Христо Лалев

САМООПОЗНАВАНЕ

Понякога съм корен сред земята.
По-често лист нанякъде понесен,
когато щурав вятър ме подмята.
След туй дъждът ми дава такт за песен.
Защото за какво е листът празен,
дори да е листо над коренище,
ако не е от думите запазен? –
пътуване към голото ни нищо.

Понякога земя съм. Не да смуча,
а силата си в стволи да наливам.
Да бъда все такъв ще се науча
щом с космоса започна да се сливам.
Най-рядко, само в болката се сещам,
че всъщност съм дете на боговете.
Тогава съм най-истинското нещо.
А вие както щете ме зовете.

РИЦАРЯТ

Все тази мисъл. Като в огледало
човекът с нея в себе си надзърта.
Смъртта е рицар с вдигнато забрало,
а не косачка кльощава и дърта.
Арената полето е господне
и страшният двубой е с правила.
Поне си знаеш, рицар ще те бодне.
След туй ще ти зашият и крила.
Защо се лъжеш с: Тялото е здраво,
боли, но то душата я боли?
Човеко-пътник, казвам ти направо:
За всеки случай ти се помоли!
Прекъсната душа и бог не снажда,
не я товари в трюмовете Ной.
Чуй, като ехо ангел се обажда:
Бъди готов за рицарски двубой!