Георги Гривнев

Това сказание записах през 1983 година, когато Стефан Василев Френкев от с. Дунево беше на деветдесет и пет години. Той се познавал с Ташо Въргов от Долно Райково, който бил четник при Петко войвода. Ето какво бе запомнил Стефан Френкев от разказаното му за легендарния войвода.

Имало един Калън Томо /твърдоглав Томо/, грък. Много грабил, много зулуми правил на местните люде. Оплаквали се те на управниците, но нищо не се променяло, положението на бедните не се облекчавало. Гарван гарвану око не вади! – спомняли си народната мъдрост и търпели. Но и търпението има карар. И един ден маронци решили да споделят с Петко войвода за изедничеството на Калън Томо – нали е от тяхната черга, ще ги разбере, ще застане зад тях, ще им помогне.

Калън Томо рядко излизал от дома си, страх го било от възмездие, но когато се налагало да излиза, дванайсет пехливани пазели кожата му. Къщата му била оградена с два реда тел, а между тях – сюрия побеснели кучета. Невъзможно било вънкашен човек да припари. Петко войвода изчакал жътвено време и един следобед бастисал чифлика на чорбаджията. И заповядал на Томовите ратаи да натоварят каруците с току-що ожънатите снопове. Метнали се момчетата на Петко на каруците и се мушнали в снопите, без да се виждат от чужди очи. Когато колелетата претрополили недалеч от къщата на изедника, Калън Томо зърнал от прозореца запъхтените коне, тръшнал вратата зад себе си, прибягал през двора и завикал яростно: “Хе-е-е-ей, спрете, кой ви каза сега да карате снопите? Спрете!” Каруцарите дръпнали гемовете, конете забавили ход и акраните на Петко се измушили от снопите, рипнали от каруците и пипнали Калън Томо. Вкарали го вътре – той приличал на крокодил, целият бил в четири пръста сърма. Един от четниците посегнал да открадне златния пръстен на Томовата жена. Петко свъсил вежди, погледът му се стъмнил, опънал му два шамара, а онзи се завъртял три пъти. Извели Калън Томо на близкия връх и го убили. Безгробен, трупът му бил разкъсан от лешояди…

Петко войвода имаше много сини рани по тялото, ала куршум не беше го пробивал.

Войводата тежеше 112 стари оки. Едър човек, но беше много пъргав. За една вечер ходеше от Бяла черква до Карлово и се връщаше.

Голям стрелец беше Петко войвода. На ламба можеше да убие душманин. Заставаше на разстояние от една ела, насочваше пушката към дъното на дървото и постепенно издигаше оръжието на височината на дебелия ствол и когато мерникът достигаше най-тънкото от върхара, стреляше. Връхчето на елата тупваше на земята като отсечено.

Веднъж Петко войвода научил, че Керима – богатата туркиня, тръгнала с три каруци алтъни от Цариград за Солун. Охранявали ги триста души. Петко организирал своите четници, причакал Керима на една скална теснина на Бурун кале. Там нападнали охраната, навързали ги един за друг и взели алтъните, които по-късно изразходвали за народното дело.

Много пара мина през ръката на Петко войвода, ала за себе си не е оставял.

Един от най-верните помагачи на войводата бил Колю кехая от Широка лъка. Кехаята имал 40 мулета и 1500 овце. Давал на четата мляко, масло, месо… “Брате Петко – обърнал се веднъж Колю кехая, – какво ще правиш, какво ще струваш, но не искам да ме оставяш в турско!” По силата на Берлинския договор Широка лъка и Стойките останали в българско. Колю кехая толкова вярвал на Петка, та си мислел: “Войводата свърши тая работа. Бог да е с него!”

Стефан Френкев си спомняше и случая с бея, когото Петко Капитанина издебнал в чифлика му и го извел на Гюмюрджински Карлък. Там го принудил на напише бележки за 1500 лири.

Петко войвода много ценеше приятелството – сърце и душа даваше за него. Умееше да намира приятели, да ги печели за делото, а те му отвръщаха с доверие и вярност. С Ташо Въргов поддържаше връзка до последния си ден. Писмата носеха клеймо от Варна.