Димитър Данаилов

НЕЗАКЛЮЧЕНА ВРАТА

В къща с незаключена врата
и без куче-часовой на двора,
и без сто години самота –
искам да живея вече, хора.

Буен вятър моята врата
да отваря и да свири в пруста
и с пендари – есенни листа,
мамината черга да затрупва.

И ако последния ми гост
мъртъв вече ме открие в здрача
да извърши ритуала прост
с мойте незатворени клепачи.

НАШЕТО ГРАДЧЕ

           О, Чирпане! Чирпане!
                               Яворов

То няма романтичен вид –
прилича
на всички други
нашенски градчета
и с къщите,
и с делничния бит.
“Градче като градче” –
така навярно
би казал всеки,
който тук се спира
по бърза работа –
от влак до влак.

А ние тук живеем –
просто ние,
които сме съграждани сега,
описани със изработен почерк
в регистрите на градския съвет.

И двайсет хиляди на брой –
това сме.
Деца,
които плачат и се смеят,
и юноши
със първата любов;
работници в завода,
който носи
едно обичано
голямо име;
чиновници със черни ръкавели,
а даже и поети с очила.

…Понякога е тъжно.
Дъжд вали
и хората под него бързо крачат.
Алеите в градината са пусти.
Там само Лудата
разходки прави
и нещо си приказва със дъжда.

Ех, Лудата!
А може би понякога
и ние полудяваме от нещо.
Какво е то?
Защо сме неспокойни?
Омръзва ли живота ни в градчето,
защото няма опера, театър?
Затуй ли почваме да пием вино?
Затуй ли вадим даже и ками?

А хората си тананикат весело:
“В Чирпан водата се не пие…”
Да!
Градче, градче,
прости ни тез минути,
когато мъката вилнее в нас.
Повярвай:
мъката е по-голяма,
когато влакът ни разделя с тебе.
А двойно по-голяма радостта ни,
когато вземаме обратен влак.

ТРИПТИХ ЗА ЯВОРОВ

РЕКВИЕМ

           Лист отбрулен… Бог знай де го
           вятъра завлече.
                                         Яворов

Воистина
отбрулен лист.
Камбанни удари го мятат.
Ще падне той –
злочест и чист,
земя да стане на земята.

Воистина
в ковчег лежи
с мъртвешка маска на лицето.
Забравил мъки
и лъжи,
забравил болките в сърцето.

Отрова,
а след туй – куршум!
О, двойна, смърт, бъди проклета!
Еснафи,
спрете своя шум
пред тази свята “смерть поэта”!
Отиде си –
от вас спасен.
Отиде си, но ще възкръсне –
и той
в жадувания ден
пред своя Бог да се прекръсти.

МУЗЕЙ

Бяла еднокатна къща.
Пруст, на който се протяга
котка с име Калиопа.
…Влезеш през вратата пътна
тъй широка, че да може
и Павлета да премине.
Стъпиш ли по калдъръма
стогодишен – в миг забавяш
стъпки – сякаш е от злато
всяко камъче по него.
(Най е хубав той напролет –
с изумрудена тревица
от природата фугиран).
А градината е пълна
със цветята на Гергана:
росен здравец замирисва
и латинка се усмихва,
а бухлатите чимшири

за едно честито детство
все нашепват в тишината.
И патина с благородство
увенчала е гредите,
керемидите и всичко.
Без да си поет – усещаш,
че поет е раждан тук.
Името му с листи шепне
едноимен кичест Явор.

ВОЙНИЦИ В МУЗЕЯ

Без пушки
посетиха те музея.
И почитта
без “мир-но!”
ги скова.
Мълчаха –
сякаш чуваха да пеят
арменците
в жестока веселба.
Мълчаха –
сякаш чуваха гърмежи,
чак тук,
от македонската борба.
Разбраха те –
войниците-младежи,
че тук
и тишината е стрелба!

ЧИРПАНСКА ЕСЕН

Няма никъде такава есен,
пълна с гроздоберен аромат.
Даже бъчвите запяват песен.
Ах, от нея вие ми се свят!

Звучна като Яворова рима,
сочна като зърно на димят,
хубава като жена любима…
Ах, от нея вие ми се свят!

ЗЕЛЕНИЯТ САНДЪК

Закупен бил през дядовата младост,
когато той невяста си довел.
Невястата редяла в него с радост
от сватбата най-мили дарове.

А дядо гледал, песните й слушал
и вдигал бъклицата към уста.
Течало в гърлото му като ручей
най-хубавото вино на света.

Сандъкът от зографин бил изписан
с букети от паунови пера.
На дъното в кесия от мъниста
прикътвали по някоя пара.

Не греели в кесията жълтици,
но пак доволни двамата били,
защото Господ с наниз от дечица
живота им най-щедро сподобил.

При всяко ново раждане в комина
с пищова дядо гръмвал през нощта –
та злото надалече да отмине
и здрава да живее челядта.

И тъй вървяло. Трупала в сандъка
честита майка дрешки със везмо.
И детски смях прокуждал всяка мъка,
и злото нейде бродило само.

БАБИНА ПРИКАЗКА

С хлебец, лучец и солница
някакъв човек живял,
но намерил кюп жълтици,
както чужди кър орал.

Мигом станал чорбаджия,
спряла сиромашка пот.
Даже с прозвище хаджия
върнал се от Божигроб.

Някога бедняк, а вече
имал си чифлик и той.
В скъпи кожи бил облечен
и броил пари безброй.

Взел си булка хубавица –
чорбаджийска дъщеря.
Към жълтиците жълтици
придошли като река.

Нивите му – необгледни,
а добитъка – безброй.
Станал изведнъж изедник,
станал бесен вълк и той.

И родила се омраза
в сиромашките сърца.
Господ с право го наказал
без наследници-деца.

Господ, който всичко гледа
с хиляди очи-звезди,
на хаджията изедник
тежка участ отредил.

И чифлика му накрая
бил запален с божи гръм.
Нито в ада, нито в рая –
мъртъв – станал таласъм.

СЕМЕЙНИ ПОРТРЕТИ

Те бяха окачени по стените
на одаята у дома.
Към мене
все строго гледаха –
като светците,
в кварталната ни черква наредени.

И баба ме повдигаше високо
да видя техните лица отблизо.
Аз с детското си пръстче ги докосвах
и тъй във родословието влизах.

Най-мил за моя поглед беше чичо,
убит при черния забой
на Черна.
И на Великден с китка го закичвах,
донесена от баба ми от черква.

Сърцето си най-ясно чувах тука –
то беше барабанче в тишината.
И първом с детски сълзи се просмука
в това сърце омраза към войната.

* * *

Аз не знаех какво е смъртта –
знаех нашите, къщата, двора.
…Леля беше покрита с цветя
и край нея минаваха хора.

А навън беше пролетен ден
и летяха цветя-пеперуди.
Леля беше заспала за мен –
аз извиках – да я събудя.

Мама в черно, а тати навън
на ръце изведнъж ме отнесе.
Чувах птици и някакъв звън,
който бавно в простора трептеше.

Гледах, слушах – не беше ме страх,
само бях любопитен, учуден.
И притихнал на двора седях –
чаках леля да се събуди.

ЗЕМЕТРЪСЪТ

За Великден агнето печаха –
бялото, оплакано от мене,
дето с нож на двора го заклаха
и на клон висеше окачено.

Баба боядисваше яйцата,
мама черги тупаше на двора.
Дървеното конче с колелцата
аз не исках вече да пришпоря.

А на пътя – смях и олелия!
Пак летяха хвърчила в небето.
Пак най-силно викаше Илия
в хора на познатите гласчета.

И тогава страшното започна –
цялата ни къща се заклати.
Аз не мога да си спомня точно
кой ме грабна – мама или тати?

Помня само как дуварът рухна
и над мене мама се надвеси.
Помня как към къщи тати хукна
и примряла баба ми изнесе.

Дълго беше тази къща пуста,
заживяхме в някаква барака.
Баба – мойта баба златоуста,
онемя за дълго от уплаха.

Онемя за дълго и градчето
след оная страшна съсипия.
Вече сред махленските момчета
хвърчила не пускаше Илия.

Оттогава – видя ли хвърчило –
мисля, че над мен лети душата
на момчето мило и премило,
взело вечно сбогом с махалата.

МАМА

1.

Къде са днес врабците на балкона?
Те с мама бяха свикнали така,
че кацаха на нейната ръка,
а тя ги гледаше като Мадона.

Усмихната им хвърляше трошици,
наливаше им даже и вода.
След туй към синята си свобода
щастливи отлетяваха врабците.

2.

           Душата ми е стон.
                               Яворов

Наистина душата става стон,
наистина… Излез от гроба, мамо!
Върни се пак във скромния ни дом,
ела при нас и дишай, дишай само.

ВМЕСТО ЖАЛЕЙКА ЗА ТАТЕ

Седнал съм до твоя гроб и пуша.
Облачно небе над мен тежи.
Мисля си, че мислите ми слушаш
и ми казваш: “Сине, не тъжи!
Трябваше и аз да легна тука,
трябваше да дойде този ден.
Зад гърба ми казваше “морука”,
а сега защо тъжиш за мен?”

Спираш. И гласа ти се задавя,
пак хрипти от стария бронхит.
И през кашлицата продължаваш:
“Ти от мене не създавай мит!
Тежък, лек… живота ми премина.
С майка си поне добър бъди!
Зарежи това проклето вино,
не повтаряй моите беди!…”

Млъкваш. Сякаш гроба ти разтърсва
тази кашлица проклета пак.
С длан очите си от сълзи бърша,
бърша ги, но гледа ли се в мрак?

СЪБУЖДАНЕ

Будилникът във шест часа звъни,
разбира се, с минута-две неточност.
И пак един от делничните дни
за мене със събуждане започва.

Будилникът – ох, сутрешното зло!
И пак си казвам: “Пет минути само!”
Но сепвам се: към моето легло
отново шляпат чехлите на мама.

И почва слабичкият крехък глас:
- Димитре, ставай! Чаят ще изстине!
А зная, че живея сам у нас,
заглъхна в гроба майчиното “сине”.

Забравям, че отдавна съм сирак,
а след това съм тъжен и учуден,
че след будилника и мама пак
дохожда всяка сутрин да ме буди.

ЕСЕННИ ДЪЖДОВЕ

Започнаха те бавни, дотегливи,
оплетоха ни в мрежите си сиви
и ни за миг не спират кой ли ден?
Отворили чадърите си стари,
все бързаме по мокри тротоари
на сухо нейде да се приберем.

И сякаш вечери са вече дните,
а нощем няма помен от звездите –
отнеха всичко тия дъждове!
Доволна само Лудата изглежда,
косите си невчесани изцежда
и мокра все насам-натам снове…

ЛУНЕН КЛАДЕНЕЦ

           На Дора Габе

До този лунен кладенец недавна
с водата се изливал звучен смях.
Момци отпивали водата бавно,
моми навеждали глави до тях.

И първите целувки тук звучали,
откраднати във топла здрачина.
Сред храсти, като свекъри заспали,
едно момиче станало жена.

Зад облак се потулила луната,
но скоро тя видяла със печал
нехайник-момък как отпил водата
на друга и за нея се венчал.

А първата от мъка полудяла,
забродила, накичена с цветя.
И в лунна нощ спасение видяла
на дъното на кладенеца тя.

Пустеел той и никой, никой вече
не пиел ледената му вода.
И лунен бил във песента наречен
за жертвения край на обичта.

РЕПЛИКА В КАРЛОВО

Запазете този калдъръм!
Запазете всяка стара къща!
Да напомнят възрожденски гръм
и към Левски вечно да ни връщат.

Този чутен Карловски балкан
чужд на всяка суета остава.
Не признава той модерен план
и над всеки план се извисява.

Всичко тук е българско: врати,
еркери и дворища, и плочи.
Жива българска вода шурти
и в кръвта ни сякаш тя клокочи.

В старо дъбе вижда си нишан
за куршумите на свободата.
Тук църковното призивно “дан”
прави мисълта човешки свята.

Запазете всичко в този град –
всяка керемида, всяка фреска.
Той за нас е баладично млад,
той за нас е свиден като Левски!

ПРЕСЕЛНИЦИ

Живеят в по-големи къщи,
с коли отиват до града.
Добре им плащат за труда
и бял е хляба им насъщен.

И пак наливат вино в бъчви,
и в двора им прасе квичи.
А по лицата им личи,
че нещо вътре ги измъчва.

И съботните нощи чакат –
да се охарчат от пари.
Да вдигат чаши до зори
и грапаво да пеят в мрака.

За родните места да пеят
и бършат сълзите си с длан,
че са родени в див балкан,
а вече в равнина живеят.

МИНЗУХАРИ ПО КОЛАРСКИ ПЪТ

           На Никола Гарвалов

Коларски път на две пресича
           гората край града.
От детските си дни обичам
           по него да вървя.

Там всяка пролет минзухари
           край храстите пламтят.
И тъй са много, че разжарват
           дори самия път.

О, тук е толкова опасно,
           а те цъфтят без страх.
Не щастие, а смърт донасят
           подковите за тях.

Не стигат ли им във гората
           потайните места.
Там не минават колелата,
           по-мека е пръстта.

Те креят по местата глухи,
           а тук е волен път.
По-силно тук южняка духа –
           по-силно те пламтят!

ФЕНЕРЧЕ ОТ ДИНЯ

Това фенерче
изведнъж
като букет от сто светулки
засвети в мрежата на здрача.

Едно дете го носеше –
и сенки
танцуваха след неговия път.

Едно дете –
от приказки дошло.
Едно дете,
каквото бях отдавна.

И гледах изумен
как пред детето,
усмихната
отстъпваше нощта!

МОНОЛОГ

Добър и лош,
и аз в света живея.
Променям се понякога така,
че сам не мога да се проумея
и вдигам върху себе си ръка.

Намразвам се
с най-лошата омраза –
готов да се осъдя и на смърт.
С еснафски щит не мога да се пазя.
И винаги не мога да съм твърд.

Но може би
това несъвършенство
засилва порива за тържество
над всякакво страхливо примиренство,
над всеки култ, над всяко божество.

МОЛИТВИ

ПЪРВА СУТРЕШНА –
НА МАМА

Човекородице Марийо,
на тебе първом аз се моля:
спокойни сънища сънувай
и вече не ходи по мъки.
Не ставай преди мен, отспи си –
будилника ще ме събуди.
Ти с крепък сън събирай сили,
за да Живееш сто години.

Човекородице Марийо,
о, винаги е сладък хляба,
когато равно го разчупиш
ти на семейната трапеза.
Но моля ти се: не оставяй
за тебе сухите трошици.
И забрави тоз навик страшен
от моето бедняшко детство.

Човекородице Марийо,
почивай си и поиграй си
със внучката си – жива кукла,
приела святото ти име.
О, тъй прилича тя на тебе
с коси, очи, чело високо,
с уста, изрязана с паричка,
дарена с твоята усмивка.

Човекородице Марийо,
ти мое всекидневно – Мамо!

ВТОРА СУТРЕШНА –
НА ТАТЕ

Защо тъй рано се събуди?
Ти як старик си още, тате!
В мазето за дърва отиде –
с дърварска кръв да ги разцепиш.
А аз лежа в леглото, пуша
и разговарям със зората.
Не се сърди, че съм мечтател
и сили в стихове пилея.

Зад твоята привидна грубост
едно сърце човешко бие.
И в бръчките ти по челото
аз мъжки стихове откривам.
Два пъти на война си ходил,
баща и майка си погребал
и мъжка рожба звездочела –
днес най-дълбоката ти бръчка.

Не ме кори, не се измъчвай,
че твоят син такъв е станал.
Перото ми е твойта пушка,
перото ми е твойта брадва.
Не се сърди, че аз ще падна
ако ний двама се преборим.
Недей от мъка се напива
със силното чирпанско вино.

Вдигни голямата си чаша
за другата ми сила, тате!

ПЪРВА ВЕЧЕРНА –
НА ВЛЮБЕНИТЕ

Пак с бързи стъпки се срещнете
и с бавни стъпки после двама
минете през ресните сини
на синята и топла вечер.
От двете неспокойни сенки
на двете трепетлики млади –
една под месеца да стане
с една задъхана прегръдка.

Едно щурче да ви изсвири
най-нежната си лятна песен.
И сянката ви да изчезне
до храста росен на жасмина.
Обичайте се тази вечер,
обичайте се утре вечер
и останете неразделни
през всички вечери в живота.

Обичайте се с топли устни,
обичайте се с верни думи.
Обичайте се тъй, че всичко
край вас красиво да изглежда.
Жасмина да си пожелае
за вас отново да разцъфне.
Небето даже да поиска
със звезден тюл да ви покрие.

Пред вас да ослепее злото
и клюките да онемеят!

ВТОРА ВЕЧЕРНА –
НА ДЕЦАТА

Деца, прегърнати заспете
със вашите послушни кукли.
Идете в приказното царство –
в република осъществено.
Идете с конче-вихрогонче
в ливадите на сън невинен.
И намерете детелина
със четири сърца-листенца.

Сънувайте това, което
с наивното си детско право
заспалата невинност само
със право може да сънува.
Сънувайте, че сте тъкачи
на лунен плат за Пепеляшка.
И омагьосани царкини
от зли магьосници спасете.

Сънувайте това, което
аз никога не досънувах.
Сънувайте, че всяка птичка
без страх на дланите ви кацва.
Сънувайте, че всяко цвете
за вас с усмивка разцъфтява.
И плувайте в морета сини,
и в сини небеса летете…

Нощта – от грижите нелека –
за вас най-лека все да бъде!