ПОЕЗИЯ, НАДЖИВЯЛА ДЕВИЧАТА ВЪЗРАСТ
Ако не бях се родил в Българския Северозапад и прочета стихосбирката “Лиричен свят” – признавам си без угризение на съвестта – бих завидял чистосърдечно на тукашните хора. Защо ли, ами защото те имат свой символ или по-образно казано своя мерна единица за искреност и бисерна чистота.
И той се нарича Ася Троянова.
Усещам, че някои мои приятели добронамерено ще ме укорят: “Е-е, пак ли ще потупаш по рамото някой млад автор?”
Добре, де! Съгласен съм с вас. Ама, прочетете и вие тези стихове, седнете криво и право отсъдете. Пък да ви видя няма ли да дойдете на моята дума. Защото това не са какви да е стихове, а стихове с ефирността на темперамента.
С риска да дотегна някому, но ще кажа още нещо, което – убеден съм – няма да е само моя гледна точка. Прочетох нещо хубаво – така би заключил всеки, който прочете новоизлязлата стихосбирка с непретенциозното заглавие “Лиричен свят”. Стиховете в нея носят ефирността на младежкия темперамент. И са в пълна хармония с трепетите и преживяванията на тяхната създателка Ася Троянова.
В тридесет и един поетични къса от тази завинаги останала в девичия си полет мисъл усещаме колко силно пулсира сърцето, колко високи са волтажите на нажежения до бяло мозък, колко смело може да разсъждава върху екзистенциални проблеми един човек, излизащ или току-що излязъл от непълнолетието си.
Учудващо е дълбокото философско размишление върху преживяното.
Бяла тишина цари наоколо.
Не искам да я наруша.
Но несигурна се спъвам
в невидими коси.
Те забулват погледа ми –
аз не виждам, оплитам се
в прозрачните вълни.
Усмихват ми се те
с усмивки бели, но студени.
Как искам да ги стопля
като мъничка искрица.
Така може да мисли само зрял човек. А Ася в някои от творбите си е твърде далеч от тази зряла възраст.
Струва ми се, че с тези увертюрни думи заострих вниманието на читателя-съдник, който сигурно би се запитал: “Че кое е това момиче?” Как кое – едно такова, най-обикновено, родило се от семейната симбиоза на лекарка и художник. И, кой знае защо, още от ранна възраст проявява своите дарби. А нали знаете, че тях никой друг не може да и ги даде или отнеме – само Господ.
И това никак не е случайно: Ася се научава да чете малко преди шестата си година, опитва се да рисува на втората, а да пише стихове – на шестата. И това никак не е случайно. Още не изиграла детските си игри, тя грабва перото и с откровение ни въвежда в своята светая светих.
Когато всичко загуби реалния смисъл,
и моята стая единствена свети във мрака,
Луната показва ми пътя един
в безмълвната тишина на нощта.
Аз тръгвам по него и влизам
в света на поезията.
Не познавам лично авторката, но от нейните стихове разбирам много неща, които без нито капка съмнение ме карат да съжалявам, че сме непознати. Нейните поетични изблици не са като метеоритите – да се появят и да изгаснат. Напротив, те ме предизвикват да мисля, че това чедо на българския космос е до такава степен съвършено в размислите си за мирозданието, че стои на светлинни години напред.
Но… това не е така само със стиховете – така е и с нейните картини, пълни с толкова земна виталност. Не зная защо, ала у мене се поражда чувството, че с тях то ни пренася години напред във времето. И може би тогавашните поколения почитатели на поезията и изобразителното изкуство, спирайки своя поглед на творбите на Ася, ще ги осмислят така, както ние гледаме, да кажем, на Манасиевата хроника или фреските в Боянската църква, или Казанлъшката гробница.
Чета стихосбирката “Лиричен свят” и като размишлявам върху прочетеното, сам стигам до извода, че това момиче иска да живее от интензивно по-интензивно. Даже си мисля, че поетът Евтим Евтимов е много прав като казва за авторката: “Бърза да ни каже нещо свое, да изяви своя талант и пораства пред очите на познатите, преди да стигне пълнолетие. Това порастване се дължи преди всичко на нейния творчески замах, на нейната духовна сила. Намира себе си било в картина, било в стих, било в музика и омайва даже тези, които я създават, защото нейното чудотворство надхвърля всички очаквания, каквито имат много родители за децата си.”
Ама какво дете е Ася Троянова? Та тя е надживяла възрастта си! А нали знаете, че такива като нея не стигат далеч във времевото пространство. Спомнете си за една нейна предшественичка – Петя Дубарова. Между двете има някакво сходство, пък защо не и някакво духовно родство.
Величие остава си бялото тук,
а поетът мечтае с него…
И стих ефирен създава отново
за неочаквана зима…
Да. Зимната виелица на живота затрупа младата плът и на Петя, и на Ася. Но не и духа им. Той безбрежно витае и неизбродимо броди в нашето време, а сигурно и в бъдните времена. И това е така, защото
Моят свят от извираща обич,
с красотата роден в един ден.
Аз вярвам в него и ще го пазя –
завинаги останала тук,
в едно море от фантазия.
Не съм убеден, че стиховете на Ася са плод на фантазията, защото в тях пулсира динамично нашият делник, видян обаче през погледа на един човек, акселерирал във времето. Но, виж, илюстрациите в стихосбирката са нещо друго. В тях са си дали среща поетичният размах на четката и нежността или суровостта на баграта. И така се е стигнало до единната хармония на слово и рисунък, двата елемента на която взаимно се допълват. Иначе акварелите са с интересна композиция в постройката и метафоричен заряд на живописната трактовка. Така още по-осезаемо усещаме глъбините на многото страни на таланта, който Ася Троянова притежаваше.
Ася Троянова, “Лиричен свят”, редактор Евтим Евтимов, София, Мултипринт. 2004