Любомир Духлински

„Шпиони от всички страни, обединявайте се!”

Ген. Тодор Бояджиев

През 1993 г. топ разузнавачът на България генерал Тодор Бояджиев създава обществената асоциация “Български евроатлантически разузнавателен форум”. На нея присъстват баш шпионите от почти всички развити страни. Срещат се като стари приятели - ръкостискания, тук там някоя прегръдка, разменят си написани от тях и наскоро публикувани книги с топли и сърдечни посвещения. Е, обменят си и информация, която не е за външно ухо и око, но това тихомълком.

Един от основните доклади изнася генерал Бояджиев. И накрая на доклада той издига лозунга: „Шпиони от всички страни - обединявайте се!” Добрите стари времена. Така де - вместо да се гледат под вежди, да се преследват с нож между зъбите и с по един пищов във всяка ръка, не е ли по-лесно и ефективно да си правят такива форуми, да си обменят информация и светът да си отдъхне и да заживее по-спокойно.

Помните ли онзи стар хубав виц за препредаването на информацията? Един разказал вица, а друг го поправил: „Не е Петров, а е Иванов; не е „Волво”, а „Волга”; не е и кола, а часовник; парите не са от лотарията, а на карти; и не е спечелил, а е загубил - но останалото е вярно.” Нещо подобно е и във вечната игра на котараците - разузнаванията на всички страни без изключения.

Умните хора отдавна са се примирили с факта, че съвсем обективно живеем в свят на спекулации. Е, добре де - нека са спекулации, но поне да ни остане малко от илюзията, че те имат някаква реална основа зад тях. Няма начин! Тук влиза в употреба теорията за котараците и чашата мляко - покрито мляко котки не го лочат!

Имах нужда от толкова дълго въведение, за да се опитам да класифицирам една от структурообразуващите митологии на постсоциалистическата картина на света: Великото и Ужасно ЦРУ. Ами знаете: „ЦРУ, чрез своите агенти на влияние Яковлев и Горбачов, успешно унищожи Съветския съюз”, „Анализаторите на ЦРУ и Rand Corporation стигнаха до заключението, че за продължаващия просперитет на Америка Русия трябва напълно да изчезне от картата на света” и т.н. Удивително нещо: случилата се пред очите ни пълна демитологизация на Всемогъщия и Вездесъщ КГБ (който се оказа обикновена бюрократична кантора, при това доведена до пълна недееспособност от вътрешни паркинсонови ефекти) въобще ни най-малко не засяга романтично-инферналния имидж на своите противници и Лангли. Нещо повече, според странния закон на свързаните съдове, Всемогъществото и Вездесъщието на КГБ сякаш изтичаше (в общественото съзнание, имам предвид) към разузнавателните служби на страната победителка. Получава се нещо като ритуално изяждан враг при племената от африканските пущинаци.

Кой, например, не е чувал, че предстоящият разпад на Съветския съюз е внимателно, точка по точка, очертан още в края на 40-те години в известния „План Дълес”? Единствената беда е, че в действителност никакъв „План Дълес” не съществува. Единственият истински документ, който по някакъв начин отразява митичния „План”, е Директива 20/1 на Съвета за национална сигурност на САЩ от 18 август 1948 г.

„…Ореолът на спасител на човечеството от фашизма грее над Русия. Трябва да разсеем този ореол. Ние ще платим на германските генерали десетки, стотици, хиляди долари и те ще създадат за нас мемоари за историята на Втората световна война в аспекта, от който се нуждаем. Те ще докажат, че победата е изкована не на Изток, а в Африка, Италия и Тихия океан, чийто апотеоз беше откриването на втори фронт. Руснаците, украинците и беларусите са склонни към шеги. Да им помогнем да се шегуват по-добре!

Надеждата на всеки народ е неговата младост! Младите хора са склонни да се увличат и това трябва да се помни, когато избирате ключовете към ума им. Отровете душата на младите хора с неверие в смисъла на живота, събудете интерес към сексуалните проблеми, примамете ги с такива примамки на свободния свят като модни танци, красиви парцали, специални плочи, стихотворения, песни…”

Този текст е произнесен не от Дълес в неговия прословут план, а от американския литературен генерал Дъмбрайт в романа на Долт-Михайлик „И един войник в полето”, чиито биографични данни (участие в тайни преговори с нацистите в Швейцария) позволяват да го отъждествим с Алън Дълес.

Има още няколко факта, сочещи че „Плана Дълес” е чиста измишльотина: през 1945 г. все още не е имало ЦРУ, то е създадено на 26 юли 1947 г.; Дълас става директор на ЦРУ през 1953 г., това е лесно да се провери (от 1953 до 1961 г.). Времената непосредствено след Втората световна война са такива, че подобни документи просто не можеха да се появят, Америка беше заета с нещо съвсем различно, а и отношенията със Съветския съюз тогава бяха напълно различни.

Митът ЦРУ ще се появи по-късно, когато вече цялата държавна, финансова и военна мощ на САЩ ще бъдат хвърлени срещу малки и големи с едничката цел, валидна и до днес: „защита на националните интереси”. Преведено на нормален език, това ще рече да се сложат марионетни правителства навсякъде, където има полезни изкопаеми, най-вече нефт или съответната държана граничи със СССР. Като чисто професионална разузнавателна служба ЦРУ, както се казва, винаги си е била „гола вода”. И обикновено се провалят с гръм и трясък. Ето и един забавен пример - известния Берлински тунел.

През 1955 г. ЦРУ, заедно с британската SIS, провеждат операция „Злато”: те прокопават, може да се каже, точно под ботушите на съветските патрули 500-метров тунел от западния сектор на Берлин до източния, достигайки с голяма точност подземния комуникационен кабел на щаба на руснаците. Монтираната в тунела подслушвателна електроника се нуждаеше от определен температурен режим, поддържан от нагреватели и климатици. Само че един прекрасен ден в Берлин внезапно завалява сняг; и можете да си представите ужаса на американците, които виждат сред пресните снежни преспи размразена пътека, простираща се по целия тунел, както се случва над подземните топлопроводи! Естествено, отоплението в тунела веднага е спряно, размразеното петно почти веднага покрито, така че руснаците - слава богу! - не забелязали нищо. Е, поне така е в докладите до началствата. Това е митът. Истината е друга - руснаците тихомълком се включват в комуникацията и скоро американските шпиони в Източен Берлин един по един се преселват в Сибир. Само че Дълес в книгата си „Изкуството на разузнаването”, нарича още „библия на разузнаването” от неговите апологети твърди обратното. И остава митът колко глупави са враговете и как сме ги надхитрили. А всъщност Берлинския тунел се проваля от наблюдателността на един постови руски сержант.

Дълес написва тази книга с неустрашима ръка през 1963 г. - година след публикуването на доклада на парламентарната комисия на лорд Радклиф, който обобщава осъдителните (за британците) резултати от съветския шпионаж на Острова: „Кембриджката петорка”, „Портландският случай”, групата „Лонсдейл” и така нататък и така нататък. Така че не само бившият шеф на ЦРУ, но и всеки може по това време да отвори доклада на комисията, който дори изобщо не е таен, да намери раздела, посветен на съветската „къртица” в SIS Джордж Блейк и да се убеди, че планът за „една от най-дръзките и ефективни разузнавателни дейности” е била известна на КГБ във всички подробности още през 1953 г. Дори когато от бъдещия тунел все още не е бил изваден нито един кубичен метър пръст.

През цялата година от съществуването на тунела КГБ го използва като канал за стратегическа дезинформация. Да имаш такъв канал е рядка благословия; обаче трябва да се използва с изключителна предпазливост - за да не издадат Блейк и останалите съветски разведки в най-високите нива на SIS и ЦРУ. В крайна сметка Москва, изглежда, осъзнава, че процентът на истинската информация, в която е необходимо да се „опакова” дезинформацията, подавана на врага за достоверност, е непропорционално висока; операцията е съкратена, симулирайки „случайното” откриване на тунела от ремонтни работници.

Котараците, който се гледат под вежди от двете страни на Берлинската стена сякаш си казват: „Знам, че вие знаете, че знам…” Или нещо подобно. Дали историята с Берлинския тунел е победа за съветското разузнаване е добре прикрит факт, докато фактът, че това е огромен провал за ЦРУ и SIS, е извън съмнение.

Дълес безспорно е умен и интелигентен човек. Но е и шоумен! Той лансира много проста теза - в полувиртуалния свят на разузнавателните служби понятията „успех” и „провал” понякога са разделени от много нестабилна линия, и реалната цена на всички тези тайни победи и поражения не е твърде голяма в сравнение с пропагандния ефект, който може да възникне от правилното им публикуване. Именно върху това последното трябва сериозно да се съсредоточим - защото истинската борба между разузнаванията се води именно в сферата на пиара, т.е. причините за създаването на конкуриращи се митологии.

Оттук става ясно например защо най-популярният епизод сред англо-американските автори на конфронтацията между местните спецслужби и КГБ е историята за бягството на Олег Гордиевски. Само по себе си предателството на един голям разузнавач, ръководител на лондонската секция на КГБ, който разкри много служители на съветското разузнаване, работещи под дипломатически покрив в цяла Европа, не е нещо ново в борбата на разузнавателните служби в началото на 90-те години. Пак по това време пък на изток преминава шефа на западногерманското контраразузнаване Ханс-Йоахем Тидж. Нищо ново в сенчестия свят на шпионите.

През 1985 г. Гордиевски е разкрит, но не от КГБ, както гласи легендата, а от известната съветска „къртица” в ЦРУ Олдрич Еймс с глупавото му перчене и прахосване на парите, платени му от КГБ. И в единия, и в другия случай вътрешното разследване замира, а Гордиевски междувременно живее и до днес под някакво подобие на домашен арест и, разбира се, под зорко наблюдение.

Нека да обобщим. В „борбата на тайния фронт” Съветският съюз постигна най-малко паритет със Запада, а по-вероятно предимство, но, както в много други области и при други случаи - загуби PR дуела. Шоуто, започнато с книгата на Алън Дълес, продължава и днес. И то определено в полза на по-кресливите англо-американци. Да вземем за пример напълно фантасмагоричната история с Енгълтън…

И така, Джеймс Енгълтън. Възпитаник на Йейл, ревностен познавач на поезията на Езра Паунд и Елиът, страстен рибар и колекционер на орхидеи. Кариерен офицер от разузнаването, нещо като „жива легенда на ЦРУ”, личен приятел на Алън Дълес. През двадесетте си години, през 1943-44 г., той брилянтно ръководи секретни операции на OSS в Италия срещу нацистите и фашистите; след войната се бори също толкова успешно срещу местните комунисти - счита се за един от организаторите на отстраняването на комунистическата партия от власт в резултат на фалшифицираните избори от 1948 г. В продължение на две десетилетия, до оставката си през 1974 г., той непрекъснато ръководи едно от ключовите подразделения на ЦРУ - отдела за външно контраразузнаване, основната задача на който включва проникване във вражеските разузнавателни служби - преди всичко, разбира се, на КГБ - което всъщност е единственият ефективен начин да идентифицирате предателите в собствените си редици плюс директно търсене на вече внедрени вражески „къртици”. Всъщност той е вечният втори човек в йерархията на ЦРУ - първите постоянно се сменят, но не и Енгълтън.

През 1944 г. в Италия той се запознава с Ким Филби, който координира съвместните действия на USS/CIA и SIS през онези години и дълги години след това поддържа с него не само официални, но и чисто приятелски отношения. Историците на разузнавателните служби са доста единодушни в мнението си, че предателството на Филби, който се оказа съветски шпионин, е ужасен удар за Енгълтън, вече болезнено подозрителен, след това той като че ли престана да вярва изобщо на когото и да било и съветски агенти започват да му се привиждат буквално навсякъде.

Логическата верига, изградена от Енгълтън, беше нещо подобно: 1) Общоизвестно е, че британското разузнаване работи на по-високо професионално ниво от ЦРУ. 2)  Споменатото британско разузнаване се оказа натъпкано със съветски „къртици” като кекс със стафиди. 3) Така че на теория трябва да има и съответстващ брой съветски „къртици” в ЦРУ - със сигурност не по-малко. 4) По негово време обаче в ЦРУ не са идентифицирани такива „къртици” - нито една. Защо - отговор няма. 5) Все пак отговор има: защото никой не ги е търсил! 6) Но защо са толкова трудни за намиране? - „Какво е това: глупост или предателство?”

В почти всеки разказ за инцидента с Енгълтън рано или късно се появява думата „параноя”. Това не е съвсем справедливо: шефът на контраразузнаването на ЦРУ, разбира се, не е бил параноик в тесния, медицински смисъл; но той е просто апологет на теориите на конспирацията и диагнозата тук е „конспиративно мислене”. Катализаторът, който директно инициира тази реакция в мозъка на Енгълтън, беше подполковникът от КГБ Анатолий Голицин, който преминава към американците през 1962 г. Преди службата си в секцията в Хелзинки той всъщност работи известно време в информационния отдел на „Лубянка” и има достъп до някои аналитични материали. Голицин незабавно предава на ЦРУ няколко стари съветски агенти в европейски структури на НАТО (някои от тях вербувани още по времето на антихитлеристката коалиция) - но това беше всичко, което той наистина имаше.

Основателно страхувайки се, че след година и половина американците ще се отнасят с него като с използван презерватив, Голицин избира безпогрешна линия на поведение, както се оказва: ЦРУ, според него, самото е проядено от съветски „къртици” и той иска лично да участва в тяхното разкриване и всякакви опити да се постави под съмнение достоверността на информацията му могат да дойдат само от същите тези „къртици”! Следователно, за да е успешна операцията по прочистването, Голицин трябва да бъда запазен. Което и става. Само че без особена полза, защото той отдавна е под подозрението на КГБ и предава само някои по-маловажни или полуразкрити съветски шпиони в САЩ. Но за сметка на това СССР се сдобива с безценна информация за начина на работа на ЦРУ и военното разузнаване и най-важното - докъде са стигнали. Заслужава си да прежалиш Голицин, нали?

На въдицата се окачва и самия Енгълтън. Подозрителен по природа, той вярва на всяка дума на Голицин! Обичайната му хипер-подозрителност отстъпва място на сляпото лековерие, защото апокалиптичната картина на тайното всемогъщество на Съветите, начертана от Голицин, напълно съответстваше на тази, която вече се е оформила в главата на Енгълтън…

Като начало Енгълтън под формата на „международна помощ” изпраща Голицин в братска Англия. Успехът на тези обиколки надхвърли всички очаквания: британската земя вече беше достатъчно наторена от делата на „Кеймбриджката петорка” и Ко, а „разкритията” на избягалия офицер от КГБ повдигнаха такава вълна от истерична шпиономания, че тя обхваща и най-високите столове в държавния апарат и в разузнаването. Голицин мимоходом споменава, че лондонската секция на Центъра на КГБ вече дори не е натоварена със задачата да прониква в британските разузнавателни служби, тъй като всичко вече е известно на „Лубянка”. И тук британците напълно сериозно започват вътрешно разследване на заместник-шефа на британското контраразузнаване MI5, Греъм Мичъл, а след това… и на самия шеф на MI5, сър Роджър Холис. Обвиняват ги не в некомпетентност и професионална некадърност, за което всъщност има всички основания, а в това, че самите те са руски шпиони! Двамата са принудени да подадат оставки, но и двамата умират с опетнена репутация, а само две десетилетия по-късно са удостоени с посмъртна реабилитация. И всичко това благодарение на една простичка, но брилянтно изпълнена операция на КГБ - „изтървахме Голицин на запад, какво ще правим сега?”

Следва нова сага - службите отправят напълно неоснователни обвинения срещу водещи членове на елита (като тогавашния министър-председател, лейбъриста Харолд Уилсън, неговият предшественик като партиен лидер Хю Гайтскел е отровен от служители по сигурността. Основната (от гледна точка на логиката на Студената война) заслуга на „Кембриджката петорка” не са някакви откраднати главни тайни, които така или иначе винаги остаряват, преди да могат да бъдат използвани, а масовото разпространение в западното общество на параноичния мит за Вездесъщите съветски шпиони, което следва от налудничавите дрънканици на Голицин. Парадоксално, но „разкритата” „Петорка” се оказа много по-ценна за СССР от истинската, работещата!

И Енгълтън се хваща на работа - накрая дойде време да се заеме сериозно с къртиците в самото ЦРУ! В Агенцията шефът на контраразузнаването създава Група за специални разследвания, която не се отчита пред никого, освен пред себе си. Дезертьорът Голицин получава достъп до досието на който и да е служител на ЦРУ - случай в цялата световна практика на разузнавателните служби, който е не само безпрецедентен, но и напълно немислим. И най-важното е, че оттук нататък - в съответствие с логиката на теориите на конспирацията - всеки, който се противопостави на започналия лов на вещици, автоматично бива причислен към същите тези вещици (т.е. съветски агенти) и става обект на разследване.

Енгълтън има трудна задача - да намери в тъмна стая черна котка,  която не е там: сега, след четиридесет години, можем да кажем с достатъчна увереност, че тогава наистина не е имало съветски къртици в ЦРУ (Еймс и Хансен са напълно различна епоха). Въпреки това Групата за специални разследвания, ръководена до голяма степен от „интуитивните прозрения” на Голицин, съсипа безвъзвратно кариерите на десетки американски офицери от разузнаването, както в Лангли, така и в регионалните служби. В същото време първите жертви - в рамките на същата параноична логика - бяха най-ефективните и продуктивни служители. И можете да си представите какви чувства са изпитвали на „Лубянка”, след като научават, че техният заклет „приятел”, един от най-добрите американски оперативни работници, Пол Габлър, който им е развалил повече от една кофа с кръв - първо в Берлин, после в Москва, е попаднал под подозрение и е бил заточен от резидента на… остров Тринидад.

Енгълтън, естествено, обръща основно внимание на съветския отдел на ЦРУ - така че в крайна сметка, след неговата оставка, отделът трябваше да бъде възстановен на практика от нулата. Ръководителят на отдела Дейвид Мърфи, брилянтен професионалист, разработчик и участник в много успешни операции, се оказа агент на КГБ! Това хич не е изненадващо: самият тогавашен директор на ЦРУ Уилям Колби беше в списъка на Енгълтън на „заподозрени съветски агенти”. Въпреки това авторитетът на Мърфи все още беше твърде голям, за да бъде уволнен от служба или заточен в някой Тринидад.

Енгълтън обаче изобщо не се успокоява от това: той се свърза директно, през главата на директора на ЦРУ, с шефа на френското контраразузнаване Александър дьо Маранш и сигнализира, че новоназначеният шеф на парижката секция вероятно е съветски шпионин… Следствието е шокиращо - сътрудничеството в рамките на НАТО между американските и френските разузнавателни служби, което и без това не е много тясно, оттогава е почти напълно замразено. В резултат на това французите демонстративно игнорират американското предупреждение за широката съветска мрежа в Елисейския дворец и външното министерство, което - ирония на съдбата! - веднъж да се окаже истина.

Отделна история е съдбата на дезертьори от съветските специални служби. Сега всички те са незабавно предоставени на разположение на Групата за специални разследвания, където трябваше да потвърдят глупостите на Голицин за безбройни стада шпиони, пасящи без ограничения в пасищата на ЦРУ. Дезертьорите честно отговориха, че, по дяволите, няма съветски къртици в ЦРУ и никога не е имало! Да! - заключи групата, - всичко е ясно: казаците овреме са избягали или сега са изритани!

В крайна сметка Енгълтън е изпратен в пенсия. Новите хора правят цялостен и задълбочен анализ на цялата дейност на бившия шеф и стигат до извод, от който им се изправят косите:  „Голицин изобщо не е дезертьор, а агент на КГБ, главната съветска къртица в ЦРУ през всичките тези години е бил… самият Енгълтън. Защото никой за цялото съществуване на нашата организация не й е нанасял такива щети като този” - наистина змията си е ухапала опашката…

Е, още няколко щрихи - за да завърши картинката. През цялото време, докато Енгълтън превръщаше съветския отдел в руини, отстраняваше от работа безупречни служители като Гъблър и Мърфи или ветерана от ЦРУ Питър Карлоу, който плати за славянските си корени, истинската къртица тихо работеше под носа му. Офицерът от братското (в онези години) чехословашко разузнаване СТБ Карел Кохер. Той успешно оцеля през целия лов на вещици и се върна у дома благополучно. И по-нататък. Съветската суперкъртица Олдрич Еймс профука парите, платени му от КГБ с фантастично лекомислие. Всеки американски държавен служител с такова съотношение между разходи и законни доходи веднага би бил забелязан от фискалния отдел или дори от ФБР; всеки - освен, както се оказа, офицерът от ЦРУ. И това му изяжда главата.

Ето колко интересно се получава: ЦРУ, оказва се, е планирало всяка стъпка в развитието на Русия половин век предварително и е направлявало това развитие в необходимата за Америка посока чрез своите „агенти на влияние”. Но кой тогава е управлявал самото ЦРУ в продължение на почти двадесет години. Агент Енгълтън? Пази, Боже, от такова управление.

На 25 юни 1941 г. съветските танкове КВ и Т-34 попадат в ръцете на германците за първи път, наред с други трофеи. Началникът на германския генерален щаб Халдер, който е пряко отговорен за разработването на планове за война с мощната съседна държава, се оказва, че няма представа за наличието на тежки танкове от ново поколение - не експериментални разработки, не експериментални образци, а машини, които са в масово производство повече от година! Той дори не знае имената им, да не говорим за техните експлоатационни характеристики

Това означава, че страната няма разузнаване изобщо. По-нататъшният ход на Втората световна война, между другото, напълно потвърждава тази оценка: германското разузнаване не постигна нито един реален успех по време на цялата война в разкриването на стратегическите планове на противника. В същото време Абверът и СД успяха например да проспят и трите съюзнически десанта - в Северна Африка, Италия и Нормандия, въпреки че е почти невъзможно да се скрие подготовката на десантни операции от такъв мащаб от врага, и заговорът Бадолио, който остави Германия без нейния основен съюзник Мусолини. Това е в Италия! - страна, където по принцип е невъзможно да се пази нещо в тайна. Така че „великите разузнавачи Канарис и Шеленберг” са всъщност чиста митология.

И така, нека се върнем към ЦРУ и се опитаме да направим същото „остро преживяване”, свързано с войната. За основно постижение на Агенцията в цялата постсъветска епоха се счита „Иракското досие”. Общоприето е, че информацията за наличието на ядрени оръжия в режима на Саддам Хюсеин, използвана от САЩ като претекст за военна инвазия и окупация на Страната на бензиностанциите, е изфабрикувана от ЦРУ, съвместно с британската MI6, знаещи предварително, че всъщност няма оръжия за масово унищожаване, с изключение на допотопния иприт, нямаше и следа от него в Ирак. Но тук има важен нюанс: общоприетото схващане е, че разузнавателните данни, на които се основава „Иракското досие”, са умишлено фалшифицирани от ЦРУ по указание на президента и правителството са грешни. Всъщност всичко е много по-лошо.

Помните ли американското тесте карти, където асата и деветките бяха снимки на издирвани фигури от сваления режим на Саддам? Тони Блеър вече дори не можеше да изтръгне рутинна усмивка на лицето си, повтаряйки мантрата всеки ден: „Иракското оръжие за масово унищожение все още не е открито, но го търсят и със сигурност ще го намерят всеки момент” - думаше той. Сякаш играеха на „Тука има, тука нема”. Малцина се съмняваха, че правителството  на Буш, имащо нужда от казус бели (повод за война), е наредило на разузнаването си да фабрикува този казус и те го направиха. И тогава неочаквано в САЩ се появи нова, забавна „антиколода”, направена от британската левица - Буш с останалите Ръмсфелдовци, обрамчени от негови собствени цитати, директно апелиращи към подпараграфите от Нюрнберг за „заговор срещу мира” и подготовката на агресивна война. А Блеър беше посочен като един от първите шест в тестето. Много от „лидери на престъпния режим”, както високопарно се изразяваха тогава американските ястреби, бяха представени на  картите не с портрети, а с черни силуети с фамилно име и длъжност. Тоест, в продължение на десет години американското разузнаване дори не си направи труда да се сдобие със снимки на водещи фигури на режима, който през цялото това време се смяташе за „враг номер едно”. Отсъстваха портретите на оперативния състав на специалните служби на Саддам, а изобилно бяха представени обикновени служители, като секретарите на регионалните комитети на БААС, чиито снимки лесно могат да бъдат намерени в местни вестници! За такава работа директорът на ЦРУ в една прилична тоталитарна държава просто щеше бъде разстрелян зад плевнята, но в прилична демократична държава той и хората му само биват уволнени без обезщетение и забрана да бъдат наемани в бъдеще за каквато и да е работа, освен като пазарска торба в супермаркета, хуманно запазена за лица с умствена изостаналост.

От тук, на теория, следва, че всъщност правителството изобщо не е принудило разузнаването да измисля причини за война - е, поне „иракските ядрени оръжия”; напротив, именно разузнаването, само за да прикрие от началството пълното си невежество относно реалното състояние на нещата в лагера на врага, само извади приказката за тези „ядрени оръжия” и така успешно сплаши правителството с тях, че въпросът завърши с война… Тази причина беше призната за любопитна, но беше и си остана недоказуема. Само че трудно е да се очаква, че ЦРУ и MI6 някога сами ще признаят за широко разпространена некомпетентност и измама „с особено тежки последици”.

И още един, балкански случай, при който ЦРУ демонстрира въпиющата си неграмотност и некомпетентност - помните ли как американските соколи бомбардираха китайското посолство в Белград? Защо? Много просто - защото ползваха за разведката си карти на Белград отпреди 30 години. А посолството отдавна беше на друг адрес, който американските витязи всъщност бомбардираха. Какво да се прави - „приятелски огън”… Само че янките не казаха дори една дума за извинение. Какво пък, китайци много - няколко по-малко, все тая…

Бившият разузнавач и сетнешен писател Съмърсет Моъм пише в една от своите книги: „У бележитите държавници не успях да открия някакви подчертани способности. Непрестанно недоумявах от посредствеността на техните умове. Стигнах до заключението, че за управлението на една нация не е необходима голяма интелигентност.” Ами прав е човекът. И ако шефовете са такива, можете да си представите какви са пионките с техните пилешки мозъци.

Да разкажем и за още един колоритен образ - Робърт Баер. Ветеран от ЦРУ с повече от двадесет години опит като полеви агент в Близкия и Средния изток. Сред другите „горещи точки” той е работил в Таджикистан в началото на 90-те. Говори с голямо уважение за руските разузнавачи, с които е трябвало да работи в средноазиатските страни около Русия.  Владее арабски език, експерт и познавач на източната култура във всичките й проявления. Последната му служба е командир на разузнавателна група в Иракски Кюрдистан по време на кюрдското въстание от 1995-96 г. Общо взето нещо като Лорънс Арабски… или Американски!

По време на въстание участниците в друг военен заговор срещу Саддам влизат във връзка с Баер. Те планират да разстрелят кортежа на диктатора от танковете на своята част и се нуждаят от техническа помощ от американците. Резидентът оценява високо шансовете за успех на опита за убийство (той е професионалист, той знае по-добре), но решението дали да подкрепи или не заговорниците трябва да бъде взето веднага, без колебание. Баер, който винаги остро възразява в своите доклади и анализи срещу плановете за военна инвазия в Ирак и нарича окупацията на страната през 2003 г. „ужасна грешка”, смята, че премахването на диктатора от самите иракчани би било най-доброто решение, обещава на заговорниците американската подкрепа и информира началниците си в Лангли.

Реакцията на Лангли е странна. Резидентът спешно е извикан в Центъра и с металически глас му съобщават, че плана е негова лична инициатива и Агенцията няма нищо общо с това начинание, разбираш ли? Баер кимна: да, но защо, не мога да разбера, поемам всичко върху себе си - вярвайки, че става дума само за странното желание на властите да покрият собствените си задници в случай на провал на операцията.

Баер излага историята на своите злополуки във Вашингтон в хумористични тонове, но тъй като последната статия е наказуема от законодателството на САЩ, а независимото американско правосъдие като цяло не е шега, в този момент той, вероятно, изобщо не му е било до смях. Основният „послевкус” за самия Баер беше фактът, че службата за сигурност на Саддам, въз основа на ехото от скандала, изтекъл в пресата, лесно идентифицира участниците в заговора; всички, разбира се, бяха екзекутирани.

И така, в текущите си интервюта Баер разказва много за работата на родния си отдел по подготовката на иракската кампания. За това, че последният сериозен разузнавателен източник в Ирак беше изгубен от ЦРУ още в началото на 90-те години - и оттогава те нямаха никого в Багдад, че от всички служители на Лангли, ръководещи военната операция, нито един не говори арабски и нито един не е бил на Изток, дори като турист, че сегашната ситуация не е по-добра - 400 служители има в секцията на ЦРУ в Багдад, но те никога не напускат границите на „зелената зона”, защитена от морските пехотинци. И може и да е за тяхно добро, тъй като така или иначе, сред цялата тази орда не можете да намерите дори две дузини опитни оперативни работници, които познават града, езика и местните обичаи; и така нататък.

Все пак Ирак е невероятна страна: тук, изглежда, се реализира най-отровната фантасмагория, създадена от въображението на американските режисьори. Отначало Клинтън започва да я бомбардира с единствената цел да отклони общественото внимание от сексуалния си скандал, като по този начин въплъщава сюжета на „опашката, която маха с кучето”. След това ЦРУ, без да разполага с истинска информация за случващото се в страната, започна да измисля тази информация, “по-тлъста и по-дебела”, което в крайна сметка доведе до военно нашествие. Някаква мистика…

В края на краищата човек, възпитан в традициите на европейското рационално мислене, отчаяно иска социалните процеси да бъдат подчинени на някакъв смислен план; макар и подъл, мизантропски, но все пак разумен, в смисъл на рационален. За него е по-лесно да признае, че светът се управлява от подлост, обмислена много напред, отколкото да признае очевидното: светът се управлява от дивотии и хаос - глупост, пълна некомпетентност и удивителната безотговорност на вземащите решения, която не се вписва в обикновения ум. Нещо повече, именно в специалните служби, които теоретиците на конспирацията наивно вярват, че са основното зъбно колело на този много рационално-злодейско или злодейско-интелигентен механизъм за управление на света, същата тази некомпетентност и безотговорност расте зад параван на секретност до абсолютно умопомрачителни, невъобразими „в цивилния живот” размери.

Колко пари струват всички приказки, че военната агресия на НАТО и САЩ срещу суверенна Югославия е мироопазваща акция, след като под взривовете на скъпите им и прескъпи пушкала гинат невинни мирни граждани? А че случилото се на хвърлей място от западната ни граница, си е чиста агресия, го казаха не само експерти и служители на ООН, а и американски, френски и руски политици и юристи. Включително и самият Хенри Кисинджър, който окачестви ситуацията като “нов Виетнам”! С половин уста го призна и самият Кофи Анан, шефът на скаутската организация, наричана накратко ООН. Нямаме претенции да правим анализ на случващото се в Югославия, но все пак няколко неща са очевадни.

1.Човек трябва да е или член на НАТО или голям наивник, за да вярва, че алиансът е загрижен за съдбата на косовските албанци. Като оставим настрана рекламната кампания, която САЩ направиха на новите си самолети Б-2, другата основна цел явно е да продължи изграждането на санитарен кордон около Русия. Засега пробив има само през Сърбия и тази дупка трябва да бъде запушена. И което е най-голямата мъка на САЩ в момента.

2. Трябва да е глупак този, който вярва на приказките за човешки права, за мироопазващата роля на  пакта и тям подобни. Ако беше така, логичен е въпросът - защо НАТО и помиярчетата, които джафкат около големия пес, не бомбардират Англия? Нали именно добрата стара Англия половин век избива ирландците и не дава дума да се издума за независима държава, маскирайки погромите в изстрадалата страна с религиозни противоречия.

3. Защо НАТО не бомбардира Турция, която системно и безмилостно прочиства Кюрдистан? Нали там проблемът е точно такъв, какъвто е и в Косово? Вместо това западните съюзници на Турция и помогнаха да обезглави ПКК в лицето на Йоджалан, обявявайки акцията си като лов на отявлен терорист.

Филип Найтли, един от най-известните британски експерти по разузнаването, автор на няколко книги за историята на разузнаването казва: „Като цяло вярвам, че интелигентността е безполезна. Тя не може да предвиди какво ще се случи по-късно. ЦРУ, подобно на други западни разузнавателни агенции, не можеше да предвиди падането на Съветския съюз. Те казаха, че това са въпроси от много далечно бъдеще, тоест, когато или емирът, или магарето умре. Многобройните доклади на Съвета за национална сигурност по никакъв начин не предвиждаха тази ситуация. И ако просто искате анализ на „New York Times”, по-лесно е да излезете и да купите „New York Times”. Тази разузнавателна служба все не удря целта в своите прогнози, отново и отново - е, защо, по дяволите, трябва да бъдат слушани тези цензурирани хора? Ние от време на време предоставяме на това цензурирано издание най-ценната информация, за която те не плаща нищо - и живота на полеви агенти включително! - и те, отново и отново, пускат всичко в тоалетната. Е, защо, по дяволите, трябва да се притеснявате, момчета? - Да им дадем в замяна селекция от вестникарски статии, за същите пари! Не е ли срамно да се избършеш с нещо такова?”

България не може да мине без разузнаване на Балканите. Ние трябва да знаем какво мислят съседите ни за нас, какво ни готвят, какво правят техните разузнавания, за да можем да реагираме адекватно. Второ, по ред причини България винаги е имала възможности да получава информация за района на арабските страни - близо до нас ври и кипи. В международното сътрудничество сигурно има случаи, в които някои от партньорите ни се изкушават да настояват, да диктуват какво да прави разузнаването ни. Важно е то да има ръководство, което да отстоява националните интереси на самата България. Уви, няма такова. Да не захващаме темата, защото тя е дълга и широка.

Турското разузнаване винаги е работило много активно срещу България. По същия начин ние работим по Турция. Ако някой мисли, че изявления на премиера от рода на “ние с моя приятел Ердоган” означава, че няма да разузнаваме, греши. Има т.нар. приятелско разузнаване, когато се разузнават партньори и съюзници. Как може агенцията по национална сигурност на САЩ да слуша мобилния телефон на Ангела Меркел! Не е морално, но се прави.

И стигаме до руските шпиони, изгонени масово от България. Да дадем думата отново на ген Боядгиев: „Първо за мен този случай, който беше разшумян от главния прокурор Иван Гешев, сравнявайки го с „Кембридж Файф” - известната кембриджка петорка Ким Филби, МакДоналд и всички останали от върховете на английската аристокрация , които са работили за руското разузнаване, от този момент за мене този случай е анекдот. Ниският професионализъм на българските служби и на българските „шпиони”, да се сравняват с върха на шпионажа в 20 век е буквално смешно. Елементарният човек от улицата, при тази липса на професионализъм, би ги разкрил. Никакво постижение не е това, че са хванали хора с нисък професионализъм, които са решили, че вършат нещо за кауза, която изповядват. Оказа се, че няма нито секретна информация, нито значима информация. Това сам министърът на отбраната Красимир Каракачанов го заяви - посочва ген. Бояджиев. - Но ако информацията им е, че еди-кой си политик на висок пост е корумпиран и те използват това, за да го вербуват, за да работи против нашия национален интерес, тук ДАНС трябва да удрят през ръката и да кажат „Скъпи партньори, приятелството си е приятелство, сиренето е с пари. Не пипайте тук, вие нарушавате нашия национален интерес. Което го няма, за съжаление” - завършва ген. Бояджиев.

Не мога да се отърва от впечатлението, че повечето западни анализи и прогнози за Русия се основават именно на познанията на агент 007 за местните реалности. Предполага се, че бившият офицер от британското разузнаване Иън Флеминг е бил добре запознат с очилата, от които колегите му са получавали своите разузнавателни данни… Което правят и до ден днешен.