ПРЕОДОЛЯВАНЕ
ПРЕОДОЛЯВАНЕ
Духът ми вече ходи по вода,
напук на всяка земна гравитация.
И пие вяра,
диша свобода
и щастие.
Опитайте,
чудаци!
Аз осъзнах
как той душа бере
на дребничките страсти във въртопа.
Засрамих се.
Представих си море
и хвърлих го във неговата пропаст.
Живей или умри,
извиках.
Жал
към хромото ти тяло не изпитвам.
Но той,
о, чудо, –
той се задържа
и тръгна неуверен сред вълните.
Такъв един прегърбен и смутен.
Но взе да стъпва все по-талантливо,
все по-голям…
Горкият! –
как ли в мен –
нищожеството сиво –
се е свивал?
Той грабна дръзко две вълни и с вик
в опуления бряг ги запокити:
Човеко малък,
знай,
че си велик!
Не вярваш ли?
Ще скоча сред звездите!
Примижах пред ракетния му скок –
страхът ме стисна с тежките си пранги.
Ала видях:
той вдигна като бог
луната
и
земята –
тази щанга!
И бързо от космичния трамплин
към сушата със дъх на мак и лайка
той литна клетвен:
Майко,
твоят син
г о т о в е
вече да ти служи,
Майко.
Повярвай му – ти имаш остър нюх…
Хвърли го в битки!
Той ще се пребори –
за него,
за всеможещия дух
на всички малки незначими хора.
ЖОКЕЙ
Препятствията станаха безброй!
Сърцето ми на косъм ги прескача…
Не ще се предадеш,
жребецо мой,
врял и кипял боец ти е ездачът…
Гамените прескочихме във такт.
Зад нас са подлизурките –
на топка.
А разни –
нито риба, нито рак –
удавихме във прах…
…СТОП! Следва клопка.
Класическо препятствие –
подлец.
В ръката – с мак,
с усойници – в очите.
Вземи си въздух,
славен мой жребец,
скочи високо,
блъскай със копита!…
А публиката вие.
Жалък хор!
Но ето,
че най-дръзките сред нея
наскачаха и яхат във възторг
сърцата си.
Приветствам ви,
жокеи!
И ви пронизва погледът ми строг –
опасна
е
играта
на
манежа.
Готови ли сте за последен скок?
Абсурден скок –
висок и неизбежен!
Надеждата –
докрай да победим –
пришпорва ни…
Но пошлостта не дреме!…
О, смъртен скок,
ела да защитим
честта
на тъй безчестното ни време!
ВИК ОТ УТРОБАТА
Бащите ни калиха идеала
на свойто време в пот и мъжество.
Но виждат днес –
ръждив му е металът…
Добро,
не идва твойто тържество.
И вместо мерзостта да гние в гроба,
на добродетелта пак шием креп…
Страхувам се със цялата си обич,
Българийо.
страхувам се за теб!
С прегърбена от времето осанка,
задавена от кашлица,
вървиш.
Ще стигнеш ли,
объркана стопанке,
градината-утопия?…
…Уви!
Подмамиха към блатото
влечуги
със вратовръзки
твоя свят народ.
И вярата –
излъгана съпруга –
потърси свойто право на развод…
Историята скоро сметки стари
ще уреди с бронираните в сан.
Но аз се питам:
накъде без вяра?
Българийо,
изслушай моя план!
Не давай
на безскрупулната сган да
си купи
малко царство срещу кон.
А
Негова
Обреченост
Таланта
усърдно защитавай.
Със закон.
И нека се докопа за решетки
самият октопод на алчността.
Не инкубатор за марионетки
бъди,
а раждай
хора на честта!
Днес ги душиш във своята утроба,
но чуй ги там
в какво се вричат
те:
„Ще се преборим с цялата си обич,
свещена наша майчице.
За теб!”
СПАСЕН
Поредната схватка жестока…
Поредният спазъм свиреп…
Изстискан,
посечен до кокал,
аз пак се завръщам при теб.
В сълзата ти коса се вглеждам
и рухвам
на бързия
под.
Умирам за капка надежда!
Умирам за глътка живот!
На косъм съм вече да литна
по
о н я
отвесен
маршрут.
Но чувствам полето магнитно
на твойто сърце.
И съм т у к!
Т у к –
в мойте гърди с твоя въздух.
Т у к –
в мойте уши с твоя глас.
За кой ли път проснал се възнак,
възкръсвам в ръцете ти аз.
Съвсем като в римски театър
ти сочиш небето над мен…
И твоят ранен гладиатор,
мой Цезаре,
пак е спасен.
