мене роси…
А някога тя на тревата
изцеждаше мокри коси.

МЕТАМОРФОЗА

Чета Овидий пак, но днес ме носят
вълните на стиха му все към тебе.
И виждам как от завист побледняват
богини и дриади, че ти имаш
най-лунната коса, която грее
по-нежно от косата и на нимфа.
И Аполон – след Дафна лудо хукнал,
в миг пада подкосен, щом вижда тебе.
Изправя се и просиял, протяга
ръцете си божествени… Изтръпвам,
но обичта ми дава страшна сила
и дръзвам – простосмъртен и нищожен –
пред него, слънцеликия, да скоча!
Но той е бог и само с гневен поглед
стопява моето човешко тяло.
Обръща се към теб, но вижда само
два лавъра – единият е Дафна,
а вторият си ти – преобразена
от болката и верността към мене.
Стопен от Аполоновия поглед,
аз вече всяка вечер, всяка сутрин
с роса над лавровите листи плача.

* * *

Отметнала глава, косите сресваш,
сияе огледалото-олтар.
Усмихваш се, защото се харесваш.
…Какъв модел! Къде си, Реноар?

ОКТАВА

           На Пламена Гетова

Аз забравих, че беше на сцена –
оживя с теб отново Албена.
И смеха ти кръвта ми запали,
но едва ли, актрисо, едва ли
ще забравя, че има и Куцар.
Към града те отнася каруца,
скърца тя като тежка верига.
О, спуснете завесата! Стига!

ЧУДОТВОРСТВО

           В памет
           на Златю Бояджиев

Попаднах в Брезово случайно
и спомен – уж изтлял – затля.
(Аз имах тук сърдечна тайна
и много чувства пропилях.)

Трептяха брезовите листи
над спомена и над скръбта.
Но в миг за Златю си помислих
и златно грейна вечерта.

За Златю Златния – с ръката
парализирана – крило,
увиснало от небесата
над старо брезовско тегло.

Но златна лявата направи
и зарисува с нея пак
стада по брезовски дъбрави,
овчари с гугли и кривак.

Над мене Златювите листи
разливаха и стон, и смях.
И тъй душата се пречисти
от женския и мъжки грях.

ПРИКАЗКА ЗА ЕДНА РЕКА

Имахме една река, която
беше бистра,
беше тъй прозрачна,
че на дъното й чак блестеше
слънцето –
и виждаше игрите,
и съня на сребърните риби.

Придойде реката неочаквано
и потече мътна, разгневена.
Слама и дървета тя повлече
и без слънце дъното остана.

Тъжно се погледнахме тогава.
Изумени, първи път открихме,
че се виждаме с очи,
в които
има и несподелени тайни.

И разбрахме в оня миг,
че свърши
вече приказката за реката.

* * *

Познавах аз един добър човек –
той беше в мен, но после си отиде.
Завърна се в един отминал век
с поети прокълнати да се види.

Почти забравен вече – всеки миг
изчезва той сред суета и врява.
Във чаша само неговият лик
пред мене като призрак се явява.

* * *

Тривиална дума: самота.
Паяжина с мъртви насекоми.
Локва със размътена вода
от повея на излишен спомен.

Чуваш само шум от дървояд.
Не греди, а мозъка ти гложди.
Колко хора има в този свят,
а защо един ни трябва, Боже!

НАСАМЕ

Дойде отново есента, Димитре.
И ти в далечна есен си роден.
Събудиха бронхита ти мъглите
и грижи помрачават твоя ден.

Живееш сам, изгубил хора скъпи,
прощаваш се с отлитащи ята.
По пътя си внимаваш да не стъпиш
с обувка върху мъртвите листа.

Те сякаш като живи ще простенат
и тежко ще ти стане от това.
Защо тъжиш? От пламъка на клена
вземи листо и запали глава!

Да лумне, да забрави, че настъпва
с невъзвратими стъпки старостта.
И грешната душа да се окъпе
във златната река на есента.

САМОТА

Бяло.
Тихо.
Сняг навън вали.
Бели са небето и земята.
Само нещо тъжно шумоли
в стария килер на одаята.

Туй е гладна мишка
може би…
Може би отива към капана,
който снощи другата уби
и самотна живата остана.

Бяло.
Тихо.
Сняг навън вали…
Изхвърли капана из вратата!
Жива мишката да шумоли,
бяло да просветне и в душата.

ЗАВЕЩАНИЕ

По примера на Франсоа Вийон
и аз реших, докато още дишам,
последната си воля да напиша,
че близко е последният ми стон.

Бедняк с кесията си – аз открих
в живота други шеметни богатства,
които непрекъснато нарастват,
когато се изливат с кръв и стих.

И не ламтеше тленната ми плът
за много – малко хляб и чаша вино.
С обувки скъсани и аз преминах
калта на земния човешки път.

Косата беше моето бомбе.
Трошици често аз делях със птици,
защото истинските ми жълтици
блестяха само в нощното небе.

Не ме направи любовта щастлив,
макар че подир стъпките и тичах.
Една жена наистина обичах,
видял се в нейните очи красив.

И хванат на житейското хоро,
макар че не умеех да играя,
не скътах нищо да ви завещая,
но пак ме споменете със добро.

ПОЕТИКА

           Пак дойдохте вий, менливи образи,
           пред мене!…
                                                   Гьоте

Няма нищо! Всичко е открито:
ямба и хорея, и дактила…
А човекът иска ненаситно
образи със чудотворна сила.

Образи! А те сега къде са?
Плискат се като вълни край тебе.
Уж от пръските им ставаш весел,
а след миг си тъжен, непотребен.

Лабиринт – и в него Минотавър!
Дириш изход в тъмнина незрима.
Искаш слънце, свобода и лавър,
искаш пътища пред теб да има.

И усещаш, че си победител,
щом и ти откриеш нещо ново.
Не отдъхваш – просто ненаситен
ставаш сам за чудотворно слово.

ЕТЮДИ

КОКИЧЕ

Оловно Андерсеново войниче
пробожда с пика снежната кора.
…Деца видяха нямото кокиче
и вместо него викнаха “ура”.

ДЪЖД

Ръмеше кротко той над мен.
В миг спрях, от капките му сепнат.
…Помислих си, че те ми шепнат
две срички все: “Вер-лен”, “Вер-лен”.

ЛИПА

Цъфти, ухае пак липа
и вдъхвам мириса й свеж.
…Една метафорична свещ
за Шуберт, който я възпя.

ПЕПЕРУДА

Блъска се в стъклото ужасена,
търси изход, бие се с крила.
…Мисля си: не иска с очила
тя света да гледа като мене.

ЕСЕНЕН ЛИСТ

Прилича на златна ръка,
докоснала леко земята.
…На праведник божи ръката
в олтара сияе така.

МЪРТВИ РИБИ

Обърнали коремчета нагоре –
влече ги замърсената река.
…Нахлу дори и в речните подмоли
безмилостната същност на века.

ВОДНО КОНЧЕ

Душица на дете! Трептиш
над стихнала вода.
…За рожбица напомняш ти,
напуснала света.

ТРЕВА

Тъпкана безмилостно трева
от копита, от ботуши вражи.
…Стръкчета изправя след това
и настъпва към окопи даже.

НАТЮРМОРТ

Служи за украса на стената,
а моделите цветя къде са!
…Боже, как е шарила ръката,
че и мъртвото да се хареса!

ЖИВА ВОДА

Имало я някъде в света –
слушал съм това от стари хора.
…Пих от горско изворче вода
и не искам вече с тях да споря.

БАСНЯ

Засвири малкото щурче
и мравките дори се спряха.
О, нека свири! Мисля, че
и те най-после го разбраха.

АНАХРОНИЗЪМ

По асфалтиран кръстопът
спокойно биволи вървяха.
…Коли и камиони спряха.
И стана по-добър света.

ПРИТЧА

Стопанинът лежи в ковчег.
И кучето на двора вие.
…А зъл съсед от радост пие.
И викат “куче” на човек!

ГРОБИЩЕ

Селище на мъртвите, където
няма вече страсти и раздори.
…Чул съм живи хора да говорят,
че расте за сметка на полето.

ХЛЯБ

Ражда го за хората земята,
благославя го жетварска песен.
…После коленичила жената
кръсти се и почва да го меси.

КОНЧЕ

То рипа, опашка върти,
загледано в слънцето мига.
…Ей, конче, по-бавно расти,
че има юзда и талига.

ДЕ ПРОФУНДИС

“Морето само живите обича” –
и вярвам, и не вярвам на поета.
…Разбиват се вълни и все изтичат
от черните скали сълзи за Петя.

НАР

От сладост се разпукал и рубини
на есенната светлина искрят.
…И мисля, че на устни на богини
узрелите зърна ще се стопят.

ПО ЕДИН ЯПОНСКИ МОТИВ

“Славеят еднакво пее
и за царя, и бедняка.”
…Царят слуша и беснее –
славея кафез го чака.

ВАЯТЕЛ

Живее с глината така,
че просто не намира мира,
докато в калната ръка
сърце не почне да пулсира.

ЕСНАФСКО ГНЕЗДО

Познати, скучни щампи по стените,
сервизи зад гравирани стъкла.
…Тук всичко е нашарено така,
че изведнъж да умори очите.

ПИСМО

Не пишеш нито ред,
не пращаш много здраве.
…Приличам на куплет,
прочетен и забравен.