Йордан Нанчев

От доста време знаех за случките, описани от Трендафил Василев, някои от тях бях чул и от самия него, та след като ми подари книжката си „Случило се, разчуло се”… имах чувството, че вече съм я чел. Затова и не я отворих веднага. Пък и тези непретенциозни и смешни истории не могат да се зачетат как да е. За това ти трябва и свободно време, и настроение, и, не на последно място, нагласата да съпреживееш емоцията на автора, да се пренесеш заедно с него в някогашното му родно село. И да се опиташ да си представиш онези вече отишли си от света „нашенци”, да седнеш направо на земята около топлия хляб и шарената сол със самия Николай Хайтов, да чуеш мъдрите и скръбни прозрения на Генчо Стоев…
Всичко това, особено в наше време, не е толкова лесна, а още по-малко благодарна работа. То е горе-долу като своеобразно завръщане към едно време, което отвсякъде упорито ни внушават, че не само дето си е отишло безвъзвратно, ами и е било толкова пагубно за всички нас и за страната ни като цяло, че, както се казва, колкото по-далече от него, толкова по-добре. Улисан в собствените си нововъзникнали житейски грижи и все така необичайните за по-голямата част от хората на по-зряла възраст преживявания, човек сякаш не намира сили да се заеме с четенето на подобни минали истории, ще-не ще започва да се замисля с кое от другите си задължения по-напред да се залови, неволно се разколебава…
И ето, виждам днес, че вече неусетно е изминал почти месец откакто получих книгата, а още не съм я отворил. При това авторът не ми е непознат, писал съм за една от предишните му книги. Сегашната му нова книга с „анекдотични случки от живота” е своеобразно продължение, макар и с други средства, на онзи лиричен разказ за миналото на родния край, който превърна почти неизвестното хасковско селце Момино не само в заглавие на стихосбирка, но и в един неповторим поетичен албум. Който освен в сърцата на малцината му жители и на техните разпилени по света и у нас потомци, надявам се, ще продължава да звучи и в емоционалната памет на родната ни поезия.
Сега, вместо стихове, в „Случило се, разчуло се”… Трендафил Василев е събрал свои спомени и впечатления от детството в Момино, от чутото и видяното, от преживяното тук и там през годините. И се е опитал да преразкаже за своите читатели почти „едно към едно” тези впечатлили го някогашни мигове, да ги сподели с тях, да ги преживее отново, ако това въобще е възможно. Така между страниците на книгата му като по чудо отново са се преродили спомените от миналото, образите на сладкодумните разказвачи и шегаджии бай Даньо и бай Стою Моллата от Момино, бай Пейчо от Динево, Петър Бониния от Родопи, заедно с техните полуистински, но забавни и завладяващи истории; незабравимите случки с курсанти и офицери от шуменското Военно училище; приятелските и служебни преживявания в някогашните гарнизони и редакции; паметните срещи с именити българи…
„Престрашилият” се да посегне към красиво оформената сбирка читател бързо забравя за предишните си колебания, увлечен от свежестта и звучността на непретенциозния разказ, потъва сякаш във фолклорната магия на селските годежи и сватби, дочул музиката на естествената човешка реч, тропота на магарешките копита, кучешкия лай, веселбата и мъдростта на един свят, който сякаш отдавна си е отишъл от нас или по-скоро самите ние самонадеяно и неразумно все така продължаваме да загърбваме. Книгата на Трендафил Василев разказва както за забавната страна от живота в онези години, така и за любопитното, за впечатляващото в характерите и постъпките на хората – от обикновени жители на Момино и околните села, до офицерите, с които е работил и интелектуалците, с които е дружил като писател.
Всичко това неусетно се превърта пред очите ни като в някакъв приказен, но и реален, съвременен калейдоскоп, от който ти е трудно да се откъснеш дори и след като си прелистил и допрочел и последния ред от тази необичайна книга.
Освен зрителните възприятия от множеството колкото комични, толкова и поучителни житейски ситуации, тук очарованият от артистичната лекота и от словесната магия на разказа читател би могъл да получи и своя първи урок по уникалния диалект на хасковския край и да се запознае с причудливото звучене и със съвременното значение на някои от характерните думи от езика на Трендафил-Василевите герои. За целта към част от разказчетата е приложен речник.
Неповторими и запомнящи се са и карикатурите, с които художникът Димитър Донев е илюстрирал част от съдържанието на тези забавни истории, както и корицата на изданието. Подобно единство между духа на повествованието и художественото оформление не се среща толкова често и затова си струва да бъде и специално отбелязано. Както и деликатната авторова намеса в описанията и диалозите.
Трендафил Василев, който винаги е бил съдбовно приобщен към фолклора и традициите на своя край, мъдро се е предпазил от изкушението да ги допълва и доукрасява освен с говора и постъпките на техните собствени герои. И ако все пак тази негова намеса понякога се е оказвала неизбежна, тя съвсем не е в ущърб на художествената им достоверност, а още по-малко на местния колорит, на стила и автентичността на разказа.
Всичко това превръща „Случило се, разчуло се”… – сборника от весели случки и необичайни преживелици – не само в развлекателно четиво за свободното време, но и в любопитен документ за миналото, в историческа памет, от която едва ли е толкова разумно да се отказваме.

ВАСИЛЕВ, Трендафил. Случило се, разчуло се… Анекдотични случки от живота. Издателство „Българска книжница”, София, [2009]