ЛЮБОВНИКЪТ НА ФЕРДИНАНД И МАРИЯ ЛУИЗА

Делото Анна Симон

електронна книга

Бальо Балев

1897 година…

Борисовград (дн. Първомай - б.а.), 29 май: „Сега при с. Юрчий (дн. Любеново) уловено женско тяло с челици. Властите отидоха на място.”

Чирпан, 29 май: „Тукашний бряг на Марица се намери женско младо тяло с дълги чорапи, чепици, обеци, и риза деколте. Предполага се, че тялото е на Анна Симон.”

Тези съобщения в пресата слагат край на мистерията около безследното изчезване на унгарската певица, станало преди 50 дни в Пловдив. Първоначално трупът е намерен край с. Чакърджий (дн. Градина - б.а.), но отново хвърлен в Марица, за да бъде изваден от Стоян Тошев до с. Юрчий. По нареждане на чирпанските власти тялото е пренесено на другия бряг на реката в чифлика на братя Михалакеви (дн. с. Добри дол - б.а.).

Тук на място пристига комисия в състав: съдебния следовател Г. Стефанов, прокурора Бернкопф, градоначалника на Пловдив Чернев, австрийския консул барон Родич с преводача си, пловдивските лекари Янкулов и Гребенаров, старозагорския окръжен лекар Вазов, чирпанския околийски лекар и три певици, които по обеците и дрехите познали Анна Симон.

Под натиска на австрийската дипломация започва разследване. Сред заподозрените е едно от най-доверените лица на Фердинанд - ротмистър Дечко Бойчев, адютант на Мария Луиза. Той е бивш любовник на Анна Симон и преди два месеца е минал под венчило с дъщерята на богатия свещеник от катедралния храм „Св. Неделя” Георги Забунов - Еленка. За негови съучастници са сочени градоначалникът на Пловдив Карл Новелич и старши стражарят Богдан Василев.

Отношенията между България и Австро-Унгария са обтегнати след прекръстването на Борис и западната преса напада Фердинанд. Излизат публикации, в които се твърди, че князът поръчал убийството, защото имал връзка с певицата. Дори се намеква, че оставеното от Анна Симон сираче - 2-годишната Евгения, е от него.

„Един убиец в палата „Пелеш”!” е челното заглавие на в. „Адевърул” по повод посещението на Фердинанд в Румъния. „Миналата година имахме безчестието да приемем Фердинанд Българский, тройният убиец на Стамболов, Белчев и певачката Анна Симон. Днес работата се усложнява… Не е чудно в свитата на Кобурга да фигурират Бойчев и Новелич”, пише изданието.

На 24 юни 1898 г. княжеското семейство заминава на посещение на Техни Кралски Височества. На гарата в Синая те са посрещнати лично от Карол I, кралица Елизабета, престолонаследника Фердинанд и съпругата му принцеса Мария. Въпреки топлия прием, в. „Адевърул” излиза с убийствен материал за Кобурга и на приема в замъка „Пелеш” Фердинанд изпада в конфузна ситуация пред 120-те високопоставени гости.

Публикацията е толкова нелицеприятна за княза, че дори опозиционният в. „Свобода” се страхува да я публикува. „Ние се отказахме да възпроизведем тази статия, защото прокурорът ще ни се разсърди твърде много”, съобщава вестникът в броя си от 27 юни, но след три дни ще запознае с нея своите читатели. „Както и миналата година, кралят Карол взема мерки, щото между румънският народ и днешният компроментиран гостенин, да няма голямо сближение, избягва се Букурещ от страх, щото българският княз да не бъде приет освен с почестите, които прилагат на убийците и на хората, с които не ти е позволено да се ръкуваш, понеже кръвните петна, които са зацапали техните ръце, могат да оцапат и тебе… Днес замъкът „Пелеш” се превърна в място за срещане на убийците”, пише „Адевърул”. А на първа страница са публикувани снимките на княза, княгинята, на техните деца - Борис и Кирил, Дечко Бойчев, Новелич и на Анна Симон с нейното дете. Под снимката на Фердинанд пише: „Убиецът на Стамболов, Белчев и Анна Симон - княз на България.” А под тази на Бойчев: „Убиецът на Анна Симон по заповед на княза, и който, макар и осъден на смърт от много месеци, още не е обесен.”

Тази публикация злепоставя жестоко Кобурга пред Европа. Отново се припомнят убийствата на Стамболов и Белчев, за чиито извършител румънският вестник сочи Фердинанд. А сега и на Анна Симон. Князът е бесен - портретът на една певачка е сложен редом до неговия и до снимките на децата му. И всичко това заради Бойчев.

Фердинанд се завръща преждевременно в България и веднага вика министъра на правосъдието Георги Згурев, който му представя доклада за смъртното наказание на ротмистъра. „Понеже тази присъда е влязла вече в законната си сила и подлежи на изпълнение, то въз основание на чл. 14 от Конституцията и съгласно чл. 598, ал. 1 от Углавното съдопроизводство, имам чест да я представя, приложена тук в оригинал, на усмотрението на Ваше Царско Величество.”

След два месеца и половина протакане най-после князът слага подписа си: „Утвърждавам присъдата. Фердинанд”. Вече няма никакво отлагане. Още в ранното утро на 1 юли 1898 г. прокурорът Иван Павлов, градският началник П. Касъров, д-р Пасманик, директорът на затвора Петър Кънев, секретарят в Окръжния съд Иван Ишиклиев и свещеник Стойко Илиев ще изпратят за последно Дечко Бойчев.

Сега адютантът ще научи, че жена му Еленка си е отишла от този свят преди месеци, сложила край на живота си. Дали нещо е трепнало в душата на затворника? Съжаление, самообвинение… Или пък един осъден на смърт мисли само за себе си.

На този свят Георги Забунов не успя да ги раздели, но сега ще го направи и ще зачеркне новата фамилия на дъщеря си - Бойчева. Свещеникът ще изпрати на небето своето малко момиче - звездата на Забуновци, като Еленка Забунова. С това име тя ще остане завинаги и на земята - на паметника в Централните гробища. Вече няма нищо да свързва Еленка с нейния Дечо, когото не можа да прежали - „първий и последний, който съм обичала в 17-годишната си възраст”. Ще се видят ли сега там, горе? Има ли за любовта ад и рай на небето? А Бог какво място ще им отреди?…

Слънцето вече се показва, когато ще отведат Бойчев в параклиса на затвора, за да приеме причастие и да се изповяда. Изповедта - миг на размисъл и равносметка пред Всевишния. Онзи Бог, за който му говори Анна край Княжево, когато иска да я убие: „Дечко, мисли, че има един Бог над назе! Какво ще стане с тебе после? Нали знаеш, че ни вижда?” Дали сега си е спомнил за нейното предупреждение? С оковани ръце адютантът не може да се прекръсти за последно, но ще вземе светчето, за да прочете „Отче наш” и „Верую”.

- Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете. Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век! Амин! - ще прошепне осъденият на смърт и ще целуне иконите.

- Излъгахме се. Отидохме твърде далеч - ще се изповядва Бойчев пред поп Стойко.

Преди да му окачат въжето, ротмистърът поискал да се срещне с Новелич, но той не пожелал дори да го погледне.

- Искам да видя краката на този обесник Бойчев да се залюлеят една минута преди моите, защото аз не бих загинал, ако той не ме беше вкарал в това престъпление - е последното желание на пловдивския градоначалник Карл Новелич.

После една раздрънкана каруца ще откара двата трупа към безименните гробища, за да потънат в земята. „Пръстта пак пръст става, каквото и да я правят”, ще напише Бойчев в затвора. И това е краят - един мъж, две влюбени жени и четири трупа.

Развързката на тази любовна трагедия започва през Страстната седмица на 1897 г. На 9 април, Велика сряда, край Пловдив е убита и хвърлена в Марица австро-унгарската певица Анна Симон. По случая е насрочен уникален за времето си съдебен процес, който разтърсва двореца. На подсъдимата скамейка са изправени служители от най-близкото обкръжение на Фердинанд - ротмистър Дечко Бойчев, адютант на Мария Луиза и бивш любовник на жертвата, Карл Новелич - градоначалник на Пловдив, и старши стражарят Богдан Василев.

На първа инстанция смъртното наказание на Бойчев и Новелич е заменено с доживотен затвор, но на втора инстанция князът отказва да ги помилва и те са осъдени на смърт. Съпругата на ротмистъра, 17-годишната Еленка Бойчева, не може да преживее това. „Не искам да живея дълго вече без него и не мога вече”, изповядва се тя и слага край на живота си.

Още по време на процеса в Пловдив Киро Николов издава „Пловдивски потайности” в две книжки. (Има съмнение, че зад името на автора стоят братя Генадиеви.) Благодарение на една от тях - „Делото по убийството на Анна Симон - стенографически протоколи”, днес имаме информация за развоя на съдебния процес, показанията на подсъдими и свидетели. Вестник „Отзив” пръв започва да отразява скандалното изчезване на певицата. Той има изпреварваща информация, тъй като кореспондентът му в Пловдив Харитон Генадиев е брат на гражданския ищец по делото д-р Никола Генадиев. От направените публикации редакцията също издава брошура за Анна Симон. Тези издания приемат, че убиецът е Дечко Бойчев, който извършил престъплението, за да се отърве от своята любовница.

С течение на времето темата е забравена, но в последните години излязоха редица публикации, в които преобладава жълтият нюанс. В тях Анна Симон е представена като елитна куртизантка и държанка на Фердинанд. Най-задълбочено случаят е отразен от Виолета Молнова в книгата „Делото Ана Симон”. В нея авторката също защитава тезата, че унгарката е била любовница на княза. Но след като започнала да го изнудва с компроматни писма, той наредил да бъде премахната. Виолета Молнова е далечна родственица на Дечко Бойчев и твърди, че адютантът няма нищо общо с убийството на Анна Симон.

Замесването на името на княза, от една страна, поражда интерес и загадъчност, а от друга - оневинява адютанта и го прави изкупителна жертва. „Аз съм замесен в това дело, за да бъда умъртвен и ако това не е желанието на княза, то аз щях да бъда вънка още от съда най-късно. Като така аз не дължа другиму никому нещастието си, освен нему”, пише от затвора ротмистърът.

Тези думи на Дечко Бойчев пораждат редица въроси. Каква е истината за интимна близост между адютанта и княза и защо ротмистърът заплашва с компромати Кобурга? Защо Фердинанд внедрява в затвора Нойков, за да вземе писмата на Бойчев? Колко достоверност има в анонимното писмо до Господаря „за особени съотношения” между адютанта и княгинята? Съгрешили ли са Бойчев и Мария Луиза? На какво основание Селим Арнаут пише: „… даже второто й дете, принц Кирил, е от него?”

В края на април и в софийските кафенета започнало да се говори, че „в Пловдив била изчезнала любовницата на ротмистъра”. По това време през града на път за Сърбия минал Милан Тодорович, бивш гарсон в пловдивския хотел „Феллер”. Той разказал, че Анна Симон пристигнала в Пловдив с брата на Бойчев - Никола, и се записали в хотела под чуждо име. Никола биел певицата и искал да я изнасили, станал скандал и двамата били изгонени и Милан пренесъл багажа й в хотел „Родопи”.

- След заминаването ми ще чуете какво е станало с нея - заявил интригуващо сърбинът.

В Пловдив Анна срещнала свои приятелки от София - Розалия Ледицка (Цора), дъщеря й Хермина, Матилда Подволска, Емилия Шафек и Анна Рот, които отскоро пеели в тукашния шантан „Люксембург”, който се намирал на мястото на днешната поща, в сграда, останала от изложението. Тя им разказала как Дечко Бойчев я поканил да дойде в Пловдив и как щял да я води на чифлика си. Но след нейното изчезване Розалия Ледицка и Анна Рот се усъмнили, че Анна Симон е погубена и изпратили писма на отец Козма. Вероятно става въпрос за енорийския свещеник на католическата църква в София Козма Вики, който е бил изповедник на певицата.

Вестник „Отзив” прави разследване и на 4 май съобщава за безследното изчезване на унгарката. За да получи повече информация, Харитон Генадиев се среща със съдържателката на „Люксембург”. „В една от тези постройки, срещу градината „Цар Симеон”, бе шантанът (заведение за певици) на Лаура Лейбович, или както я наричаха - „Баба Лора”. Едни я знаеха за австрийка, други за румънка. Тежеше повече от 150 кила… Макар тялото й да беше тежко, тромаво, отпуснато, духът й бе стегнат, умът й спекулативен, та когато призори клиентите почваха да напускат шантана, рядко имаше между тях някой, който да не е похарчил всичките си пари. Усмивките и прегръдките на „мамзелите” раждаха поръчка след поръчка през цялата нощ… В шантана бутилка шампанско се продаваше 20 лева, бутилка бира - 5 лева… Един среден банков служител тогава получаваше месечно 50 - 60 лева”, пише Никола Алваджиев в „Пловдивска хроника”.

Мадам Лаура разказала на Харитон Генадиев каквото знае и заявила, че Цора твърдяла под клетва, че Анна Симон е убита.

- Вие идете да я разпитате, защото и тя дири някое доверено лице да му разкаже, що знае… Подирете и коларя Петруш - посъветвала журналиста собственичката на шантана.

По това време в града се носят различни слухове, а пресата излиза с противоречива информация. Пловдивският вестник „Лист” замесва и името на Мария Луиза. „Не гарантираме, но слух се носи, че убийството на Анна Симон е извършено за угаждане прищевките на двореца. Когато тая нещастница отишла да се оплаче на българската княгиня от адютанта й - ротмистър Бойчев, той докладвал, че тъжителката е една публична жена. Будьто би княгинята казала: „Махнете тази жена!” От тая фраза ротмистър Бойчев се възползвал, за да вземе помощта на Карл Новелич, един фаворит на двореца… Нашият княз не е абсолютен монарх, за да убива поданиците си”, пише в. „Лист”. На друго мнение е правителственият в. „Мир”. Той напада опозиционната преса, която „шарлатанствувала”, като сочела, че Анна Симон е убита, а тя в това време спокойно се разхождала из Виена. „Въпросът по изчезването на бившата певачка Анна Симон в Пловдив, според сведенията ни, ще излезе много по-сериозен”, предупреждава в. „Отзив”. От редакцията се срещат с отец Козма и той им дава писмата на Цора и Анна Рот. Така в броя си от 8 май „Отзив” публикува вече конкретна информация за унгарката: „… че два-три дена преди изчезването си е получила едно писмо от един свой бивш приятел, че в еди-кой си ден вечерта около 8 часа, ще й изпрати един файтон, да я вземе от хотела и че той самичък ще я чака при моста, за да я заведе в чифлика, гдето ще се установи… Бившият й приятел още в петък заранта бил видян в Пловдив да се разхода с жена си… За сега спираме до тук, като се надяваме, че пловдивската полиция ще побърза да осветли общественото мнение, понеже упорито се носи слух, че Анна Симон е убита. Ще почакаме.”

След тази публикация в пресата помощник-прокурорът д-р Янчев поискал информация от градоначалника. Новелич се оправдал, че Анна Симон е заминала за Виена, откъдето изпратила телеграма: „Всички писма изпращайте на адрес Виена пост. рестант. Анна Симон.”

Заради съдебни дела по това време през Пловдив минал Алеко Константинов, който се отбил и в кантората на Недко Каблешков. Той отклонил поканата да остане в града, защото обещал на Михаил Такев да го придружи до Пещера за празника на светите братя Кирил и Методий. На връщане нелепо от засада радиловски наемници убиват Щастливеца. За 30 наполеона! Толкова била обещаната награда от селския кмет Петър Минков. „Ако убийците на Стамболов бяха изловени и наказани според законите, нямаше да има нито пещерско, нито пловдивско убийство”, напада правителството в. „Свобода”.

След публикацията на в. „Отзив” започва да се говори, че Анна Симон е жертва на служители, приближени до двореца. И в. „Свобода” настоява Константин Стоилов да докаже, че всички престъпления са „еднакво наказуеми”. В противен случай щяло да се наложи убеждението, „че злото е в Софийския дворец”. За да избегне назряващия скандал, правителството взема мерки. Министърът на вътрешните работи Найден Бенев вика Новелич за обяснение и скоро той е уволнен от длъжност. На неговото място е назначен помощник-градоначалникът на София Чернев, а със случая се заема ревизорът Загоров.

На 18 май 1897 г. при тържествена обстановка Фердинанд празнува имения си ден. „Н.Ц. Височество Княгинята с князовете Борис и Кирил бяха дошли от Пловдив за празника. Сутринта в съборната църква „Св. Крал” има молебен, на който присъстваха дипломатически агенти, министри, цялото офицерство, висши граждани и множество народ. След молебена има парад на площад „Св. Крал”, съобщава в. „Прогрес”. Това ще бъде последната изява на ротмистъра. Австрийският консул в София барон Кал останал изумен, че Бойчев конвоира кортежа, след като Фердинанд му е казал, че адюдантът още на 1 май е отстранен от двореца.

Правителството се огъва под натиска на австрийската дипломация, която настоява за насрочването на съдебен процес и справедливо наказание на убийците. Арестувани са братът на Дечко Бойчев - Никола, файтонджията Георги Апостолов и старши стражарят Богдан Василев. След започналото полицейско разследване, на 21 май е заведено следствено дело № 64/1897 г. по убийството на Анна Симон.

На 23 май барон Кал предава документ на Константин Стоилов, изпратен от полицейския директор във Виена, в който се сочи, че Анна Симон не се намира в града. Според разследването телеграмите от името на певицата били изпратени от Баптис Плацота по искане на сина му Йосиф Плацота, железопътен пикьор в Пловдив. При наличието на тези доказателства австрийският консул настоява „да се наложи арест на заподозрения в интелектуално подбудителство на явно извършеното престъпление”. Това е причината още същата вечер Министерският съвет да заседава и да освободи Бойчев от длъжност. Но замесването на този държавен орган в процеса поражда подозрение. В случая евентуално ротмистърът е убил любовницата си, а не е извършил държавна измяна. Защо Министерският съвет трябва да освобождава адютанта? Това е прецедент! Сякаш Министерският съвет има право да забрани отстраняването на Бойчев.

„.. или Министерският съвет е желал да помогне в нещо на Бойчев и е разисквал, дали няма средство за избавлението му от съд, или пък съдебните власти са срещнали някакво препятствие в турянето ръка върху Бойчев, та Съветът се е занимавал с въпросите, как да се запази достолепието на правосъдието”, коментира в. „Знаме”.

Още вечерта адютантът е арестуван в къщата на архитект Начев. Според в. „Прогрес” той „се разтреперал до такава степен, щото не можел нито да пише, нито да говори”. На следващия ден пловдивчани се тълпят пред дома на Новелич, обвзети от „обща радост”, гледайки как полицията откарва градоначалника в участъка. Малко след това за трети разпит е отведен Богдан Василев. Още от затвора той е преследван от близки, които с подмятанията си след него привличат вниманието на минувачите.

- Богдане, дето ме прати, отвсякъде ме изпъдиха. Мисли, прави, четири деца имаш! - вика ревешката след него жена му.

- Богдане, всичко да кажеш, право си кажи, защото, ако не кажеш, или ще те обесят, или ще те отровят в затвора - съветват арестанта негови познати.

Конвоят минава по моста на Марица, по улица „Търговска”, покрай „Джумаята” и завива нагоре към градоначалството, което се намирало в сграда, построена за префектура на ул. „Съборна”. (Сега в нея е камерната зала на АМТИИ - Пловдив). Малко смутен от суматохата, Богдан изкачва стълбите. „Първото лице, което видя там, беше Новелич без униформа. Магарето беше хвърлило лъвската кожа”, пише Киро Николов.

Може би разколебан от молбите на жена си или обезкуражен, че вижда началника си арестуван, този път Богдан прави пълни самопризнания.

- Всичко казах, кои я убиха и утре ще идем да търсим тялото на „Кемера” - подхвърля той на познат на път към затвора.

Същия ден под конвой от София е докаран и ротмистърът. На 25 май Дечко Бойчев и Карл Новелич вече са разпитани като обвиняеми. След намерените веществени доказателства в дома му и градоначалникът прави самопризнания. Само Бойчев продължава да твърди, че той няма нищо общо с убийството.

Благодарение на познанството си с Константин Стоилов, свещеник Забунов урежда среща на дъщеря си, на която министър-председателят разрешава да посети мъжа си в затвора. „Съпругата на пловдивския затворник Бойчев преди няколко дена е ходила при г-н Стоилов, а после заминала за Пловдив, гдето, казват, сполучила да влезе в затвора при мъжа си, въпреки запрещението да се сношава с когото и да било. Направило впечатление съвпадението, че заедно със завръщането на г-жа Бойчева от Пловдив за София директорът на Пловдивския затвор бил уволнен от длъжност”, съобщава в. „Свобода”. Това е повод министърът на правосъдието Георги Згурев да посети Пловдив. Тази визита поражда приказки около името на адвоката С. С. Бобчев, който имал „обичай да продава своето влияние измежду затворниците”. Но смяната на директора едва ли може да се свързва с посещението на Еленка Бойчева в затвора, след като е имала разрешение от Константин Стоилов.

На тази среща съпрузите решават да поверят защитата на Дечко на Недко Каблешков. Той е от известния род Каблешкови от Копривщица, братовчед на Тодор Каблешков. В момента Недко Каблешков е в ръководството на местната адвокатска колегия, а преди това е бил заместник-прокурор в Пловдивския окръжен съд. В неговия личен архив са запазени две писма и записки по делото.

Уважаеми господин Каблешков,

Моля Ви най-учтиво, вземете защитата на мъжа ми Дечко П. Бойчев (бивш ротмистър)”, пише на 19 юни 1897 г. Еленка Бойчева.

„Вземете моля Ви… Необходимите най-енергични мерки, за да се освободи… под каквато и да е гаранция, докато се разгледа делото окончателно. Той сега е задържан под строга стража в Пловдив. Вие сте запознати със законите и Вие ще му помогнете във всичко”, надява се съпругата на Бойчев.

След седмица и подсъдимият изпраща писмо до адвоката.

„Господин Каблешков,

Уверен съм, че жена ми Ви е писала с г-н Хр. Ив. Балтов да вземете защитата ми пред съда от делото по убийството на певачката, затова моля да дойдете и двамата при мене, за да Ви обясня някои неща по обвинителния акт, който получих на 23 вечерта.”

Недко Каблешков подхожда отговорно, запознава се с делото и посещава затворника в килията. (Не става ясно защо не е придружен и от другия адвокат.) Интересно е мнението на един страничен наблюдател, юрист, наясно с материалите по делото, затова ще се спра по-подробно на неговите записки.

„Взех разрешение и отидох в затвора да говоря насаме с Бойчев. Предполагах, че ще намеря един човек скромно облечен, унил, съкрушен даже от тежкото престъпление, което му се приписваше в получения вече обвинителен акт. Преголямо бе учудването ми, когато пред мен се появи човек елегантно облечен, живо лице, избръснат, със засукани нагоре мустаци, на хубавата копринена вратовръзка брилянтна карфица с вензела на княза - „Ф”, ръцете накичени с множество скъпоценни пръстени. Държанието му беше гордо, даже надменно.

Помоли ме или по-точно, предложи ми да поема зашитата му по делото за убийството на певицата Анна Симон, като се помъчи да ме убеди, че е наклеветен и че във време на убийството е бил на гости в своя роднина, приятел и съгражданин Петър Каназирски. Това щял да установи по един положителен начин с него и г-жа Каназирска. Понеже бях изучил добре следственото дело, възразих му, че този начин на защита с alibi не може да му помогне и му изброих доказателствата, които го изобличават”, пише Недко Каблешков.

Затова той предложил на подсъдимия, „че само едно искрено самопризнание ще може да му помогне, за да избегне смъртното наказание, което го грози”. Но Бойчев бил непреклонен. „Отговорите му горди и високомерни като при закоравял пристъпник бяха: „Невинен съм. Със свидетели ще докажа това.”

След този разговор Недко Каблешков не поема защитата на адютанта и тя е поверена на Хр. Ив. Попов. В писмото си Бойчев е сгрешил неговата фамилия, тъй като пише до Хр. Ив. Балтов, но д-р Иван Балтов става адвокат на Карл Новелич.

„Делото се разгледа от най-добрите и сериозни съдии, начело с Георги Груев, неизменен председател на Пловдивския апелативен съд… Защитник на Бойчев бе Хр. Ив. Попов - виден адвокат, по-после министър на правосъдието. Поканен бе да го защитава и д-р Михаил Такев, той, обаче, искал да използва процеса за политическа цел - против княз Фердинанд. Бойчев, който сигурно е очаквал благоволението и подкрепата на княза, не се съгласил и Такев се отказа от защитата”, завършва Недко Каблешков.

Пловдивчани с любопитство очакват започването на делото. Неверен излиза слухът, че то ще се гледа в унгарския павилион в градината „Цар Симеон”, заради по-големия салон. На 9 юли 1897 г. 140-те места в залата на Углавното отделение на Окръжния съд се оказват недостатъчни. На стотици желаещи са отказани входни билети. В очакване на подсъдимите, останалата извън сградата тълпа образува кордон, който се проточил от двора на съда надолу по ул. „Търговска” и стигнал до моста на Марица.

С открит файтон пръв пристигнал Дечко Бойчев. „Той е пременен като сватбар, с елегантни черни дрехи, златен кордон, жълти ръкавици… Бойчев се усмихва на жена си и й праща поздрав. В криминалните анали не е известен такъв нахален тип. Обвинителният акт иска главата му, доказателствата против него са поражающи, а той… не престана да си прави мили шеги с г-жа Бойчева, пред очите на толкова многобройно общество от познати дами, като че ли се намира на някоя забавителна вечеринка, или кафе-шантан”, пише Киро Николов.

Еленка е „малко бледа, но видимо тиха и бодра”, уточнява в. „Родолюбец”. Тя е придружена от брат си подпоручик Марко Забунов и съпругата му, а баща й свещеник Георги Забунов не е допуснат в залата. „Всеки прилича да се пита, що търси тук клетата?” - недоумява в. „Прогрес”. Посъветвана от адвоката на мъжа си, на следващия ден Еленка вече не е в съдебната зала.

След Бойчев със закрит файтон пристига Карл Новелич. „Той не може да изтърпи погледите на любопитните, нито пък има куража да обръща погледа си към публиката. С наведена глава и почти тичешком, когато слезна от колата, отправи се за резервираното за него отделение”, пише в. „Народни права”. А бившият стражар Богдан Василев е „изнурен, изпаднал в униние”. Докато братът на Бойчев - Никола, влиза в съда с „навирена глава и глупава гордост”.

На първия ред в препълнената зала местата си са заели български и чужди журналисти. Тук е и австрийският консул в Пловдив барон Родич, придружен от преводача си Стивенсън. „Салонът беше пълен с отбрана публика и от двата пола. Мнозина почетни пловдивски граждани бяха довели и госпожите си, за да излушат какво има да се каже пред правосъдието за и против това нечувано до сега у нас убийство. И действително имаше що да се види, и що да се чуе”, предава коресподентът на в. „Родолюбец”.

Точно в 8.30 съдът влиза в състав: председател - Н. Лафчиев, членове - Ив. Павлов и Н. Николов. Обвинението е представено от прокурора Бернкопф и помощника му Рачев. Граждански ищец е д-р Никола Генадиев. Защитници на подсъдимите са: Хр. Ив. Попов - на Дечко Бойчев, д-р Иван Балтов - на Карл Новелич, С. Скришовски - на Богдан Василев, и д-р Танчев - защитник на Никола Бойчев.

Междувременно е установено, че съдебните заседатели са налице. Хр. Ив. Попов настоява от техния списък да бъде изваден  Драган Д. Манчов, защото не знаел, че той ще бъде сред заседателите. Искането му не е уважено, тъй като Манчов бил повикан предния ден, 8 юли, за да замести друг заседател, роднина на Бойчев, и не е имало време това да бъде съобщено. След жребий за съдебни заседатели са определени Драган В. Манчов, Христо Бръмбаров и Наню Клинков.

При проверка на призованите свидетели се оказва, че трима отсъстват. Двама са в чужбина, а един бил в Пловдив. Съдът приема последният да бъде докаран под стража. Според адвоката на Дечко Бойчев няма доказателства, че Евгения е дъщеря на Анна Симон и д-р Генадиев не може да бъде неин защитник, въпреки даденото му пълномощно от опекуна й. Спорът се решава след съвещание на съда, на което се приема, че макар и незаконно родена, Евгения е дъщеря на Анна Симон и д-р Генадиев може да бъде неин защитник.

Разпит на Богдан Василев - женен, с 4 деца, 37-годишен, бивш полицейски стражар

Председателят на съда Н. Лафчиев излага подробно обви¬нението и пита:

- Признавате ли се за виновен?

- Не е така, г-н председателю, господин началникът прати стражар да ме вика.

- Повика те и ти отиде в къщата на Новелич. Там Новелич какво ти каза?

- По моя заповед и в името на закона, довечера ще се облечеш цивилен. Знаеш ли някоя жена да е идвала пред двореца? Отговорих му, че зная.

- Къде седеше тая жена? - попита председателят.

- В хотел „Родопи” № 4.

- После?

- Г-н началник ми каза да ида при г-н ротмистър, за да ми даде пари и после да ида да дигна жената.

- Отидохте ли?

- Да. Г-н началник ми даде едно писъмце за г-н ротмистьр. Тогава аз отидох в казармата, казах на Христо Захарлиев, стражар, да ми даде цивилните си дрехи, че отивам по служба и да ме замести вечерта в двореца. После часа около 4.30 след обед г-н ротмистър отиваше в зданието на адютантите, застигнах го, дадох му писъмцето, а той извади, та ми даде 35 лева пари. На мръкване, облечен в цивилни дрехи, отидох в къщата на г-н началник, да взема файтона. Дойде файтонът на Музикантина, г-н началник му каза да го остави и да си иде. Г-н началник заръча, та бяха донесли едно шише пикро. Преди да тръгна, пихме от него.

- В хотела пихте ли?

- В хотел „Родопи” пак пих. Шишето с пикрото аз турих в сандъка на файтона.

- Гюрукът на файтона дигнат ли беше?

- Мисля, че беше дигнат.

- В хотел „Родопи” какво прави?

- Там най-напред платих каквото дължеше Анна. После отидох при нея. Тя бързаше нещо, ядеше ли, не помня. Пита ме, ти ли си файтонджията? Отговорих: аз съм. Тя пак ме пита: Бойчев къде е? Отговорих й: на края. Натоварихме вещите и тръгнахме.

- Къде я водехте?

- Мен ми беше казано, че ще я водя на чифлика. Питах къде е чифликът, казаха ми, че към Папазлий. Казаха ми още да завивам по улиците, за да не разбере де я водим.

- Ами куфарът де турихте?

- То не беше куфар, а кашела, плетена кашела. Качихме я на файтона пред мен, дето седи файтонджията.

- Продължавай.

- Като се качи Анна на файтона, ударих срещу хотела в уличката, завих надясно покрай бояджиите, после покрай Тебешира (кафене), наляво, през Новата махала излязох накрая при гробищата.

- На кое място при гробищата?

- Тъмно беше, не помня на кое място точно спрях, ама къде гробищата беше. Там излязоха насреща ми г-н ротмистърът и г-н началник и аз спрях. Те бяха отляво на файтона, откъде гробищата. Тогава се качиха - Анна остана отдясно, г-н ротмистър до нея, г-н началник насреща им. Потеглих файтона и тьй вървяхме до отвъд паметника на г-жа Скобелева. Тогава жената изцърка. Кога се обърнах, тя паднала на земята. Аз си рекох: Богдане, на хубав чифлик отиваш ти. И тогава си спомних за убийството на г-жа Скобелева, което стана на същото място. И в него имаше един файтонджия, дето го убиха на мястото.

После г-н ротмистър ми каза да сляза и аз спрях конете. Слязох, щях да падна, заплетоха ми се краката в кашелата. Тогава изгубих камшика. Като скочих, взехме с г-н ротмистър заедно жената и я качихме на файтона.

- Жената жива ли беше?

- Примряла беше, ама жива. Шаваше малко нещо.

- Как беше паднала?

- На гръб беше простряна.

- После?

- Като я качихме, те пак влязоха във файтона, а аз на капрата. Карах, карах, по едно време г-н ротмистър извика: спри. Спрях, слязох, накара ме да седна вътре, а той се качи да кара конете. Тогава аз видях, че г-н началник го нямаше във файтона. Попитах г-н ротмисгър къде е, а г-н началник се обади зад файтона. Вървеше отдире пеша.

Г-н ротмистър ми даде едно шишенце да й държа под носа, ако шава. Но аз шишето не отпуших и не го държах под носа. То беше малко шише. Анна беше простряна, главата увиснала назад и ръцете увиснали. Аз седях отдясно. Положих й краката на скута си и тъй я държах. Из пътя побарах дамара на ръката, нямаше да тупа.

После се качи във файтона и г-н началник. Аз го питах каква стана тая работа. Той ми каза няма нищо, бъди хладнокръвен. Като карахме тъй, г-н ротмистър изви колата през нивята, закара файтона близо до мостчето и там спря. После смъкнахме жената от файтона и я сложихме на земята. Мен оставиха да й държа шишенцето под носа, а те двамата отидоха да дирят камъни.

Те се изгубиха и се бавиха много време. Тогава аз се уплаших. Тия хора убиха жената и избягаха. Аз какво да правя? И аз щях да бягам. Надникнах във файтона, видях една кожена ръчна чантичка, отворих я, вътре имаше пръстени, часовник. Взех ги, завих ги в една кърпа, а чантичката празна оставих. Таман мислех да бягам, те се изкашляха. Гледам, двамата идат, г-н ротмистър носи на гърба си един камък, вързан с въже. Той ми каза да повдигна Анна за кръста. Повдигнах я, те двамата превързаха през кръста й камъка с въжето, уловихме я - аз за ръцете, те по за един крак, занесохме я до мостчето и я пуснахме във водата.

- Един камък ли беше, или имаше още един малък.

- Малък камък не видях, само един видях, носеше го г-н ротмистър на гърба си, вързан с въже.

- После какво направихте?

- После г-н ротмистър и г-н началник говориха нещо на френски. Пак ми казаха да водя конете и пеша отидохме до шосето. Там се качиха на файтона, те двамата вътре, аз карах конете. Пихме от пикрото и тръгнахме да вървим. Преди да тръгнем, казаха ми да не обаждам никому, че ме обесват.

Из пътя пак пих. Като стигнахме в града, на площада на цирка г-н ротмистър ми каза да спра. Той каза на г-н началник: още утре да пишеш, че е интернирана жената. И мен каза тъй да казвам, ако ме питат. После съблече цивилното палто, остави го във файтона, каза на г-н началник да му го изпрати дома и си отиде в къщата на Каназирски. Ние пак теглихме към къщата на г-н началник, снехме сандъка и палтото, пак пихме пикро, после аз закарах файтона и си отидох.

- Файтонджията, комуто закара колата, Георги Апостолов не забеляза ли, че има изгубени вещи?

- Забележи и ми каза. И аз казах на г-н началник, а той ми рече да ида у г-н ротмистър да му обадя. Намерих г-н ротмистъра, казах му, че файтонджията кряска, имало му загубени работи, и той ми даде два наполеона, та ги дадох на Г. Апостолов. На Джумаята ми даде парите г-н ротмистър.

- Преди убийството ходихте ли с Новелич на мястото с коне?

- По-рано не сме, после убийството ходихме.

- Когато изведохте Анна Симон, Бойчев и Новелич де щяха да чакат?

- При католическите гробища.

- Спомняте ли си точно мястото, дето спряхте?

- Не, но татък беше, при гробищата.

- Другите двама какво правеха там?

- Стоеха прави. Те бяха от лява страна, откъде гробищата. Качиха се във файтона, г-н ротмистър при Анна, от лявата й страна, г-н началник отсреща.

- Какво беше шишенцето?

- Малко беше, запушено с тапа. Г-н ротмистьр ми каза, когато го подлагам под носа й, да изваждам тапата. Но аз тапа не вадих.

- Как я хвърлихте във водата?

- Г-н ротмистьр ми каза да я повдигна за кръста. Аз я повдигнах, те с г-н началника прекараха въжето с вързания камък, завързаха я през кръста, после я вдигнахме, аз за ръцете, те за краката и я хвърлихме във водата.

- С какви дрехи беше облечен Бойчев?

- С неговите си, военните, и отгоре едно цивилно палто.

- Това палто тука ли е?

Подсъдимият излиза от преградката, приближава се до масата на веществените доказателства, разглежда едно палто и казва: - Ето го.

- Пръстените, които взе от чантата, познаваш ли?

- Познавам ги. Тия са.

- Въжета носехте ли?

- Не. Аз не носех. Въже видях пръв път, когато г-н ротмистър носеше камъка.

- Праща ли ви Новелич с писма до Бойчев?

- Праща ме.

- С какво съдържание?

- Не зная. Аз ходих в София в униформа да нося писмото. Намерих г-н ротмистьр в казармата, дадох му писмото, той каза да чакам в отсрещната кръчма за отговор. След половин час ме повикаха, отидох в казармата, г-н ротмистьр беше в коридора. Даде ми писмото. Те бяха две - едното за г-н началник, другото за Никола Бойчев в Харманлий. Каза ми Никола Бойчев да изгори писмото. Като отидох в Пловдив, г-н началник взе писмата, чете ги, даде ми писмото за Никола Бойчев да му го нося в Харманлий и да му кажа да го изгори. Отидох в Харманлий, Никола Бойчев не намерих там, той бил по селата. Два вечера лежах в участъка да го чакам, той не дойде и аз се върнах с писмото заедно и го дадох на г-н началник.

- Какво пишеше Бойчев на Новелич?

- Не зная.

- За кон нещо казаха ли ти, че ще ти купуват?

- Конят ми беше ударен. Аз казах на г-н началник, той писал на г-н ротмистър и г-н ротмистър му писал, че ще ми купи кон.

- Ключът от сандъка на Анна у кого беше?

- Не помня. Мене на утрето ми го даде г-н началник и ми каза: ако те пита г-н ротмистър, да кажеш, че у теб беше.

- Кога отваряхте сандъка?

- Два-три дена по-сетне. Стоях пред Тебешира, извика ме вестовоят на г-н началник, Тодор Герчев. Отидох там, в къщата на г-н началник. Там беше и г-н ротмистър. Не помня дали влезе с мене и Тодор Герчев. Отключих сандъка, отворихме го, взеха да късат книжа, а г-н ротмистър ми каза да взема сандъка и дрехите, да ги преправя на децата. Аз не щях да ги взема. Тогава нахвърлиха книгите вътре, заключиха го и г-н ротмистър си отиде. В сандъка имаше дрехи, чорапи, такива работи. После г-н началник ми каза да го изгоря, но аз рекох: ще мирише. Тогаз ми каза да го закопая в зимника. Питах за мотика, той нямал. И аз взех от дома една тесла, отидох у г-на началник, той излезе, изпрати и вестовоя, а аз закопах сандъка в избата на лявото кьоше.

- После ти ли хвърли дрехите в кладенеца?

- За кладенеца аз не зная.

- Палтото, с което беше облечен ротмистър Бойчев, ти ли го даде на следователя?

- Аз.

- Кога взе палтото от къщата на Новелич?

- Два-три дена след убийството. Тодор Герчев ми го даде. Убийството беше в сряда на 9 април, но отпосле узнах датата. А че беше сряда зная по смените в двореца.

- Кога ходихте на мястото на убийството с Новелич?

- Денят не помня, но след убийството беше. Най-напред ходих сам на утрето, на 10 април, защото г-н ротмистър още вечерта, когато се връщахме, на слизане от файтона, ми каза да ида да видя няма ли следи от файтона, че беше кално. Върнах се, казах на г-н началника, че няма нищо. Тогава каза, ще идем заедно. И сетне ходихме.

- С Петър Алексов, файтонджията, среща ли се на гарата?

- Да, срещнах го ден-два след убийството. Той ме пита: Богдане, какво я направихте оная жена? - Коя жена? - Анна Симон, дето я взе от хотел „Родопи”. - Че нали я интернирахме?

- Не зная ли аз? Колко ме кандърдисва мене г-н ротмистьр Бойчев! Аз колко зная, ама мълча. Аз му рекох, че не ми е работа.

- Съобщи ли някому за тоя разговор?

- Да. Разправих на г-н началник и г-н ротмистьр. Те нищо не казаха.

- Кой те научи да казваш, че си я закарал на гарата?

- Г-н ротмистър и г-н началник. Когато да слиза от файтона г-н ротмистър, на връщане от убийството, каза на г-н началник да пише, че е интернирана, и мен каза тъй да разправям.

- Как носеше Бойчев камъка?

- На гърба си.

- Палтото кално ли беше?

- Не помня.

- Времето какво беше?

- Тъмно беше, росеше, имаше вятър.

- Като те видяха цивилен, не те ли пита някой защо не си в униформа?

- Питаха ме, и при Анна ме питаха, отговарях, че съм изпъден и че съм слуга в чифлика на Бойчев. И Анна ме пита: Ти ли си файтонджията? Казах: да. Как ти е името? Богдан. Ами не беше ли стражар завчера при двореца? Сега съм слуга на г-н ротмистър. - Той ме научи тъй да казвам, г-н ротмистър. И тя с радост се качи на файтона.

- Виждал ли си Анна Симон пред двореца?

- Да, една сутрин в пет часа. Питах я: какво търсиш, госпожо? Каза: Бойчев търся. Той не е тук, в София е. Тя взе да плаче. Тя стояла там цяла нощ, казват другарите. На съмване си отиде.

- Познаваш ли Анна Симон на портрета? (Подава му се портретът.)

- Тя е. Лицето й запомних не от двореца, защото тогава беше забрадена, а на тръгване.

Членът на съда г-н Николаев пита:

- Като ти казаха, че ще караш една жена, не се ли усъмни?

- Не се усъмних, иначе щях ли да взимам на Христо Захарлиев новите дрехи? Аз мислех на чифлика ще ходим, ще гуляем, затуй се наконтих.

Съдебен заседател Бръмбаров:

- За какво ти даде Бойчев два наполеона?

- Защото файтонджията кряскаше, нямаше му едно-друго, искаше два наполеона за вещите.

Председателят:

- На 10 април, когато ходи у Новелич, вестовоят Тодор Герчев там ли беше?

- Не помня. Но когато да заровя сандъка, нямаше го. Г-н началник го прати на моста да чака.

- Когато изведе Анна на края, Бойчев говори ли нещо с нея?

- Тримата взеха нещо да говорят, френски ли беше, не разбирам.

- Скарване чу ли?

- Да се карат не чух. Само изпищя жената, когато спрях и слязох, тя беше паднала.

- После вика ли Анна?

- Друг глас вече от нея не чух.

- А когато донесоха камъните?

- Тогава нищо не говореха. Само ми каза г-н ротмистър и г-н началник да я повдигна за кръста.

Разпит на Карл Новелич - италианец, православен, грамотен, 45-годишен, неосъждан, роден във Виченца, Италия

Председателят му напомня в какво се обвинява и пита:

- Признавате ли се за виновен и желаете ли да разкажете как стои работата?

Нищо не се чува, защото Новелич е загубил гласа си. Извеждат го от клетката и отива до председателя, който повта¬ря неговите показания, за да чуят страните. По тоя начин става целият му разпит, но като говори и пие вода му се поотваря гласът, а и мимиката му става жива и изразителна.

- Г-н председателю, аз ще ви кажа цялата истина. На 8 април около 9.30 преди обяд ме повика по телефона ротмистър Бойчев, но аз не отидох веднага. В 11.30 от негова страна дойде да ме вика пак стражарят Коста Добрев. Тогава аз отидох в 13.30 в зданието на адютантите. Бойчев беше в палата при княза, обядваше. Аз го почаках малко и той дойде. Щом влезе в стаята, каза ми: „Тук има една жена, която безпокои двореца, прави скандали, трябва да се махне. - Добре, да я екстернирам. - Не, не! Съвсем да се махне! Да се убие.”

Аз не се съгласих, но Бойчев ми каза, че такава е заповедта на княза.

- Каза ли ви за коя жена?

- Името на жената не помня. Аз след убийството узнах, че я викали Анна Симон. По-напред нито я знаех, нито я бях чувал.

Каза ми, че работата била за една жена, която безпокои двореца. Че била на Бойчев любовница не знаех (с енергични жестове). За никакъв Бойчев, че е безпокояла не знаех, на мен той ми каза за Техни Царски Височества.

- После?

- Бойчев ми каза, че избрал мястото, когато ходил на разходка с Нейно Царско Височество. Казах: добре. Той искаше още същата вечер, на 8-и, да я убием. Аз казах, че не е възможно. Плана той даде. Да намеря един стражар да се преоблече, взема един файтон, да иде стражарят с файтона да вземе жената, за да я водят на чифлик. Тя ще дойде, ще бъде подготвена. Аз му казах, че трябва поне един ден, да намеря стражар, файтон. Решихме, че ще се свърши на 9-и вечерта. Аз ще му изпратя стражаря през деня, да му даде той инструкции, ще намеря и файтон, а ние ще се срещнем вечерта около 8.30 при католическите гробища.

На 9-и сутринта извиках Богдан, с когото съм служил в кавалерията още в 1879, и му казах, че по висша заповед той трябва да се преоблече, да изведе една жена с файтон, та да я убием. Дадох му и писъмце до ротмистър Бойчев, който му дал пари да заплати в хотела за жената. Надвечер към изложението видях Музикантина с файтона (знам, че го викат Музикантина, а името му не зная) и му казах да тегли у дома. Богдан беше дошел вече с цивилни дрехи, дойде и файтонът. Казах на Музикантина да си върви, че Богдан ще кара файтона - трябва ми за дворцова работа. Не съм казал за полицейска работа, а за дворцова работа. Файтонджията си отиде и аз изпратих Богдан. Часът беше 8.30. След малко и аз излязох пеша, към изложението се качих на един файтон и отидох на края при католическите гробища. Върнах файтона, гледам, наоколо няма никой. От хендека изскочи един човек и ми се обади. Той беше ротмистър Бойчев. Помислих, че е облечен в куртка. После видях, че е облечен в униформа, но отгоре имаше късо палто. Пепеливо. Черно-пепеливо. (Гледа палтото.) Това е. Захванахме ние да се разхождаме с Бойчев нагоре-надолу. Най-напред ми каза, че има едно шишенце. Аз помислих, че е отрова, той ми обясни, че е упоително и искаше да ми даде да помириша! Аз не щях.

Като се бавихме там около половин час, дойде Богдан с файтона. Той спря. Не помня ние от коя страна бяхме, но мисля отдясно. Жената извика: Папушка! Той влезе във файтона при нея, а аз седнах при Богдан.

- При Богдан имаше сандък, не можеше да се седи.

- Над сандъка седях. Вървяхме тъй доста време, Богдан спря конете. Той чул, че жената извикала. Гледам, жената на земята. Бойчев тоже на пътя. Слезе Богдан, двамата с Бойчев качиха жената на файтона и пак тръгнахме. Първото спиране беше отвъд паметника на г-жа Скобелева. Като вървяхме още два километра, Бойчев накара Богдан да влезе във файтона и да й държи шишето под носа. Аз слязох да ходя пеша, защото ми беше студено, бях в униформа, без шинел. После се качих при Богдан насреща, а Бойчев седна на капрата.

Така стигнахме до моста на… как се казва… „Кемера”, „Кемера”, а в ханчето Бойчев видял, че свети. Той каза, че сме отминали. Обърна назад, зави надясно през нивята и стигнахме на мостчето на Малка Марица и файтонът спря на около 15 метра. Тогава положихме жената на земята. Богдан оставихме да варди и да държи шишето, а ние отидохме да търсим камъни. Отидохме чак до каменния мост. Там Бойчев сам изкърти от брега два камъка, единият голям, другият по-малък. Тръгнахме назад. Бойчев сложи камъка на земята, извади въже, завърза и го взе на гърба си. После ми каза: „Дай заповед на Богдан да я убие”. „Не, ти дай заповед”. В това време Бойчев извика нещо на турски на Богдан, аз не разбирам турски, жената извика „хилфе!” (помощ) и той се спусна към нея. Кой я уби не видях, но мисля, че Бойчев я удуши. Тогава взеха те двамата да я връзват, аз исках да им подам малкия камък, паднах, тьмно беше и кално. Дигнаха я. Богдан я дигна, Бойчев носеше камъка и помагаше с другата ръка на Богдан и я хвърлиха от мостчето.

Тръгнахме към шосето, аз се изгубих из пътя, но Бойчев ме намери. Качихме се на колата и си дойдохме. На Арена Пизи (площада на цирка) Бойчев каза на файтона да спре, съблече палтото, каза да му го изпратя с Богдан, да пиша още утре, че Анна е интернирана и си отиде. Часът беше 23.45. Аз там погледнах часовника си. Теглихме у дома, снехме сандъка и палтото, защото бяха кални и отидох да взема жена си, която беше при баща си. На другия ден Богдан ми каза, че файтонджията искал два наполеона, защото имало изгубени неща. Аз го пратих при Бойчев и той после му дал тия пари.

- Кога отваряхте сандъка?

- Сандъка отваряхме на 11 април, мисля. Аз пращах за Бойчев, той не идваше. Най-после пратих Богдан да му каже, че ако не дойде същия ден, ще унищожа сандъка. Той дойде малко по-късно, пратихме за Богдан, той донесе ключа и отворихме. Бойчев накъса всички писма, които намери, и ми каза да унищожа всичко.

Той излезе, защото бързаше, часът беше към 11.30, трябваше да ходи да се бръсне ли, в двореца ли, не помня. Аз събрах накъсаните писма и ги хвърлих в сандъка в дрехите. Два-три дена по-после Богдан закопа сандъка. Когато се върнах от София, заедно с коша изгорих и всичките писма. Но дали Бойчев взе някои от писмата, когато ги късаше, не ми е на ума. Аз ги изгорих, защото в София Бойчев пак ми каза всичко да унищожа.

- Казахте ли на Богдан, когато го преоблякохте, какъв да се казва?

- Богдан ми каза, че Бойчев му заръчал да казва, че е слуга от чифлика му.

- Кога открихте на Богдан за убийството?

- На 9 април, когато го пращах при Бойчев за инструкции.

- Кой донесе въжето?

- Не зная, аз го видях на файтона пред Богдан.

- Ходили ли сте на 9 април в 5 часа на мястото на престъплението?

- То е грешка, ходихме на 11-и. На 9-и вечерта, на връщане, Бойчев каза на Богдан да иде на утрото да види няма ли следи. На 10-и Богдан отиде сам и доложи, че няма нищо. На 11-и получих писъмце от Бойчев и аз да ида. Тогава отидохме с Богдан двама. Имаше там някакви хора и ние им казахме, че гледаме моста и пътя добри ли са, защото князът ще идва на разходка.

- Писал ли ви е Бойчев писма, на какъв език и защо?

- След убийството Бойчев ми писа от София през април да намеря жена да вземе детето. Кореспондирахме на италиански. В това писмо пишеше още да взема мерки да се унищожи тялото, а на хората да казвам, че е заминала за София. После аз по-късно му писах, че работата е спукана. Той ми отговори да съставим акт чрез някои жени от шантана, че Анна Симон е във Виена и да се изпратят от Виена телеграми от нейно име в София и Пловдив на негови разноски. След това беше дошла някоя си Цора по своя работа при мен. Стана дума за Анна Симон и тя каза, че може да ми помогне: да каже, че е получила писмо от нея. Накарах я да подпише акт, тя се съгласи, но каза, че ако дойде до клетва, ще каже истината. А телеграми пратих чрез един мой приятел, Плацота, който има роднини във Виена, но не му казах защо. Двете депеши аз преписах - текстът ми беше даден от Бойчев, едната за Пловдив, другата за София до началника на пощенската станция: „Всички писма на мой адрес пращайте Виена пост. рестант. Анна Симон.”

Като пишеха вестниците, пак пратих писмо на Бойчев със стражар да вземе мерки, че пропадаме. Отговори ми да иде Цора да вземе детето, но да почака да прати адреса. Богдан да наблюдава за тялото, ще му купи кон. Прати ми тогава и един бон за 3000 лева, той поръчител, за да взема пари назаем да си изплатя борчовете. То беше услуга. Исках да събера ведно борчовете си и да ги изплащам с месечни удръжки по 150 лева от заплатата ми. В писмото, което ми прати чрез Богдан Василев, беше приложил и писмо за брат си Никола, за да го изпратя в Харманлий. То беше отворено, четох го. Пишеше на брат си да не казва, че познава Анна Симон, да казва, че тя е една курва и че нищо не знае по убийството. Запечатах това писмо, пратих го с Богдан в Харманлий, но го донесе назад, защото не намерил Никола Бойчев. Тогава го изпратих по пощата.

- Колко пъти ви писа Бойчев?

- Всичко три.

- Това писмо от тях ли е? (Показва му едно писмо на италиански от Д. Бойчев до Новелич.)

- Да, това е третото. Накрая пише да го изгоря. Имах още две, но ги изгорих. Аз ви казвам, че бях едно магаре!

- Познавате ли палтото, с което беше облечен Бойчев? Какво стана то?

- Ето го. То стоя при мене два-три дена. После го дадох на Богдан аз с ръката си, да го носи на Бойчев. Но дали го е занесъл, не зная.

- Преди 8 април говорил ли ви е Бойчев за това убийство?

- Не, на 8 април за пръв път. Искаше до вечерта да го свършим, но му казах, че не може.

- Когато Анна Симон скочи от файтона на шосето, на какво разстояние от файтона падна?

- Когато падна, не я видях. Богдан забележи. Видях, когато я вдигнаха. Тя беше тогава на около 25 метра от файтона.

- След това Богдан полага ли й из пътя шишенцето под носа?

- Не, Анна беше неподвижна.

- Откъде мина Богдан Василев с Анна Симон, къде ви срещна, какви думи се размениха между нея и Бойчев?

- Богдан ми каза, че минал през Хаджи Хасан махала, през циганската махала, дето файтонът се обърнал. Ние стояхме прави на пътя. Като спря, жената извика на Бойчев: „О! Мой папушка!”. После какво са говорили, не зная.

- Из пътя черпихте ли се?

- Черпихме се направо от шишето с пикрото, два или три пъти на връщане. На отиване не пихме. Бойчев пи два пъти само.

- Друг път черпили ли сте Богдана?

- Да, ние сме служили заедно в 1879 година, бяхме заедно и на война.

- Казахте ли на Богдан да разправя, че Анна е интернирана?

- Да, Бойчев ми каза това, и на Богдан го каза той вечерта при Арена Пизи.

- Говорили ли сте с Богдан да бяга той в Турция, да накарате Бойчев да даде пари, защото инак ще му скроите кюлаф?…

(Новелич пресича енергически.) - Това е лъжа!

- В колко часа тръгнахте от католическите гробища?

- Около 21.15.

- Познавате ли Анна Симон, ако й видите портрета?

- Не. Първи път я видях на католическите гробища, но беше тъмно. Отначало казах пред следователя, че съм я видял пред палатата, но то е лъжа. Тогава още не си бях признал.

(Показва му се портретът, не може да го познае.)

- Бойчев съобщи ли ви, че има и други посветени в убийството?

- Не.

- Съобщихте ли му, когато Богдан Василев ви каза какво му е говорил Петър Алексов?

- Съобщих му. Той каза, че Петър Алексов лъже. После викнах Петър Алексов, казах му да мълчи и да каже на слугата от хотел „Родопи” да мълчи, щото иначе ще си загуби хляба от двореца. Той служи с файтона си в двореца, когато Техни Царски Височества са тук.

- Знаете ли, че Бойчев е искал да докара тук файтона си?

- Не зная.

- На 8 април, когато влезе при вас Петраки Аврадалията, какво приказвахте с Бойчев?

- Тогава свършвахме разговора. Когато Петраки влезе, Бойчев ми каза на италиански: „В 20.30 при католическите гробища”, но не вярвам Петраки да е разбрал.

Председателят му припомня противоречията между неговите показания и ония на Богдан Василев. Новелич отговаря:

- Честно слово, това е цялата истина.

Разпит на обвиняемия Никола Бойчев - 28-годишен, бивш книговодител в Земеделската каса в Харманли, роден в с. Рахманлий

Председателят му напомня в какво се обвинява.

- Признавате ли се за виновен?

- Не.

- Познавате ли се с Анна Симон и живели ли сте с нея в хотел „Феллер”?

- Живял съм. Тя ми беше като жена. Още от София, от 1894 г. аз съм имал сношения с нея.

- Канили ли сте я да я водите на чифлика на брат си?

- Никога.

- Защо се записахте в хотела под чуждо име, Иван Стоянов?

- За да не научи брат ми, че съм бил тук с жена и да ми се кара.

- Защо сте се били в хотела с Анна Симон?

- He сме се били. Тя само кряскаше, че не искам да я водя на разходка.

- Вие ли платихте хотела?

- Аз.

- Вие ли я водихте в хотел „Родопи”?

- Не.

- Ходихте ли в Асъкърово да докарате файтона на брат си?

- Ходих. Брат ми ме срещна на „Джумаята” и ми каза да ида за файтона, че му трябва да се разхожда с жена си.

- Знаете ли, че Анна Симон е имала интимни отношения с брат ви?

- Не знаех, от вестниците узнах това. (Цинично се смее.) Няма да е на двама ни, я!

- Где живееше тя в София, преди да я доведете тук, и кой й плащаше там кирията на къщата?

- Живееше в циганската махала. Кой й плащаше, не знам.

(Обвиняемият се хили и си играе с една връв като с броеница. Председателят му прави забележка да се държи прилично.)

- За протест нещо говорихте ли в чифлика?

- Брат ми беше протестирал Стоян Дойнов и питах за тая работа.

- Писали ли сте писмо на Колю Стефанов от Харманлий да скрие куфара ви, ако правят обиск?

- Писах, за да не ми бъркат в куфара и да не четат частните ми писма.

- А от брат си получихте ли писма?

- Писа ми през май да ми се кара защо съм бил с Анна Симон в Пловдив.

- Анна Симон да ви е казвала, че е любовница на брат ви.

- Никога.

- Знаете ли какви украшения имаше Анна Симон?

- Зная един пръстен, ето го (посочва на веществените доказателства), и тоя пръстен, и карфицата мисля, че съм виждал, и тоя часовник.

- Не сте ли й давали вие някои от тия неща?

- Не, аз на жени подаръци не правя, гледам повече кьораво (цинично се смее). Часовникът е или от Абрашев, или от Чернева.

Председателят (строго): - Че вие частен секретар ли й бяхте, та знаете подобни подробности?… Познавате ли Милан Тодоров, келнер в хотел „Феллер”?

- Не го познавам.

Разпит на обвиняемия Дечко Бойчев - 32-годишен, православен, грамотен, под съд не е бил, роден в с. Рахманлий

Председателят му напомня подробно в какво се обвинява.

- Признавате ли се за виновен?

- В нищо не се признавам за виновен.

- Желаете ли да разкажете какво знаете?

- Да. Като ми съобщи Петраки за скандала пред двореца на 7 април, че Анна Симон идвала там да вдига врява, телефонирах на градоначалника Новелич и после пратих да го викат. Казах му за скандала и го помолих да интернира тая жена. Той прати един стражар, който ми каза, че трябвало да й заплатя разноските, защото държавата не плаща за такива неща, и аз му дадох 30 или 35 лева. И нищо друго не зная.

- Идвал ли е някой стражар при вас в София, пращан от Новелич?

- Идва Богдан, който ми се оплака за положението си. Тогава вестниците взеха да пишат моето име. Аз питах Новелич по телефона какво значи това. Той ми отговори, че това е бошлаф, че Анна Симон е жива, във Виена, и за уверение ми прати един протокол, подписан от някоя си Цора, че получила писмо от нея. Аз се зарадвах, че е жива, защото нямах никакъв интерес да се погуби.

- Тоя протокол с писмо ли ти изпрати?

- Да. В писмото Новелич се оплакваше, че някой си пристав Бояджиев иска да го измести, та да му помогна с влиянието си.

- Вие на италиански писахте ли му писмо?

- Да.

- Това ли е писмото?

- Това е. Писах му в отговор на едно негово, в което ми казваше, че положението му е лошо вследствие грешката. А грешката била, че за да не вдига жената гюрултия като искал да я интернира от папазлийската гара, из пътя тя скочила да бяга, стражарят я ударил с пушка по главата, убил я и я хвърлил в Марица.

- У вас ли са тия писма на Новелич?

- Аз не държа нито едно писмо, защото не ми трябват. Аз писах няколко писма, нека ги даде всичките. Той ми пишеше, че не му достигат няколко месеца за пенсия, че щели да го уволнят.

- А защо вие в писмото си споменавате за детето?

- Защото той ми пишеше, че за да се укрие работата, трябвало да се махне и детето. Той ми пишеше още, че ако не му помогна, понеже него дворецът го назначил, щял да оцапа всички ни.

- За какъв кон пишете?

- Молеше ме да купя кон на Богдан.

- А за мушама?

- За мушамата аз ги излъгах.

- Анна Симон познавате ли?

- Познавам като всеки, който ходи по шантани.

- Тези украшения нейни ли са?

- Някои познавам (сочи ги), карфицата е открадната от мен, а часовникът е от Абрашев.

- Кореспондирахте ли си с нея и на какъв език?

- Кореспондирахме на българо-немски-никакъв. Но то беше в София.

- А напоследък?

- Тук нищо не съм й писал. Въобще напоследък не съм й нищо писал.

- Как й пишехте и как се подписвахте?

- Пишех й на име, подписвах В.

- А да й пишете „мамушка”, да се подписвате „папушка”?

- Никога.

- На италианското писмо до Новелич защо не си имал кураж да се подпишеш?

- Аз никога не подписвам писмата си.

- А защо пишете накрая напреко и подчертано: „Изгори писмото, не го късай, защото могат да останат следи”?

- Тая фраза е на Новелич. Той пишеше тъй в писмата си и аз по подражание писах тъй.

- Ваши ли са тия писма на немски? (Председателят му показва едно писмо, адресирано до бащата на Анна, Петер Симон, подписано „капитан Бойчев”, и един откъслек, намерен между дрехите на Анна Симон, извадени от кладенеца. На едната страна пише „в шест часа сутринта да бъдеш готова, не се безпокой, ще дой…”, а на другата „с хиляди, хиляди целувки, твой Папушка”. То е долният край на писмото.)

- Не, не са мои.

- Това палто ваше ли е? Купували ли сте подобно?

- Такова палто никога не съм имал и не съм купувал. Това палто за пръв път в живота си го видях у следователя.

- На лов с такова палто не сте ли ходили?

- Не. На лов ходя различно, повече с куртка.

- Тази карта (писъмце до Анна Симон) вие ли я доставихте на следователя?

- Аз я дадох. Взел съм я от нея в 1894 година. Тя е от един поручик, който е живял с нея.

- Писали ли сте на брат си да дойде от София с Анна?

- Не.

- До кое време сте давали подаръци на Анна Симон?

- В 1894 до пролетта на 1895 година.

- Познавате ли баща й, ходили сте у него, писали ли сте му?

- Нито съм му писал, нито съм го виждал и не го познавам. Мене ме познават мнозина хора, може и той да ме е виждал, но аз не го познавам.

- Издържали ли сте Анна Симон и детето й?

- Никога. Аз от приятели знаех, че има дете и че католическият поп му дал моето име, но никога не съм плащал квартирата й, никога не съм плащал и за детето. Един шоп идва при мен за пари, но аз го не познавам и не му дадох. Аз плащах ней всекой път, когато отивах при нея.

- Писахте ли на Новелич да намери човек да подаде телеграми от Виена?

- Никога. Аз имах повече приятели от него във Виена, можех сам да си свърша работата.

- Къде бяхте на 9 април вечерта?

- В 20.15 се върнахме с княгинята, вечеряхме и в 22.00 ч. си отидох у дома. Там сварих жена си, г-жа и г-н Каназирски още на софрата.

- Длъжен ли бяхте винаги да вечерята в палата?

- Да, но понякога взимах разрешение.

- През Страстната седмица все в палата ли вечеряхте?

- Цялата Страстна седмица вечерях в палата.

- Колко писма разменихте с Новелич?

- Четири-пет. Това е последното. Все ми се молеше. Аз му влязох в положението и му писах това писмо.

- Каква интимност имате с Новелич, та му ставате поръчител?

- Никаква интимност. Аз съм ставал и на други поръчител. Сега беше не за Новелич, а за Боалиев, който се занимава с комисиони, щеше да вземе два или три процента.

- Отгде знаете, че ще може да ги плати?

- Градоначалник, взима заплата, може да ги плати.

- На 9 април ходили ли сте на католическите гробища с файтон?

- Не.

- Говорили ли сте по турски на П. Алексов, файтонджията, когато сте отивали с жена си на Фердинандово и сте седнали при него, да ви изкара Анна Симон, или някоя жена, да я убиете?

- Никога. Файтонджиите са улични хора, как мога да се доверя? На Фердинандово ходих с Петър, тъй му зная името, но по турски не съм говорил с него. И Вуйчев беше във файтона. Как ще говоря, нали ще чуят?

- Че сте намерили глух кладенец на Карловското шосе, да ви я изведе да я хвърлите?

- Никога.

- По него пращали ли сте писма на Анна Симон?

- Никога.

- А със стражар или с циганин?

- Нито със стражар, нито с циганин. В Пловдив никакво писмо не съм й писал, а в София в 1894 година.

- Сами ли бяхте с Новелич, когато му дадохте заповед да вдигне Анна Симон?

- Не заповед, а молба. Тогава бяхме сами. Разговорът трая пет минути на италиански. Ние излизахме вече, когато Петраки Аврадалията пристигна. Казах на Петраки: „Говорих на Новелич за случката, да вземе мерки”. Петраки си премълча.

- Знаете ли брат ви да е живял в София?

- Не, срещнах го на пътя и същата вечер заминах за Пловдив. Ние сме зле с него от 10 - 12 години, защото на каквато и работа да го настаня, прави ми пакости. До смъртта на майка ми не е идвал у дома. После го срещнах в Пловдив.

- Знаете ли, че е дошел тук с Анна Симон?

- От вестниците узнах.

- Писахте ли му нещо?

- Да, за да го мъмря защо е дошел с нея и му пишех да каже правото, ако го питат.

- Знаела ли е майка ви за отношенията ви с Анна Симон?

- Не зная.

- Случвало ли се е в София пред Ради Овчаров и Б. Букурещлиев да имате някоя сцена на улицата с Анна Симон и да сте я били?

- Никога. Аз на жена ръка не съм дигал.

- На Страстната седмица ходили ли сте у Новелич вкъщи?

- Не зная даже де му е къщата.

- Идва ли Новелич у вас в София?

- Да, за да ми се оплаква. Караше ме да ида в министерството да издействам да се спре делото.

- Защо до вас се отнася?

- Защото съм в двореца.

- Ходили ли сте на остров Рогош с княгинята подир 1 април?

- Да, само един път. Вечеряхме там и после в 10 часа пихме чай в двореца.

- Познавате ли тоя портрет?

- Да, туй е Анна Симон.

- А този? (Дава му портрета на трупа.)

- Нищо. Не се познава.

В 20.30 заседанието е прекратено до следващия ден, 10 юли.

Дечко Бойчев „мълчал и упорито отричал всичко, но казват се заканил, че ако проговори, то щял да смае и учуди целият свят”, пише в. „Знаме”. Явно информацията за интимния живот на Фердинанд, с която разполага адютантът, е повече от скандална и князът взема мерки. Досега ротмистърът е мълчал, но на подсъдимата скамейка може да проговори.

„Още преди да започне делото, Бойчев и Новелич бяха получили от известно място уверение, че смъртното наказание няма да ги постигне… чрез даденото им уверение Бойчев и Новелич се задължаваха да пазят мълчание за видяното в княжеския двор”, съобщава унгарският вестник „Пестер Лойд”.

В случая Фердинанд подхожда далновидно, защото ротмистърът вече е подготвил компроматите си срещу него. „Много от нещата ми са написани на френски и италиански и не съм щадил нищо”, пише той от затвора. Князът има основание да се притеснява, тъй като е водил интимна кореспонденция с Бойчев и тя е още в ръцете на адютанта, а в момента из цяла София се говори за неговите хомосексуални афери. Князът си дава сметка, че ще бъде голям удар срещу него, ако и най-довереният му офицер потвърди това и извади на показ кореспонденцията между тях.

Едно анонимно писмо, изпратено на 29 май 1897 г. до Константин Стоилов, разкрива сексуалните похождения на Фердинанд.

„Господин Министър - Президент,

… от много време насам чувам лоши слухове, които стават достояние да се говори по кръчми, кафенета, шантани и пр.

1. Че в българския дворец се вършели безобразия, т.н., че нашия княз има слабост да се занимава „Алатурка” с мнозина от дворцовите достъпници повече с офицерите, както говорят, че князът със Станчов вършел големи безобразия, както с него, така също и с жена му…

Че князът ходел в дежурната стая, когато биват дежурни офицерите от младите конвойчета Ганчев, Стоянов и пр. Събувал им ботушите, вършел с тях блудства, много пъти имали достъп да спят с него и пр.

2. Че князът тук в града имал… някоя си графиня от Маджарско, която издържал и живеела в улица „Белчев” и често ходел вечерно време да я развежда с файтон адютантът му Стоянов, а князът вечерно време се сношавал с нея в къщата, гдето живеят от свитата му, зад „Славянска беседа”.

Тези работи през тия дни са станали достояние да се говорят из целият град, най-много от студентите в градината, а най-печалното е, че вземат от ден на ден по-голям размер. Източниците ми, както знам да са слушали този разговор, един преди няколко дни ми съобщи, че тази работа била разпространена и в „Юнион клуб”, гдето… се присмивали, когато отиде някой от двореца там. Това било най-много повдигано от австрийския помощник. Мнозина от вашите колеги знаят за тази работа.

Князът имал у къщата на Марков в конвоя специална стая с креват и баня, в която по-рано ходил с бившата Петровица (Султана - б.а.) и със сестрата на Марковица. Тези слухове са пуснати от конвойските офицери, когато падна Петров…”

Авторът на писмото, изглежда, не е случаен човек и уточнява, че за втори път пише по този въпрос. Той признава, че много добре се познава с Константин Стоилов, но не иска да разкрие самоличността си. А писмото не звучи като клюка или клевета срещу Фердинанд. По-скоро в него се забелязва загриженост за двореца и морала в армията.

От цитираните по-долу имена се вижда, че анонимният подател е подходил сериозно, като е събрал информацията си от висши офицери.

„Най-първо мен ме заинтересува за това запасния офицер Р. Славейков. После го чух от полковник Блъсков и майор Хесалчиев в един кружок между офицерите - подполковник Мечкунов, горните, Агура (подполковник - б.а.) и още двама непознати преди великденските празници се говори по това в сладкарница Панах, там зачух разни критики, в които се казваше, че и военният министър знае, но какво може да направи.

Тази работа взема от ден на ден все по-голям простор и опасното е, че се вмъква между младото офицерство, което е почнало да се подиграва на конвойските офицери и пр.

…разказано е било всичко горно и от Хр. Босмаджиев (бивш градоначалник на София - б.а.), а че го чул от негови съотечественици и офицери, за офицерската работа е говорил… майор Велчев, който критикувал княза, че няма характер и воля.”

След пристигането на Фердинанд в България за негов учител по български език е назначен Добри Ганчев, който после преподава и на Мария Луиза. Своите впечатления от двореца той описва в книгата „Спомени за княжеското време”. В нея авторът прави следната характеристика на Кобурга: „Имаше нещо болезнено, нещо ненормално в природата на княз Фердинанд. И вкусовете му такива, и моралът му такъв.” Добри Ганчев пръв разкрива тръпката на княза към русокоси подпоручици и шофьори.

Още с номинацията на Фердинанд за княз на България се чуват намеци за неговата хомосексуалност. Според кралица Виктория той не е подходящ за този пост, защото е „изтънчен, ексцентричен и женствен”. А граф Калкони намира в държанието му „маниерите на стара кокотка”. „По-приемливо е, че неговите хомосексуални похождения, ако е имало такива, са били в резултат на една прекомерна сексуалност в едно общество, когато бисексуалността беше табу”, предполага Стефан Груев в „Корона от тръни”. Докато Стивън Констант във „Фердинанд Лисицата” е категоричен: „Князът беше бисексуален през целия си живот, но до началото на средната възраст влечението му към женския пол надделяваше.”

Съмненията относно хомосексуалността на княза окончателно отпадат след публикуването на писмата на секретаря на Фердинанд - граф Робер дьо Бурбулон, през 1995 г. от проф. Зина Маркова. Той е пряк свидетел на връзките на Фердинанд с неговите фаворити и описаните случаи не подлежат на съмнение. Може да се каже, че няма никакво разминаване в изнесените факти от французина и Добри Ганчев.

Дечко Бойчев ще бъде зачислен в конвоя някъде след драматичната раздяла на Фердинанд със секретаря му Димитър Станчов, който бил първото увлечение на Господаря на българска земя. За това споменава и Добри Ганчев, но граф Бурбулон е запознат в детайли с „кавгите между влюбени, които продължават до 3 часа сутринта”.

Фердинанд е пленен от очарованието на Станчов и секретарят става жертва на „тираничната обич” на Кобурга. Господарят държи Стан (така наричали галено Станчов) да му бъде под ръка от 6.30 ч. сутринта до 2 ч. през нощта. Станчов се противопоставя, но недоволството му се приема като „гнусна неблагодарност”. Безкрайните разправии често водят до скандали. „Никога няма да забравя една сцена, при която раздразненият Станчов хвърли в краката на княза купчина папки, а той побесня и му отговори със страхотен шамар! И тук трябваше да се намеся, за да не се стигне до юмручен бой!” - спомня си граф Бурбулон. После на колене униформеният секретар ще се извинява на Кобурга. Всичко свършва със сдобряване, прошка и нежности. Такава съмнителна близост стъписва придворния фотограф Иван Карастоянов, когато заварва князът да реши косата на Станчов.

По това време ще пристигне трагичната вест за самоубийството на принц Рудолф и любовницата му Мария Вечера. В знак на уважение към императорския двор е прекратен балът на Червения кръст. Фердинанд е приятел на сина на Франц Йосиф, но не е поканен на погребението. Той все още не е припознат за княз от Великите сили, а у нас Стамболов управлява еднолично. При тази изолация на Кобурга не му остава нищо друго, освен да организира балове, приеми и да търси развлечение. Потънал в светлина и разкош, дворецът вече не е оня турски конак. Тук софийският хайлайф ще се учи на обноски и етикеция. Дежурен водач на катильона е граф Бурбулон, а Анна дьо Грено ще обикаля салона, за да насърчава изисканите, но „малко диви” офицери. „Анна в сребрист бял тюл, със съвсем мъничко венче от люляк в косите и с прословутия диамантен люляк в корсажа. Чаровната госпожа Белчева в синьо, хубавата госпожа Винарова в розово, гарнирано с черно кадифе”, са дамите от обкръжението на княза, станали близки до сърцето му.

Вече е станал скандалът във военния клуб, където Султана и князът се усамотяват. Побеснял, Рачо Петров нахлува в стаята и ще измъкне жена си, без да отрони дума пред Господаря. Унизен, той се заканва да хвърли оставка, но всичко ще свърши с една дълга и добре платена командировка в Германия. А Султана, навирила глава, ще продължи да шета из двореца. Докато семейството на майор Винаров ще бъде отдалечено от столицата, защото госпожа Винарова показва „хладина” към симпатиите на княза.

Фердинанд ще се увлече и по хубавата Мара Белчева, по която въздиша целият софийски елит. Синеока, стройна, елегантна, фина, с неустоим чар, тя минава за първа красавица и е избрана да бъде в центъра на живата картина, измислена от княгиня Клементина. За да представи сина си в добра светлина, тя е главен организатор на приема за рождения ден на княза и ще плати тоалетите на участничките, доставени от Лондон.

На сцената князът е заобиколен от красиви дами, а Мара Белчева, облечена в бели дрехи, като ангел, ще държи венец над главата му. Картината се допълва от княгиня Клементина - цялата в бял тюл, граф Форас във византийска мантия и царска корона, а три девойки в бяло, зелено и червено ще символизират България.

Но „Апотеозът”, така е наречена живата картина, предизвиква само насмешка в европейските салони…

По стечение на обстоятелствата животът на Мара Белчева става заложник на политическите страсти в страната и едва 23-годишна тя остава вдовица. При опит за атентат срещу Стамболов по погрешка е убит нейният съпруг - финансовият министър Христо Белчев.

- Остави ти всичко, а я ми обади, кой ще има таз хубавата му жена - пита Стамболов Добри Ганчев след убийството.

- Ти и други някои ще се погрижат за това - отговорил му той.

Покушението срещу министъра на финансите Христо Белчев е повод за слухове, че то е организирано от Фердинанд или Стамболов, за да имат за любовница неземно красивата му жена. Дори след падането на Стамболов бившият хъш ще бъде разследван за организирането на атентат срещу самия себе си, тъй като е бил заедно с Христо Белчев по време на убийството. Едва ли случайно следствието е водено от Рачо Петров, който признава пред Атанас Буров: „Аз обичах само една жена истински през целия си живот - Мара Белчева.”

Безспорно и Фердинанд, и Стамболов не са безразлични към „дамата в черно”, която ги нарича „цербери”, защото по един или друг повод редовно са се навъртали около нея.

В писмо до проф. Иван Шишманов тя пише:„… „церберите” нямат нищо против - доказва го даже и розовият плик, който ми даде един от тях.” Етикеция, отношение, розов плик. Вероятно става въпрос за Фердинанд, който се погрижил за Мара Белчева. А какво пише князът на една прелестна вдовица, може само да предполагаме.

- Даде й се 750 лева месечна пенсия и я взеха фройлана (компаньонка) при княгиня Клементина. Проклет да е, който мисли лошо! - пише Добри Ганчев.

А в своя дневник с дата 23.11.1895 г. Константин Стоилов отбелязва: „Князът ми съобщава, чрез Добрович, че бил недоволен от решението на пенсията на г-жа Белчева, че княгинята щяла да допълни пенсията.” Фердинанд намира време и за придворната дама на майка си.

- Оставям Ви! - реагирала княгиня Клементина, когато заварва Анна дьо Грено в кабинета на сина си. Напразно княгинята ще се притеснява, че Фердинанд „поставя Анна на пиедестал, от който тя не ще съумее да слезе”. Защото французойката вече е забелязала Станчов - хубавец, с високо образование и виенски маниери. За да се измъкне от прегръдките на Господаря, Анна прибягва до хитрост, заплашвайки княза, че ако не я остави на мира, ще стане монахиня.

В края на един прием Фердинанд ще обяви годежа. Изненадани, гостите вдигат чаши, викат „Ура”, „Да живей”. Но еуфорията бързо ще стихне пред опечалената физиономия на княза. Той е съсипан, че дава благословията си за един съюз, според който Анна и Стан „хем се свързват с него повече от всякога, хем се изплъзват измежду пръстите му”. Цяла вечер с ръце, хванати за главата, князът ще будува и ще се оплаква на своя секретар.

- Да, направих това, за да не я изгубя и да влезе в манастир.

Признание, което предизвиква иронична усмивка от страна на граф Бурбулон.

- Да, направих това и заради Станчов, когото нежно обичам и принесох себе си в жертва.

На следващия ден Добри Ганчев срещнал Стамболов.

- Имали сте годеж - дума Стамболов и се хили.

- Не, годеж нямаше, а имаше обявяване на годеж…

- Все едно, пили сте шампанско, викали сте „Ура”, „Да живей”.

Говори се, че Стамболов имал пръст в този брак, тъй като жена му Поликсени е братовчедка на младоженеца. По този начин той искал Анна дьо Грено да застане на пътя на Кобурга и да го раздели със Станчов.

Въпреки че булката е потомка на аристократична фамилия, майката и сестрите на Станчов леели сълзи, а баща му го смятал за „срам на къщата”. Само княгиня Клементина не криела самодоволството си от тази сватба, която „слагала края на една връзка, която не й допадаше”. Защото не приема близостта на Фердинанд със Станчов, който забравил, „че не трябва да се отнася към един поданик така”. Но в същото време, като майка, тя се притеснявала дали булката „ще успокои” Станчов, или ще му признае за отношенията си с княза и ще го настрои срещу него.

От тормоза нервите на Станчов не издържат и той заминава на лечение в чужбина.

„Когато са разделени, двамата са спокойни, обожават се и си пишат нежни писма. Съберат ли се, готови са да се изядат, направо патологичен случай”, преценява граф Бурбулон и се притеснява, „че това ще свърши с някоя глупост, ако не и с куршум”.

Ситуацията между младото семейство и княза продължава да е деликатна и скандалите продължават. Има моменти, когато Станчови си стягат куфарите, за да си заминат. Няма как, Фердинанд трябва да се примири с новата ситуация. „Князът е по-достъпен, но е ясно, че Стан му липсва и че за много неща ще е трудно да бъде заменен”, смята неговият секретар.

Неволно Мара Белчева ще стане причина за ново напрежение в отношенията между Фердинанд и семейство Станчови. Ернс, по-малкият брат на Анна, хлътнал по хубавата вдовица и си въобразил, че му дала повод. Младият французин се вмъква в стаята на придворната дама и налита да я изнасили. Следват викове, сълзи, клетви. Първа на помощ се притичва княгиня Клементина. Никакви молби и обещания от страна на княза не разколебават Мара Белчева и тя напуска двореца.

Фердинанд е бесен, че губи чаровната вдовица и веднага прогонва сладострастника, което води до остра реакция от страна на Станчови. Анна не оневинява напълно брат си, но напада княза, че го изгонил като крадец в деня, когато честват годишнина от смъртта на баща им - бившия хофмаршал на двореца граф Александър дьо Грено. След намеса на пресата инцидентът придобива политическа окраска. Димитър Станчов е обвинен в интригантство срещу Стамболов и засегнат, подава оставка. Ситуацията принуждава Фердинанд да излезе с официално опровержение, за да не се приеме, че уволнява Станчов от страх или под натиск на Стамболов.

След тази болезнена раздяла на княза със Станчов, в писмо до майка си от Филипопол с дата 20 април 1890 г., граф Бурбулон пише: „Най-накрая, ето ти една причина, която ще те развесели: аз и две офицерчета от княжеската армия - Алекси Стоянов и Бойчев. Стоянов е съвсем млад подпоручик, нещо като детето на двореца. Наричат го само Алекси, говорят му на „ти” и се отнасят към него като с кутре. Мило момче е, разбрано, с добро сърце и, за разлика от повечето българи, не търси под вола теле. Другият е по-сериозен, по-сложен. И двамата са хубави младежи с добри маниери. Откъде са се взели? Мистерия!”

Фердинанд вече се е насочил към своите ординарци, които избира по външен вид от полковете. Като преподавател във военното училище, Добри Ганчев познава отблизо юнкерите и за появата на Бойчев в обкръжението на Кобурга той пише: „Тоз тип Бойчев още от училището личеше, че е негодник. Свърши слабо и затова попадна офицер в провинцията. Случайно го видял князът, понравил му се по външност, а бе красив момък - взима го ординарец.” Тук той попада в един нов и лъскав свят, който има своите неписани закони - послушание, мълчание и преданост. Правила, определени от княза, чието спазване гарантира добра кариера и власт. Как се е чувствал Бойчев в тази среда? Бил ли е сред дворцовите любимци на княза?

Дечко Бойчев е бедно селско момче, родено през 1865 г. в с. Рахманлий (дн. с. Розовец, Пловдивска област). Баща му е убит и петгодишен остава сирак. Благодарение покровителството на митрополит Серафим получава стипендия и учи в Сливенската гимназия. Като юнкер във военното училище става доброволец и участва в Сръбско-българската война и е награден с два ордена за храброст. После е на страната на русофилите и взема участие при конвоирането на Александър Батенберг до Рени, където се държи грубо с княза. След контрапреврата, с приказ № 281 на военния министър Данаил Николаев 41 юнкери са разжалвани и изпратени да служат в полковете. Бойчев е пръв в списъка и е командирован в VI Търновски пеши полк. В резултат на абдикирането на Батенберг и множеството молби, на Бойчев е разрешено да продължи образованието си и той завършва военното училище през 1887 г.

Забелязан от княза, късметът го спохожда и той избира кариерата пред глухата провинция. С ходатайството на Фердинанд през 1892 г., без да положи задължителния за целта изпит, Бойчев заминава да учи в Генералщабната академия в Торино, твърди Добри Ганчев. Според него при визита в Италия князът се отбил „да види любимеца си и да му се порадва”. Фердинанд намерил за нужно да се срещне с неговите преподаватели и да го „препоръча на професорите”.

Случаен жест ли е това, или награда за нещо? Вероятно от това време датира интимната кореспонденция между княза и адютанта. Веднага след завръщането си в България Бойчев е зачислен към Генералния щаб, поручик в лейбгвардейския на Н.Ц.В. ескадрон, избран за адютант на Мария Луиза. Той се ползва с голямо доверие от страна на Фердинанд и като офицер за специални поръчки от името на двореца изпълнява важни мисии в чужбина.

За посегателство на Фердинанд над ординарец пише и Добри Ганчев. Той спестява името на своя ученик, който остава за историята като пор. М. Поручикът е „рус момък с къдрава коса, напет, с твърда, здрава войнишка походка…, а в душата му поглежда дива пророда”, прави описание на възпитаника си Добри Ганчев. Младият офицер служи в провинциален полк, където бил забелязан и харесан от княза. Следва заповед и той е командирован в двореца.

„Фердинанд провожда да викат М. да се яви в банята. Ординарецът отива като по служба, почуква и бутва вратата. Пред него Фердинанд гол-голеничък, седнал на плетен стол, хили се, кани ординареца да се съблече. Македонецът тръшва вратата”, разказва деликатната ситуация Добри Ганчев.

Това води до скандал между ординарците. Възмутен от фриволното им поведение, пор. М. се скарал с пор. С., друг любимец на княза, нарекъл го „курва”. От това става ясно, че посегателството над ординареца не е единственият случай сред обкръжението на Кобурга. Но докато македонецът реагира, е имало и такива, които в името на кариерата се примирявали и отвръщали на хомосексуалните мераци на Господаря. Затова се говорело, че Фердинанд бил „заразен от древногръцкия порок - обичал красивите момчета”. Дискретността била основно задължение на ординарците и те треперели пред княза да не бъдат заподозрени, че са изнесли някаква информация. А частният секретар на Кобурга - Мартин Фюрт, ще опише обстановката в двореца като „един бардак, едно сборище на душевно болни”.

Зад инициала пор. С. най-вероятно стои поручик Алекси Стоянов. Онзи, когото наричали „детето на двореца” и на чиито красота и маниери се възхищава граф Бурбулон. За него става въпрос и в анонимното писмо до Константин Стоилов, че когато „младите конвойчета Ганчев и Стоянов” били дежурни, князът вършел с тях блудства. Алекси Стоянов служи в двореца и след абдикацията на Фердинанд. Дъщеря му Надя е била лична секретарка на Борис III и упорито се говори, че тя остава несподелената любов на царя.

„Генерал Стоянов бе мой ученик с отлични дарби, свърши военното училище пръв. Постъпи ординарец, а после флигел-адютант и в 30-годишната си служба не останаха следи от предишните му дарования. За него един остроумник бе казал:

- От силене да държи секрет, той забрави да говори.

И наистина Стоянов не говореше. Питаш го за нещо, той хихика, клати глава, мига”, отбелязва Добри Ганчев.

След станалия скандал за пор. М. няма място в двореца и той е откомандирован обратно в провинцията. Преди да замине, поручикът търси среща със Стамболов, но той вече е в оставка и не го приема. Все пак успял да предаде, „че Фердинанд направил мръсно посегателство на честта му”.

Минали години и Добри Ганчев срещнал някогашния си ученик.

- Виждаш ли ги? Мои са - посочи той децата си. - Да не са живи, ако те излъжа - заклел се бившият ординарец и заявил, че всичко казано за скандала с Фердинанд е вярно.

Въпреки многократното цитиране в съвременната преса на тази пикантна история и до днес не е ясно кой офицер стои зад инициала пор. М. Ето състава на собствения на Н.Ц.В. конвой (лейбгвардейски ескадрон) през 1892 година:

1. Командир на конвоя майор Марков

2. Адютант-ковчежник поручик Табаков

3. Старши офицер ротмистър Пенев

4. Субалтерн офицер поручик Перакович

5. Субалтерн офицер поручик Бойчев

6. Субалтерн офицер поручик Стойков

7. Субалтерн офицер поручик Стоянов

8. Субалтерн офицер поручик Манджуков

9. Субалтерн офицер подпоручик Даскалов

10. Деловодител А. Костиченко

В книгата си „Спомени за княжеското време” Добри Ганчев често използва инициали - госпожа П. (Султана Рачо Петрова), госпожа Б. (Мара Белчева). Така при съпоставка на пор. М. в горния списък вероятно става въпрос за поручик Манджуков. Добри Ганчев уточнява още нещо - ординарецът е македонец, а Спас Георгиев Манджуков е роден през 1869 г. в скопското село Мирковци в днешна Република Северна Македония. Той е племенник на митрополит Натанаил Охридски, а брат му Петър Манджуков е участник в борбите за освобождение на Македония.

Развитието на кариерата на Спас Манджуков е другият аргумент, който ми дава основание да предположа, че той стои зад инициала М. Дечко Бойчев, Алекси Стоянов, Иван Стойков, Иван Табаков и Спас Манджуков завършват Военното на Негово Княжеско Височество училище през 1887 г. с чин подпоручик, а през 1890 г. са произведени в поручици. Скандалът, за който пише Добри Ганчев, става през 1894 г. На следващата 1895 г. Дечко Бойчев, Алекси Стоянов, Иван Стойков и Иван Табаков получават званието ротмистър, а Спас Манджуков едва след три години - през 1898 г. Причината за това може да бъде само една - наказание, след като Фердинанд не е забравил конфузната ситуация с поручика в банята. По този начин князът показва на ординарците какво следва с кариерата им, ако се противопоставят на Господаря.

Първата дама на българското кино Невена Коканова е внучка на Спас Манджуков. Ако моите предположения са верни, то нейният дядо е пор. М., а едно от децата, в които той се е заклел, е Елеонора - майката на актрисата. Невена Коканова избягвала да говори за своето минало. Но дядо, адютант на Фердинанд, и баща, царски офицер, лежал в Белене, са причината тя да не бъде приета във ВИТИЗ, смятат нейни познати.

„Бащата на майка ми е бил адютант на Фердинанд. Имам снимки - вензели, лампази, сабята… Той се казваше Спас Манджуков… И единственият, който си е кореспондирал (с Фердинанд - б.а.) след абдикацията, бил дядо ми. Той бил изключителна личност - бохем, писал е стихове”, разказва в интервю внукът му Димитър Коканов.

През 1897 г. ротмистър Иван Стойков напуска гвардията. Причината може би е арестуването и съдебният процес срещу Бойчев. По същото време в затвора е вкаран и ротмистър Перакович, осъден на 5 години за злоупотреби в интендантството. Черна прокоба тегне над този конвой. Едва 32-годишен, Дечко Бойчев отива на бесилото, а генералите от запаса Иван Табаков и Иван Стойков загиват при атентата в църквата „Св. Неделя” през 1925 г.

***

Дворецът няма интерес да се шуми около убийството и е направен опит то да бъде представено като самоубийство чрез заключението на д-р Георги Янкулов, председател на Народното събрание. Той е от близкото обкръжение на Фердинанд и само преди два месеца е награден от него с орден „За граждански заслуги” - I степен. Но във в. „Знаме” вече е излязла инфомация, че хлороформът, с който е упоена певицата, е взет от неговата аптека в Пловдив. Затова присъстващите открито се питат: „Какво търси тук д-р Янкулов?”

„Най-много учуди публиката защо д-р Янкулов толкова бързаше при аутопсията и казваше на д-р Гребенаров: „Не обръщай толкова внимание, режи, па хвърляй” и освен това при определянето на възрастта другите лекари се произнесоха, че е на 21 - 22 години (на колкото години е Анна Симон - б.а.), а д-р Янкулов настояваше, че е от 24 нагоре”, уточнява в. „Народни права”.

Според в. „Отзив” при огледа на трупа д-р Янкулов не искал да се отбележи в протокола намерените по шията и кръста следи от притискане, като твърдял, „че Анна Симон се била самоубила и че не била убита от други лица”. Но комисията протестирала „и не допуснала да се прокара подобна нахалност в официалните книжа”. Пред медиите председателят на Народното събрание отрича да е оказвал натиск върху медицинското заключение и твърди, че хлороформът не е купуван от неговата аптека, но редакциите застават зад своите кореспонденти.

„Питаме, прочие, откъде убийците на Анна са могли да доставят хлороформ, и дали следствените власти не биха направили добре, ако се постараят да узнаят от коя аптека е излезнал той? Това откритие вероятно не е без важност и то без съмнение би осветило още по-добре убийството на Анна”, предполага в. „Отзив”.

Подозрението, че хлороформът е взет от аптеката на д-р Янкулов, се подхранва и от друг опит за прикриване на улики за убийството. „На местопрестъплението е намерено малко шишенце, като това е видно от протокола с дата 25 май 1897 г., което е съдържало наркотическо вещество за поднасяне под носа на убитата и което било захвърлено там след убийството”, пише „Държавен вестник”. Но някак странно това шишенце изчезва сред веществените доказателства по време на делото. А това може да стане само след намесата на високопоставено лице, което няма интерес тази улика да бъде в съдебната зала.

В същото време барон Родич е държан в неведение относно следствието и протестира пред пловдивския областен управител Марков. Дипломатът заявява, че изготвеният протокол може да бъде променен изцяло, след като той не го е подписвал. С телеграма от 31 май 1897 г. държавният служител иска указания от Министерството на външните работи. „Тукашний австрийски консул се оплаква, че съдебният следовател, който изследва делото на Анна Симон, не му позволил да прочете, нито да се подпише на протокола, съставен вчера близо до чирпанската станция, по констатиране тялото на убитата, който акт бил подписан от двама свидетели, австрийски поданици, и протестира против тая постъпка на следователя, като заявява, че той по заповед на правителството си трябва да присъства при разпита на всички обвиняеми и свидетели по това убийство. Моля наставленията Ви.”

По този повод австрийските дипломати предизвикват среща с министър-председателя Константин Стоилов. На нея барон Кал изтъква, че приема действията на следователя като „провокационна постъпка”, въпреки дадените обещания на министъра на правосъдието. Според него подобно отношение към един консул не може да има в никоя друга държава. За да бъде разрешен този скандал, той настоява документът да бъде подписан от барон Родич и да им се поднесе едно извинение. Само при това условие те можели да поемат отговорността си за официално консулско съдействие.

Барон Кал иска да бъде направена служебна ревизия на издаденото от д-р Янкулов заключение, „че не е открил по трупа никакви следи от външни наранявания”. Австрийските дипломати настояват при провеждането на разпитите да присъства и техен представител, защото имало разминаване в показанията. Така една от свидетелките, Цора, заявила пред Новелич, че е получила писмо от Анна Симон от Виена, но по-късно, разпитана пред консула, казала, че признала под натиск от Новелич.

Подозренията към д-р Янкулов идват и заради скандала, станал само преди дни в Пловдив. След ексхумация на труп, д-р Гребенаров извършва аутопсия и установява, че смъртта е настъпила след удари в главата и гърдите. Жертвата е файтонджията Аргир Георгиев, починал в полицейския участък. Но в рапорта си д-р Янкулов написал, че той се поминал от тифозна треска. Опозиционната преса е безпощадна към председателя на Народното събрание. „Убийствата продължават” е челното заглавие на в. „Народни права”. „От това не излиза ли, че д-р Янкулов, председател на Народното събрание, е виновен за двойно убийство: по хлороформирането на Анна Симон и издаване на фалшиво освидетелстване на пребития Аргир Георгиев?”, пита изданието.

Този скандал в Пловдив, станал непосредствено след убийството на Анна Симон, стряска правителството. Веднага в града е изпратен полицейският инспектор Морфов. Той свежда инструкциите от София - да се намери компромисен вариант и д-р Янкулов да бъде оправдан, защото в противен случай цялото правителство рискувало своето падане. Напразно д-р Гребенаров ще търси справедливост - случаят е потулен, а той ще бъде уволнен с подписа на Фердинанд.

По този повод в. „Свобода” реагира злъчно като нарича председателя на Народното събрание „глупав зевзек” и „любимия лала на княза”, който прикрива „зулумлуците на полицейските власти”. Опозиционният орган не пропуска и реакцията на западните вестници. „От вниманието на тази преса не е изпуснат факта, че председателят на българският парламент Янкулов във време на разбирателство на делото е седнал до Бойчев и подал ръка на гнусния убиец”, припомня в. „Свобода”.

Визитата на полицейския началник в Пловдив имала и друга цел. „Г-н Морфов, предал гдето трябва… по делото на Анна Симон - да не се взират вече властите върху по-нататъшното развитие по изследването му, но да му турят точка.” Взети са мерки да се унищожат всички снимки, направени на трупа на унгарката. Полицията извършва обиск в дома на Никола Данчев в Чирпан и взема готовите снимки заедно със стъклата, за да не могат да се правят копия. Същата е съдбата и на снимковия материал, изготвен от пловдивския фотограф Кавра, нает от барон Родич.

Австрийското консулство настоява „убитата да бъде погребана по достоен, не биещ на очи,  начин в католическите гробища”. По този повод с информация от Чирпан в. „Свобода” съобщава: „След аутопсията на тялото на Анна Симон, австрийският консул даде на тукашний живописец - фотограф Никола Данчев 5 наполеона да направи сандък, облепен с цинк, тури тялото в него, завари сандъка и изпрати за Пловдив по железницата.” Но за да не се вдига шум около жертвата, полицията разваля ковчега и откарва обратно тялото на Анна Симон в чифлика на братя Михалакеви, където певицата е погребана без никакъв ритуал. Датата е 1 юни 1897 г.

Но според в. „Народни права” тленните останки на унгарката е трябвало да бъдат пренесени на друго място. „Драгоманинът на австрийското консулство и д-р Добрев, пловдивски окръжен лекар… ще отидат в чифлика на братя Михалакеви, за да разкопаят тялото на Анна Симон и го пренесат и погребат в гробището на с. Черен, Сърненогорска околия”, съобщава дописникът на вестника от Борисовград.

А в „Корона от кръв” Александър Беровски пише: „Многохилядно множество - според очевидци, над двадесет хиляди пловдивчани и стекли се от различни краища на България хора, беше изпроводило нещастната дворцова жертва Анна Симон, погребана в католическите гробища на с. Гиген. Ковчегът на мъртвата по дългия път бе носен на ръце. Австрийският консул, дълбоко покъртен, следвал траурното шествие.”

Информацията във в. „Народни права” е от 10 юли 1897 г., като се уточнява, че разкопаването на гроба е трябвало да стане на 4 юли. А месец преди това - на 3 юни австрийското консулство организира панихида „за удавената Анна Симон” в пловдивската католическа църква „Свети Лудвиг”, на която са присъствали около 30 души. Защо е това разминаване в цифрите? Повече от странно е, че за такова многолюдно погребение, както пише Александър Беровски, в пресата не се споменава нито ред. Как в. „Отзив” ще го пропусне, след като отразява всичко около убийството и издава брошура? Няма обяснение и защо в. „Народни права” не отразява събитието, въпреки направения анонс за пренасянето на тленните останки на Анна Симон?

В горните публикации се сочи, че унгарката е погребана в католическите гробища на с. Гиген или с. Черен, Сърненогорска околия. Село с такова име в Пловдивска област няма. По-скоро то е объркано със старото име на с. Белозем - Гирен, Герен. Белозем е в Пловдивска област, в бившата Сърненогорска околия и в него има сериозна католическа общност.

През въпросната 1897 г. в с. Гирен (Герен) са погребани 17 католици, но сред тях липсва името на Анна Симон. Тази информация получих от отец Гжегош от католическата църква „Свети Франциск от Асизи” в с. Белозем. Първоначално Константин Стоилов обещал, че ще бъде спазен католическият обичай. Но за да не възникне брожение сред населението, издава друга заповед и Анна Симон е погребана тихомълком на брега на Марица. Вероятно затова е реакцията от страна на австрийското консулство. Но и сега гробът няма да бъде разкопан, за да не възникне епидемия. Аргументите за „хуманитарни причини” изглеждат основателни: високите температури посред лято, изваждане на ковчега, престоял месец в земята, и придвижването му на повече от 30 километра. Няма как, след като правителството възпрепятства панихидата в църквата „Свети Лудвиг”, да разреши препогребването на Анна Симон.

„Когато австрийският печат обвиняваше княза за това убийство, представителят на Хабсбургската монархия в Пловдив получи заповед да присъства официално в парадна униформа на погребението на любовницата на Дечко Бойчев. Чрез тая висока чест към една героиня от кафе-шантаните искаше да изрази едно презрение към България и нейния княз”, недоволства в. „Прогрес”.

Управляващите следят зорко кои представители на опозицията се намират в храма. За целта полицията прави списък, който е изпратен на Константин Стоилов. „По този случай правителствените хора уловиха един коз в ръцете си. Дигнаха врява до Бога да укоряват някои лица от опозицията, че присъстват на тая панихида”, пише в. „Лист”.

В списъка с около 30 имена, запазен в архива на Константин Стоилов, наред с австрийския и гръцкия консул с драгоманите си, католици, братя Генадиеви и Теню Начев, личат имената на Иван Андонов, хаджи Гьока Павлов, Манчо Манев, д-р Лъчезар Дагоров, Стефан Хаджикалчев. Те са наречени „каймака на казионщината” и независимо че повечето са участници в националноосвободителните борби и Съединението, са сочени като „предатели на България” и „шпиони на Австрия”.

„Нарекоха оная нещастна чужденка, убита така подло, безчестно и зверски - публична жена, проститутка; и … оправдаха убийците като герои на един свещен подвиг”, възмущава се в. „Лист”. Изданието е конфискувано, а редакторът подведен под съдебна отговорност.

Вестник „Свобода” също напада правителството. Още преди започване на делото, той нарича Дечко Бойчев, Карл Новелич и Богдан Василев „официални убийци” и напомня „че и тримата са изпълнявали важни мисии в двореца”. „Могат ли да ни посочат защитниците на Стоиловата администрация един пример, гдето началникът на полицията в един град, натоварен да бди за безопасността на хората, който да се наслаждава с особено доверие на държавния глава, да се наговори сам с убиването на беззащитни граждани?” - пита в. „Свобода”.

Независимият в. „Прогрес”, тайно финансиран от правителството, брани управляващите: „За тоя гнусен парцал, няма, види се, нито чувства, нито скръб, нито състрадание, нито сълзи. Той прави търговия и с неволите, и с нещастията, и със сълзите. Редакторите на тоя мръсен лист, експлоатират до погнуса убийстовото на Анна Симон, за което правят отговорно все правителството”, отговаря в. „Прогрес”.

Скандалът не подминава и парламента. От трибуната народният представител Никола Габровски изобличава управляващите:

- Г-да представители! Ние не можем да бъдем доволни и от вътрешното административно управление на страната. Трябва да съжаляваме, че най-важните постове в това управление са поверени на недостойни хора; ще кажа една голяма дума - на хора злодеи, разбойници, каквито са Новелич и другите (Гласове: Лъжеш, лъжеш!). В Пловдив се извърши едно ужасно престъпление. Кои са неговите автори? Градоначалникът, княжеският офицер и един стражар - всичките са органи на властта - аргументира се депутатът.

Налага се министърът на вътрешните работи Найден Бенев да дава обяснение:

-  Когато хората започнаха да говорят, че Новелич, пловдивският градоначалник, има пръст в тая работа, моя длъжност беше да взема мерки, щото той да не укрие уликите и побърка на следствието. Аз го повиках тук и тогава се направи обиск в къщата му и се намериха вещите, които съставляваха corpus deliсt в процеса.

Напразни са хвалбите на министър Бенев, защото той заблуждава народните представители. След завръщането си от София Новелич заравя някои от уликите, а други хвърля           в кладенеца. Обискът е направен едва на 24 май, след самопризнанието на Богдан Василев, който насочва полицията към веществените доказателства.

Карл Новелич се появява в България някъде в смутните години след Освобождението. Неговите съвременници не са успели със сигурност да разберат чий поданик е този авантюрист. Витае съмнение и около неговото име. Заради „заслуги” в спечелването на изборите от народняците, Константин Стоилов го назначава за градоначалник на Варна. Тук той ще дава наставления на своите шайкаджии, как „да бият опозиционерите и да гледат да не пускат кръв”. Дори на градоначалника се приписва убийство, представено като самоубийство. Новелич влиза в конфликт с кмета Коста Ранков и след загубено съдебно дело е преместен в Пловдив. „Ако не беше държавната деморализация, то нямаше да има в Пловдив за шеф на полицията един хърватин, Новелич, със съмнително минало”, пише в. „Народни права”.

Градоначалникът живее пиянски и развратен живот, потънал в дългове, той иска Бойчев да му стане гарант и при стеклите се обстоятелства ротмистърът не може да откаже.

-  Прати ми тогава един бон за 3000 лв., той поръчител, за да взема пари назаем да си изплатя борчовете - обяснява Новелич.

Но след извършените арести, ревизия установява, че той е злоупотребил с 1046 лева държавни пари. Окръжният съд допуска обезпечение и приставът му секвестира покъщнината. Новелич не е бил долюбван от пловдивчани. Заради негови издевателства, местни депутати искат той да бъде уволнен. Явно ситуацията е била нетърпима, защото лично Константин Стоилов настоява пред Фердинанд за неговото освобождаване, но князът не взема отношение.

След пристигане на ревизора Загоров в Пловдив, Новелич повикал вкъщи файтонджията Петър Алексов, черпил го с вино и го предупредил:

- Ако те пита ревизорът, какво знаеш, няма да казваш нищо, че спукана ти е работата. И на гарсона в хотел „Родопи” да кажеш същото - заканил се той.

Случаят започва да се разплита. В града тръгва приказка, че убийците са приближени до двореца. Уплашен, Новелич пише на Бойчев да вземе мерки, защото пропадат. За по-голяма сигурност той праща Богдан в столицата лично да занесе писмото на адютанта.

Същия ден пред казармата в София чакал и хазяинът на певицата Раде Милошев да си иска от Бойчев 20 лева, които дал на Анна, преди да тръгне за Пловдив.

- А бе, Богдане, кажем, ти идеш от Пловдив, не знаеш ли къде е тази Анна Симон? Познаваш ли, каже. Не трябваше да му казвам, но му казах, че е стояла у мене.

- А бе, мама й, нищо не зная.

- Извика ме войник да ида при Бойчев, гледам Богдан изскочи, отиде при него в коридора и си шепнат. Тогава разбрах, че не трябваше да му казвам. Отивам при Бойчев, той ме пита: „Откъде си?” Е, не ме ли познаваш, г-н Бойчев? - Не те познавам. - Джанъм дето Анна седеше при мене, за пари съм дошъл, с брат ти тръгнаха, каже барем, къде е? - Не те познавам. - Че се запознаем тогава и зех да си отивам. - Чакай, чакай, каже, че ти кажа къде е, ама другата неделя да питам брат си.

Въпреки заплахите, Петър Алексов продължил да се интересува от съдбата на унгарката.

-  На Велики четвъртък минах покрай хотел „Родопи”, гледам стаята на Анна над пътя празна. Попитах гарсона Петър Георгиев къде е, той каза, че заминавала за някакъв чифлик с файтон № 90 на Георги Апостолов, но го карал стражарят Богдан. Петър ми каза, че я увещавал да не отива, но тя не щяла. На тръгване, когато заминал файтонът, Петър Георгиев казал: „Бог да те прости, лека ти пръст”, разказва файтонджията.

Ден-два след това той срещнал Богдан на гарата и го попитал:

- Богдане, какво направихте с оная жена?

- Коя жена?

- Анна Симон, дето я взе от хотел „Родопи”.

- Че нали я интернирахме?

- Не зная ли аз? Колко ме кандърдисваше мен ротмистър Бойчев! Аз колко знам, ама мълча - казал Петър Алексов.

***

Анна Симон току-що започва да пее в шантана „Сливница”, когато княжеското семейство се прибира в България. В чест на княгинята са организирани поредица от балове - в двореца, във военния клуб, в „Славянска беседа”. В първите дни на януари 1894 г. в столицата пристига бащата на Мария Луиза с втората си съпруга. Фердинанд се показва като добър домакин и посрещането е впечатляващо. Въпреки зимата, улиците са украсени със зеленина и флагове, а на Лъвов мост е издигната арка. И заради гостите има балове в София и Пловдив.

На 18 януари 1894 г. идва дългоочакваната вест и сто и един топовни гърмежа ще обявят раждането на престолонаследника. Церемонията по кръщаването в двореца е подобаваща. От двете страни на парадния вход - строени конни гвардейци, покрай тях минава княжеският кортеж - най-отпред Робърт Пармски под ръка с княгиня Клементина, а Фердинанд придружава Пармската дукеса. След тях престолонаследникът е носен на ръце от капитан Сава Савов, адютант на Мария Луиза. Дипломати, министри и офицери изпълват Червения салон, където е издигнат специален осветен олтар. Кръщението извършва католическият архиепископ Роберто Менини, а кръстници са бабата и дядото.

След раждането Мария Луиза се възстановява бавно и се налага на два пъти князът да вика за консултации професорите от Виенския факултет - д-р Густав Браун, Фридрих Шоут и д-р Едмон Найсер. Едва на 9 март княжеската двойка заминава за двореца Ебентал. Фердинанд ще се възползва от това пътуване и посещава Франц Йосиф. По този повод официозът в. „Свобода” ще излезе с хвалебствено съобщение за визитата, „която нямала да се хареса на Русия”. Но Фердинанд вече е започнал преговори с руското правителство за свалянето на Стамболов. „Князът води в околностите на Карлсбад тайни разговори с един руски политик - Сергей Татищев, с който общуват в продължение на часове в условията на най-строга тайна”, пише граф Бурбулон.

Получил подкрепата на руското правителство, князът иска да спечели и войската на своя страна, а бившият хъш да бъде омаскарен. Всичко това е постигнато с „мръсните гащи на Савовица” - Смарайда, жената на военния министър, племенница на Иван Евстатиев Гешов. Свалянето на Стамболов започва със скалъпен компромат от опозицията, която има зад гърба си двореца. Според някои историци идеята е на Григор Начович и Димитър Станчов.

„От три месеца бившият военен министър г. полковник Савов, случайно се научил, че Стамболов и колегата му П. Славков, министър на търговията и земеделието, са блудствали със законната му съпруга в къщата, която е срещу пипиниерата до кавалерийските казарми и оная на г. Ковача, находяща се в „Пиротска” улица и още други някои домове, гдето тя била извеждана скришом”, пуска клюката в. „Свободно слово”.

Михаил Савов търси повод за развод с леконравната си съпруга. Приятелите му предлагат да използват скандала и жена му да подпише документ, че е имала интимни сношения със Стамболов. За да я помирят с мъжа й, Смарайда приема и се изповядва в присъствието на кума Рачо Петров. Завърнал се вкъщи, той ще каже на Султана:

- Савов ме повика да подпиша признанието на жена му, че тя му е изневерявала със Стамболов.

- Надявам се, че ти не си сторил това?

- Моят подпис бе вече ненужен, един поп и подполковник Стилиян Ковачев бяха изпълнили тая задача - пише в спемените си Султана Рачо Петрова.

Станал за смях, манипулиран от опозицията, Михаил Савов обявява дуел на Стамболов. Той приема и двете страни определят своите секунданти. Това е причината князът веднага да се прибере в България. „Днес 14-и 11 часа преди пладне пристигна (от Цариброд с особен трен), идващ от Виена, Негово Царско Величество Господаря в столицата… По особена заповед на гарата нямаше прием”, съобщава в. „Свобода”. Фердинанд следва своя план и още сутринта приема оставката на военния министър и успява на неговото място да наложи протежето си Рачо Петров, което предрешава съдбата на Стамболов.

При стеклите се обстоятелства дуелът се проваля. Уплашен, Михаил Савов пише до княза да го защити от свирепия Стамболов. Фердинанд ще препрати писмото му до министър-председателя с бележка да не го закача. Но страхът не дава мира на бившия военен министър и на следващия ден вече си е стегнал куфарите. Преди да се качи на „Ориент експрес” за Виена, Станчов ще му предаде от двореца плик с 200 наполеона. Михаил Савов бил наясно, че Панайот Славков се възползва от пропадналата му жена, но посъветван, той намесва и името на Стамболов. После клюките и писанията в пресата объркват рогоносеца.

На 25 април Фердинанд заминава за Мюнхен за погребението на сестра си. С назначаването на Рачо Петров за военен министър нападките срещу министър-председателя ще станат още по-дръзки. Скандалът със Смарайда все повече се украсява, а Стамболов е наречен страхливец, защото отказал дуела и изгонил Михаил Савов в чужбина. Обиди и клевети, които бившият хъш не може да преглътне и той дава на в. „Свобода” да публикува писмото му.

Ваше Царско Височество,

Пострадах по едно дело, за което само бъдещето ще покаже кой прав, кой крив. В тази тежка за мен обстановка, моля да ми запазите и гарантирате живота, който е толкова необходим за единственото ми нещастно дете.

Сам на Ваше Царско Височество

най-верен поданик

полковник Савов

Димитър Станчов веднага информира княза. Направил се на засегнат и обиден, Фердинанд отговаря с телеграма, която в. „Свободно слово” услужливо ще публикува:

„Това е едно безчестие (ciest infаmie) и Стамболов суратя, на когото е по-мацан и от цървул, преглътнал тая плесница, като не би направил никой друг човек.”

На 16 май 1894 г. князът се завръща в България. Същият ден в. „Свобода”  излиза с кратка бележка: „Съобщаваме ви, че кабинетът на г-н Стамболов си е подал оставката.” Тя е била депозирана на Кобурга още преди да стъпи на българска земя и този път е приета.

Верен на преклонението си пред парите и Фердинанд, Рачо Петров извършва преврата, а опозицията ще фабрикува още по-гнусни измислици: „Стамболов обезчестил 70 моми!”, „Отделил толкова и толкова булки от мъжете им!”. И простолюдието вярва, а князът тържествува - Стамболов е омаскарен. По улиците платени шайки ще продължават да крещят „Долу блудника!”, „Долу тирана!”. Пред самодоволния поглед на Кобурга някогашният хъш ще бъде преследван, унижаван и замерян с камъни. С насилие и фалшификации народняците ще спечелят изборите. Това е повод Алеко Константинов да им се надсмее в своите фейлетони. Но те ще му го върнат, макар и по погрешка. Щастливеца ще бъде гръмнат за 30 наполеона от радиловски наемници.

-  Не бойте се, не бойте се: и министерството е наше, и началникът е наш - ще насърчава убийците Петър Минков.

А месец преди това в мътните води на Марица е хвърлено мъртвото тяло на Анна Симон. И на двете жертви граждански ищец ще бъде д-р Никола Генадиев. Сега вече няма Стамболов. Има едноличен режим на Кобурга.

След падането на Стамболов русофилска вълна залива столицата. По принцип Мария Луиза стои настрана от политическия живот, но е запазено нейно писмо до Константин Стоилов от 20 май 1895 г., в което се вижда отношението й към Русия.

„Господин Председател на Съвета,

Изключително съм учудена да видя на сградата на „Славянска беседа”, сред нашите знамена, руски знамена. Вярно е, че след като видях през целия ден на 18 май - празника на принца (имения ден на Фердинанд - б.а.) да се разхождат по улиците под звуците на Марсилезата, с червеното знаме на анархията, нищо вече не изглежда необичайно.

Струва ми се, че ще дойде момента да изложим руски знамена, когато Русия ще се отнася по различен начин към нас, към… нашата политика.

Вам всегда

Благосклонна

Мария Луиза”

Княгинята говори за промяна в отношенията между България и Русия, но едва ли е предполагала, че това ще стане за сметка на нея и първородния й син, който трябва да приеме православната вяра. Това личи и в писмото й до Анна Станчова по случай настъпващата 1896 г., което завършва: „Знае ли някой всичко, което бъдещето ни готви?”

Само след дни Фердинанд ще направи злополучната си аудиенция при папата, за да моли опрощение за покръстването на Борис. Но Светият отец е непреклонен, визитата е катастрофална и трае само десетина минути. Лъв XIII изобщо не дава думата на Кобурга, а го прекъсва:

- Абдикирайте, княже, абдикирайте!

Пресичайки пустия площад „Свети Петър”, унизен и бесен, Фердинанд ще каже на секретаря си:

- Папата хвърли детето ми в обятията на Русия! Аз извиках: На помощ! Той си запуши ушите!

Въпреки всичко, князът не се отказва от намерението си Борис да приеме православната вяра. След завръщането от Италия, той съобщава решението си на княгинята, която изпада в истерия. Обляна в сълзи, побесняла, тя яростно напада съпруга си. Двамата се карат, обиждат и почти се бият… „След тази сцена, княгинята най-после остана насаме с Анна и мен в три часа сутринта. Беше рошава, разгърдена, плачеше, секнеше се, удряше главата си в стената, замеряше с обувката си портрета на княза, после се почувства отпаднала, изнемощяла, ала отведнъж се изправи и възкликна: „Ах, ако бяхме в Париж, щеше да се намери в някое кафе-шантан някой остроумен, хитър и проклет артист, който да съчини срещу Фердинанд зло куплетче или забавна песничка, но в тази дивашка страна!” И тя откачи от стената старата китара и с тънкия си първолашки глас запя … горе-долу следния текст, който съчиняваше в момента:

„Княз Фердинанд

прекръсти си детето,

на цар Николай

той дари си момчето…” - разказва за драматичната вечер в двореца секретарят на Кобурга.

Ревностна католичка, Мария Луиза приема за светотатство продажбата на душата на детето си. За нея покръстването на Борис е жесток нравствен удар, който не може да преживее. Измамена, след толкова обиди и унижения, загубила вяра във всичко, през главата й минават мисли да напусне България. Но католическата религия не разрешава разводите, а в техния брак се е намесил и папата. След две аудиенции до Лъв XIII баща й заявява на сватовника граф Бурбулон, че ще даде благословията си, само ако децата от този брак бъдат католици. Стамболов гарантира промяна на Конституцията и със специално писмо Фердинанд ще съобщи на бъдещия си тъст, че искането ще бъде изпълнено. А сега…

***

Още с влизането си в затвора Бойчев пише до Мария Луиза: „Уповавам се Ваше Царско Височество на Вашето благоволение и на обещанието, което Ваше Царско Височество ми дадохте чрез п. Марков.” Вероятно с арестуването на адютанта, той е посетен от своя командир полковник Петър Марков. Но какво обещание е дала княгинята? Защо Бойчев се е надявал на нейното благоволение? Всичко това ще си остане загадка, но изглежда той е имал основание да подпише писмото с личното си име „Дечко”, което води до слухове за интимна близост между двамата.

Вестник „Свобода”, позовавайки се на „Пестер Лойд”, пише: „Особено внимание заслужава съобщението, че убиецът Дечко Бойчев от затвора се осмелил да пише писма до Т.Ц. Височества княз Фердинанд и княгиня Мария Луиза. Тия писма, обаче, били хванати, без да достигнат до високите лица. Връх на нахалството представлява писмото на Бойчев до княгинята, което той подписал просто с кръстното си име „Дечко”! Действително трябва да бъде човек син на един уличен разбойник и съучастник в предателството на 9 август, за да си позволи такова интимно обръщение спрямо княгинята! В това писмо „Дечко” моли княгинята да даде показание, че въпросната вечер е бил в двореца при нея.”

Така подписано, писмото е грубо нарушение на дворцовия етикет и дързостта на Бойчев предизвиква възмущение. „Откъде Бойчев е имал смелост да иска по такъв начин закрилата на княгинята?” - пита в. „Родолюбец”. А в. „Социалист” недоумява: „Бойчев пишел писмо на княгинята, както би писал на един свой приятел. Какво е това писмо?”. Западната преса също не подминава случая „… а сам Бойчев се осмелява от затвора да пише писмо на княгинята, подписано с ласкателно име, в което я подканя да лъжесвидетелства в негова полза”, пише „Hannoversche kurier”. Докато „Pest Hirlap” намеква за връзката на адютанта едновременно с княза и княгинята. Изданието нарича подсъдимия „дворцовият любимец капитан Бойчев - най-интимният адютант на княза, Дечко!”

Информацията за писмото до Мария Луиза във в. „Свобода” е от 9 юни 1897 г. Тя е взаимствана от „Пестер Лойд” и това означава, че е публикувана по-рано. Защо повече от 40 дни преди започване на делото Дечко Бойчев иска закрилата на княгинята? Вместо да търси дворцовите служители, за да докаже алибито си, той първо моли Мария Луиза да прояви благосклонност към него. Тази дързост на ротмистъра показва две неща. Първо - той не е бил в двореца по време на убийството, и второ - Бойчев се е чувствал повече от адютант в отношенията си с княгинята. Иначе няма обяснение молбата му, тя да излъже, че вечерта на престъплението е бил при нея. Защото един редови адютант не би имал куража да пише на господарката, а да не говорим да лъжесвидетелства в негова полза. „Остава щото тоя господин да повика княгинята като свидетел в своя полза. След толкова низости и мерзости, извършени от Бойчев, не е чудно, той да се реши на такова едно безобразие”, реагира в. „Свобода”.

Защо адютантът се подписва с личното си име „Дечко”? С този жест той изразява претенции за лично присъствие и близост. Така изглежда, че „Дечко” моли княгинята, а не ротмистър Дечко Бойчев - един от многото адютанти в двореца. Но в случая вината не трябва да се хвърля само върху него, защото той може да се подпише така, при условие че това обръщение е било използвано от Мария Луиза. А до него се е стигнало само ако княгинята първа е нарушила етикецията.

Що за брак са имали Мария Луиза и Фердинанд? Те създават семейство, без да разговарят, без да се познават. Посредник между тях е бил секретарят на Кобурга - граф Робер дьо Бурбулон. Той се среща и предава пръстен на бъдещата булка в Италия, откъдето ще донесе нейна снимка. След завръщането му, князът с любопитство ще разпитва сватовника и често ще го прекъсва, за да нападне със злобни думи Пармския род. За него бъдещата му съпруга е „нещастница”, към която отправя още по-яростни сарказми. Всичко това става в присъствието на княгиня Клементина, която притиска рога към ухото си, за да чуе новините, и когато синът й прекали със злословието, снизходително ще отправя поглед към небето. По всичко изглежда, че този брак е заченат с неуважение и дори с презрение. А в същото време Кобургите ще се гордеят, че „една Бурбонска принцеса е заела един ориенталски трон”.

С външния си вид Мария Луиза не печели сърцата на своите поданици. Дори свекървата княгиня Клементина признава, че „бъдещата й дъщеря не е много хубава”. А злите езици във виенските салони говорят, че Фердинанд заслужава това, „което получава”. „Слаба, суха, с длъгнесто лице, без всякакви черти на красота и царско великолепие” - е първото впечатление на Добри Ганчев от българската княгиня. Но след като я опознава като неин учител, той пише: „Тиха, спокойна, благодушна, търпелива, дълбоко верующа в бога, в хората, в доброто, състрадателна, милозлива, тя с тези си качества печелеше съчувствие и любов у всички, които имаха случая да поговорят с нея.”

„Накратко, като жена не е привлекателна, но човек усеща в нея вътрешно съвършенство и отличен характер”, смята граф Бурбулон, който най-добре познава Мария Луиза. Като сватовник, той е първата връзка на двореца с бъдещата княгиня. Още в Италия между двамата възникват отношения на уважение, добронамереност и даже дискретност.

По време на сватбата в Пианоре близките на Мария Луиза гледат недружелюбно Анна Станчова, след като и до тях са стигнали приказки за топлите й отношения с княза. Усетила, че е наблюдавана и коментирана, тя трудно овладява своята нервност. Дали булката е разбрала това, но Анна ще стане нейна приятелка, с която ще споделя всичко.

Мария Луиза е 23-годишна - „като едно френско девойче”. Обича импровизациите, екскурзиите, пикниците. Не се прави на благонравна и дори предпочита нецензурните „манастирски шеги”. Затова „не се шокира” от неуместните и неприлични подмятания на своя съпруг. Така в първите месеци, обзети от младежки увлечения, бракът е поносим. „Тя много обича съпруга си… Как да кажа… физически. Тази дума ще те разсмее - нали си представяш какво си говорим с Анна, на която тя разказва и най-интимните подробности! Но в морално отношение го намира непоносим и му го казва, и ни го казва”, споделя граф Бурбулон с майка си.

Князът гледа на Мария Луиза като на жена, която трябва да ражда, за да продължи рода му. Затова още на втория месец след сватбата той с телеграма ще съобщи на своите министри, че княгинята е бременна, без да се съобразява за някаква стеснителност от страна на бъдещата майка. „Защо да мълчи Фердинанд, когато той се жени тъкмо, за да има престолонаследници”, пише Добри Ганчев.

В очакване раждането на престолонаследник, бременността на Мария Луиза е следена от близо и от управляващите.

„До всички Окр. Управители,

Съобщавам Ви, че Нейно Ц. В. Княгинята се намира в четвъртий месец на интересно положение (затруднявание). Тая радостна вест ще предадете чрез околийските началници на кметовете и населението.

Стамболов”

Но скоро Фердинанд ще покаже отвратителния си характер. Характер, който трови самия него и всичко наоколо. Той отново е подвластен на променливото си настроение и мнителност. Самовлюбен, тираничен и безпощаден, князът ще унижава и пренебрегва княгинята ежедневно. За Мария Луиза съпружеският живот става кошмарен. Сянката на Фердинанд ще я преследва дори когато е в компанията на своето обкръжение, където неотлъчно е и Дечко Бойчев. „Той се вбесяваше, когато тя се смее с нас, когато идва с нас на риболов или когато ние се забавлявахме в нейната компания”, свидетелства секретарят на Кобурга.

Мария Луиза ще прави всичко възможно, за да се хареса на княза, но напразно, и отчаяна ще търси подкрепа от граф Бурбулон.

„Колко е ясно това, което не иска да каже, и как казва достатъчно, за да стане ясно!”, пише французинът и ще се опитва да разсее черните й мисли и предчувствия. Но е безсилен пред жестоките обиди и подигравки, които понася княгинята.

И след женитбата князът не променя похотливия си нрав. По „здравословни” причини с месеци ще обикаля европейските курорти в компанията на подбрани дами.

- Виждате ли тез прозорци, дето гледат към гората?… Миналата година вашият княз държеше три хористки от операта във Виена. Първите хубавици, украшенията, през целия сезон - казва в Карлсбад местен лекар на Добри Ганчев, сочейки Гранд хотел „Пуп”.

Той ще продължи връзката си с осем години по-възрастната актриса Катарина Шрат. Заради нея при всяка възможност ще посещава Виенския театър. Фердинанд надделява над своя съперник Франц Йосиф, който също има сърдечни трепети към Кати. Всъщност изборът е на актрисата, която избира много по-младия княз. Но скоро след женитбата му с Мария Луиза, Катарина Шрат ще даде шанс на императора, с уверението, че сърцето й принадлежало само на него.

Тогава Фердинанд ще се насочи към друга актриса - 20-годишната Лили Марберг, но най-продължителната му връзка е с Магда Фукс - „едно виенско еврейче от второстепенното израелско общество, от дребния финансов и вестникарски свят”. Тя е омаяна от Кобурга и го придружава при всяка негова визита във Виена. Красивата еврейка е голямата утеха на княза след ужаса с убийството на Стамболов. Любовницата не е заможна и иска да излезе от своята среда, затова Фердинанд й обещава да я направи придворна дама и омъжи за някой свой министър.

„Грешка и илюзия! Българите я ненавиждат и никой от тях няма да я иска! Князът направо проваля живота на тази очарователна девойка, която извън жалкия си произход е самата прелест”, прогнозира граф Бурбулон. Доколко е бил прав французинът? Защото князът действително „устройвал” своите държанки. Възмутен, дворцовият чиновник Славчо Тъпчилещов, признал пред Александър Людсканов, че Фердинанд го уволнил, защото отказал да се ожени за негова любовница. Но скоро дамата била задомена за наш дипломат, който под покровителството на Кобурга става министър.

През лятото на 1895 г. княгиня Клементина събира своите близки в Кобург, за да отбележат годишнината от смъртта на съпруга й - принц Август Сакс-Кобургготски. Мария Луиза е бременна в шестия месец, но също присъства на помена. После княжеското семейство заминава за Карлсбад, но Фердинанд не е доволен, защото жена му се появява на места, които той смята за „запазена зона”. Тук, естествено, към тях ще се присъедини г-ца Фукс и той е принуден да я представи на княгинята. Това ще му донесе много ядове от страна на Катарина Шрат, наричана вече „императрицата на Австрия без корона”. Вдъхновителката на императора е смъртно обидена на Фердинанд, че първо представя Мария Луиза на Магда Фукс, вместо на нея. Тя ще използва влиянието си върху Франц Йосиф, за да го настрои срещу княза, а репутацията на г-ца Фукс ще бъде опетнена.

Без да се съобразява с клюките, любовницата приема поканата на княжеското семейство и през есента на 1895 г. ще им гостува в Евксиноград. Мария Луиза е очарована от своята гостенка и я посреща много мило. Тя е в напреднала бременност с Кирил и невинаги е разположена, но от погледа й не убягва, че г-ца Фукс е хлътнала по княза, който също обожава виенската красавица.

Съвсем скоро Мария Луиза отново ще бъде потресена от безочието на Фердинанд, който пред погледа й открито ухажва снаха им. След раждането на Кирил принц Филип Сакс-Кобургготски и Луиза Белгийска гостуват на княжеското семейство. Посрещането е впечатляващо - вечери с изящни блюда и скъпи вина, приеми, екскурзии, аудиенции. В чест на гостите Рачо Петров дава бал във военния клуб и братът на княза ще получи български чин генерал.

На вечерята Анна Станчова уверява Константин Стоилов, че без съгласието на папата Мария Луиза няма да приеме покръстването на Борис. Тук се ражда идеята да бъде подкупен свещеникът, който да припознае Светия отец по време на миропомазването. Темата е дискутирана и с Фердинанд, а Константин Стоилов го предупреждава, че ще бъде обвинен в „двуличие”.

Но сега князът не мисли за това и флиртува с елегантната и изискана гостенка. Усетила тръпката на девер си, Луиза кокетничи с предизвикателни рокли с дръзки деколтета, които сменя по няколко пъти на ден. Обзета от ревност, все още невъзстановена от раждането, княгинята настоява да присъства на последната вечеря с гостите. „Нямам нищо напротив, стига да си съгласна да служиш за фон на Луиза”, отвръща й иронично Фердинанд.

На пръв поглед някак по детински или по-скоро с присъщата за нея женска упоритост, Мария Луиза ще се опитва да брани своето достойнство. Тя не иска да се примири и ще прави скандали на княза пред прислугата, без да се съобразява с никого.

- Мигрена ли имаш тази сутрин?

- Скъпи мой, ако благоволеше да идваш по-често при мен, щеше да знаеш как се чувствам - отговаря му Мария Луиза пред всички кисело.

- Ах, колко си мила и любезна!

- Колкото си и ти!

- О, ако това те забавлява, можеш да продължаваш!

- Ще продължавам, докато си искам!

Тя скърца със зъби или пък гледа със стоманен поглед - описва отровната атмосфера в двореца граф Бурбулон и допълва, че това води до редовни нервни кризи и мигрени на княгинята.

Мария Луиза трябва да преживее и „таз развала от извратеност в мъжките му наклонности”, гледайки как князът назначава красиви момчета на „служба” в двореца. Името на Кобурга се споменава сред редовните посетители на остров Капри. Там дискретно той отсядал в компанията на млади рибари, които „превърнали острова в ловно поле на богатите хомосексуалисти в Европа”.

„Княгинята ясно съзнаваше, че не е красива. Фактът, че тя не привличаше княза сексуално, но въпреки това той се беше погрижил да осигури династията си, като в кратко време им се родиха няколко деца, не я успокояваше. За нея бисексуалното поведение на княза беше достатъчно унижение”, пише Стивън Констант във „Фердинанд Лисицата”.

Но най-голям удар за княгинята е преминаването на Борис към православната вяра. Покрусена, тя не присъства на покръстването. „По заповед на Негово Царско Височество Господаря, имам чест да Ви съобщя, че Нейно Царско Височество, Княгинята, вследствие на разстроеното си здраве се вижда принудена да напусне за неопределено време Княжеството”, съобщава началникът на канцеларията на тайния кабинет Добрович.

На 30 януари 1896 г. Мария Луиза заминава за Виена, а оттам за Балийо сюр мер, близо до Ница, където прекарва три месеца. С нея е малкият Кирил, а компания й правят придворната дама Анна Станчова и граф Бурбулон. В началото на април при тях идва и Борис, придружен от поручик Куртоклиев.

На 2 май - имения ден на Борис, в отсъствието на Фердинанд, току-що завърнала се в България, Мария Луиза отива на парада. Кортежът, каляската на княгинята и свитата минават през плаца.

- Краката ще пречупя на всекиго, който посмее друг път да прекара файтона си през плаца - крещи Рачо Петров пред слисаната публика.

Софийското общество е смутено от тази реакция на военния министър спрямо княгинята. Пресата недоумява, докога князът ще търпи този „башибозук”. Излиза и заглавие: „Защо Рачо Петров е министър?”

В същото време Мария Луиза воюва със съпругата на военния министър. Султана е красавица, пищна, напета, брутална. Знае своето превъзходство пред Господарката и демонстративно пред нея ще ухажва Фердинанд. „Минава Князът, а тя реверанс дълбок, хили се, чупи се пред него, хвърля му шеги, комплименти”, пише Добри Ганчев. А в това време върви приказката как Фердинанд посреща съпругата на военния министър в къщата на полковник Марков у конвоя. Но с годините Рачо Петров става по-чувствителен към парите, отколкото към поведението на жена си. Сега той вече не обръща внимание на подобни анонимки:

„Мустака ти Рачо,

…Не се ли срамиш от разпътната си жена - любовница на десетки други мъже - твои началници и другари. Не те ли смущава отвращението на обществото от тебе и безпътната ти жена!

Отплата за всичко има!”

За да се изяснят, Султана иска аудиенция от Мария Луиза. Господарката бави отговора седмица, засегната, любовницата отменя аудиенцията и отново тържествува над клетата княгиня.

-  Княз Фердинанд ме оставил тука да ме оскърбяват и таквиз г-жи кат мадам Петрова - оплаква се тя пред учителя си по български език, който уточнява, че думите й били много по-остри.

Мария Луиза е наясно, че няма с какво да се противопостави на своята съперница.

„Милата княгиня… и не само не беше хубава, ами не е кокетна! Няма вкус към тоалетите и не знае как да се облича”, разкрива граф Бурбулон. А когато една жена вътрешно в себе си признава превъзходството на любовницата на мъжа си, унижението изглежда още по-голямо. Но Мария Луиза не се примирява и ще води битка с арогантната си съперница. На нея не й остава нищо друго, освен да използва служебното си положение. „Княгинята била запретила вече на Агентите да канят Петровица, понеже тя не можела да се среща с тая курва (Петровица), защото тя (княгинята) имала на ръка доказателства за блудстването на С. П. (Султана Петрова - б.а.) с Вас и затова я била изгонила от Руското агентство”, съобщава доверено лице на Фердинанд с инициали В. Б. Това принуждава князът да реагира след завръщането си в България.

- Аз на тоз подлец да пусна и шест куршума, пак няма да бъда удовлетворен!… А таз „курва”, тя да оскърбява княгинята, жена ми! - ще излее гнева си князът с купища псувни пред Добри Ганчев.

Но едва ли Мария Луиза се е почувствала поласкана от съпруга си. Защото, докато семейство Петрови я нападат и обиждат, той пак е бил в прегръдките на Магда Фукс. В Карлсбад Фердинанд се е забавлявал в компанията на своята любовница, която демонстративно отрупва с цветя и бижута. „Изглежда, дори я уговорил да дойде в София като компаньонка на жена му, но тя разбрала какво става и може би тяхното отчуждение се дължи не толкова на кръщението на сина, колкото на този инцидент”, пише дъщерята на княгиня Родзивил.

Още от есента в Евксиноград Мария Луиза е наясно за връзката на княза с хубавата еврейка и не може да приеме унижението Фердинанд да назначи любовницата си за нейна компаньонка. Наранена жестоко, княгинята заедно с децата си ще прекара цяло лято до късна есен в Рилския манастир. Може да се каже, че с престоя на Мария Луиза на Ривиерата княжеското семейство е разделено близо седем месеца.

Измамена с покръстването на Борис, пренебрегната и унижена като жена и съпруга, понесла купища изневери и хомосексуални афери на съпруга си, Мария Луиза ще сподели през сълзи пред учителя си по български език:

- Вий не познавате Фердинанда. В България няма по-голям лъжец от него… Глупав лицемер, ще намери друга като мене да го повярва… Лъже хората, лъже и Бога…

Нима в душата на тази отхвърлена съпруга не е минавала мисълта да си отмъсти? Нима тази унизена и пренебрегната жена не е имала нужда да потърси ласка и нежност? И може би след няколко чаши вино не е устояла на красивия ротмистър…

Сега, в този съдбоносен за него момент, Бойчев си позволява да се подпише с личното си име „Дечко”, за да припомни на Мария Луиза за станалото между тях. Той много добре знае, че нарушава дворцовия етикет, но става въпрос за живота му. Още повече какво значение има протоколът, ако двама души са прекрачили границата на своите предразсъдъци „… и че милата, чиста, безупречна княгиня била искала да спаси Бойчев и му създала алиби в двореца вечерта на престъплението, понеже имала слабост към него!”, пише граф Бурбулон по повод публикациите в западната преса.

***

След двумесечно гостуване родителите на Мария Луиза си заминават за Италия и до Цариброд са придружени от офицерски отряд, в който „числящият се при Генералния щаб поручик от лейбгвардейския на Негово Царско Височество ескадрон, г-н Бойчев”, съобщава в. „Свобода” в броя си от 8 март 1894 г. От това става ясно, че Дечко Бойчев вече се е завърнал от Торино, където е завършил Генералщабната академия.

Прекарал близо две години в чужбина, той търси развлечение из софийските шантани. Но заради хубавата маджарка Анна Симон става редовен посетител на „Неапол”, който се е намирал под хотел „Конкордия”. Преди това тя е била в шантана „Сливница”, а отскоро пее при Миша Урошевич. Поручикът настоятелно ухажва красивата певица и редовно я кани на своята маса. Анна също не е безразлична към напетия офицер. Чувствата им са взаимни и унгарката се доверява на Дечко, който започва да я посещава в хотел „Македония”, където тя живее. Освен от красотата на Анна, Бойчев е впечатлен и от нейната невинност и обещава да я измъкне от тази мизерия. Двамата влюбени се наричат нежно „мамушка” и „папушка”. Любовният роман продължава, но поручикът не мисли за женитба, защото заплатата му е още малка. Така някъде през май или юни певицата забременява.

Анна Симон е родена през 1875 г. в Будапеща. Рано губи майка си Маргарита, а баща й, който работи като магазинер на тамошната гара, се оженил повторно. Съжителството с мащехата не допаднало на Анна и щом станала на 17 години, тя напуснала бащиния си дом. Девойката започва работа в магазин за шевни машини „Найдлингер”, но мечтата й била да стане актриса.

-  Тогаз тя се отдели да живее с една другарка и отиваше, когато може, да учи певачество. Аз исках да й забраня, но градоначалникът ми каза, че нямам право, защото сама се препитава. После с едно познато семейство тя тръгна за Белград - обяснява пред съда бащата Петер Симон.

С напредването на бременността Бойчев изоставя унгарката и на 28 февруари 1895 г. тя ражда момиченце, което кръщава по католически обичай Евгения Симон от незаконен баща Д. Б. Кръстница била някоя си Реджина, а разраждането извършва Розалия Ледицка (Цора), която разказва в съдебната зала:

-  Тя беше бедна и не можеше да вика доктор. Аз съм учила акушерство в 1874 г. и отидох да й помогна. Стаята беше малка, тъмна, студена и мизерна. Прислугваше й един циганин. Писах на г. Бойчев да не оставя така жената в такова време, отговори с едно писъмце на немски, което даде на циганина, че днес не може да дойде, ще дойде утре, и прати 5 лева. Като се роди детето, дадох на Анна пъпа, та като стане на шест години, да му го потърка по челото, за да се учи добре. След раждането събрахме в шантана волни помощи за Анна. Дадохме 40 лева за дойка и нещо за дрешки. После след кръщавката, която пак стана с волни помощи, Дечко Бойчев започна да гледа Анна.

За това вероятно е помогнала майката на адютанта. Тежък живот имала Стана. Млада останала вдовица с две малки деца - Никола на годинка, а Дечко на пет. Заради участие в четата на Добри войвода, местни чорбаджии поръчали убийството на мъжа й и сложили ръка на имотите му. За да си върне къщата, тя ходила чак до Цариград. И при втория брак не потръгнало на Стана, затова, щом Дечко се завърнал от Италия, тя с двамата си природени сина и доведена дъщеря идва при него в София.

При една обиколка на Анна около квартирата на Бойчев, Стана накарала дъщеря си да качи детето при нея. „Тя го разповила и рекла: „Дечково е, мама, Дечково е.” Това знам от лелите си”, уточнява Виолета Молнова. Изтормозена от повратностите на живота си, Стана се радвала на своето първо внуче и макар религиозна, не обръщала внимание, че то е заченато извънбрачно.

-  Детето много обичаше. Вечер идваше да го гледа. Много, много го обичаше - обяснява гледачката Магда Иванова.

Но в края на годината Стана се поминала и с това закрилата на Анна приключила.

В приложените по делото документи се посочва, че Анна Симон е гостувала на баща си два пъти - през 1896 г. и 1897 година, но информацията не е пълна, защото тя е била в Будапеща и през 1895 г., където е посетена от Дечко Бойчев. По този повод в. „Народни права” уточнява: „От показанията на бащата на убитата Анна Симон при тукашната полиция (в Будапеща - б.а.) в интерес на осветлението на престъпното дело, даваме следните подробности: Симон утвърждава, че Бойчев бил в Пеща на 1895 г., който установен в един хотел - дохождал при него сутрин и вечер да яде. Когато веднъж Симон го попитал, какво мисли да прави с детето му, Бойчев казал: „Аз съм офицер и имам честта да съм много години от свитата на княза. Обичам дъщеря Ви и ще я взема за жена - само трябва да чакам повишение, ако не направя това, ще бъда последният подлец.”

От Будапеща адютантът заминал за Германия по служба, а Анна останала още за известно време. Но след като се завърнала в София, писала на баща си, „че Бойчев я лошо приел и че я биел”. Това принудило Петер Симон с писмо да потърси обяснение от него.

Финансовото състояние на Бойчев не било цветущо. От заплатата си той отделял за семейството си - майка, братя, сестра. Останала без работа и с дете, певицата също редовно искала пари, което водело до постоянни скандали. Една неуспешна сделка през 1896 г. още повече влошила дереджето на адютанта. В Брезовския край се носят легенди за богатството на Асан Кору бей. Бойчев заедно със свои ортаци купили част от неговия чифлик в с. Асъкърово (дн. с. Опълченец), но не успели да го изплатят и задлъжнели много. Закъсал финансово, ротмистърът започнал да се оглежда за добра партия за женитба и се насочил към Еленка Забунова, дъщеря на богатия свещеник Георги Забунов от катедралния храм „Света Неделя”.

В същото време адютантът пак се отбивал до певицата. „Анна станала втори път трудна от Дечко Бойчев и като се отнасял с нея все по-грубо, често я биел, тя, като един път й се скарал много, пометнала четиримесечния плод. При всичко това Дечко Бойчев й обещал, че пак ще се ожени за нея”, пише в обвинителния акт. Въпреки арогантното отношение и побоищата, Анна не се отказва от своя Дечко.

- Не пееше редовно. Извадих я последния път, защото беше много ревнива и причини един скандал. Г-н Бойчев беше седнал да пие с други момичета и Анна каза на майката на момичето, че тя ходи гладна, а той разполага. Г-н Бойчев й удари шамар. Първия път напусна, защото беше слаба и бременна. Г-н Бойчев е идвал при мене да ме моли да я взема в шантана, но аз не щях, защото, казах Ви, силно го любеше и от ревност правеше скандали - обяснява Миша Урошевич.

За друг случай разказва Харитон Генадиев. Анна следи Бойчев до кафе „Одеса” и без да се представи, казва на слугата да извика адютанта. Той излиза и ядосан я извежда с файтон край Княжево. Там се отбили край реката и ротмистърът започнал да й вика „че не може да я вземе, че не трябва да го преследва навред”. А тя му напомня как му подарила своята невинност, за клетвата, в която се е клел, за детето. Но това не разколебава адютанта и той „изважда ножа над главата й да я сече”:

- Дечко, мисли, че има един Бог над назе! Какво ще стане с тебе? Нали знаеш, че ни вижда?

При тези думи Бойчев се сепва и прибира ножа. После ходили из гората и си „приказвали доста натегнато”.

Обикновено след скандалите и побоищата ротмистърът обещава, че двамата ще живеят заедно. Но сега за първи път заявява, че „не може да я вземе”, защото гласи женитба с Еленка Забунова.

Коренът на Забунови е от Брезник. След Освобождението този район е окупиран от Сърбия, която цели асимилация на населението. Като протойерей, Георги Забунов отказва да включи в молитвите имената на сръбската княжеска двойка и да не зачита Българската екзархия. Преследван и заплашван със смърт, през пролетта на 1878 г. семейството му се установява в София. А Еленка, второто дете на Забунови, е родена през септември следващата година. Свещеник Забунов е сред първите председатели на софийското свещеническо братство „Св. Йоан Рилски”. Като иконом в катедралната църква „Св. Неделя”, той венчава Иван Вазов с Анита Болярска. С годините свещеникът се замогва и сега за него софиянци говорели като за „голям богаташ и не особено щедър в разходите”.

Попската щерка е идеална партия за адютанта, но Анна Симон продължава да го преследва. За да се отърве от нея, приятелите му предлагат да изведат унгарката на разходка на Витоша и да я бутнат в някоя пропаст. Бойчев приема, но в последния момент се разкайва и прави признание пред певицата. По този повод Петер Симон информира полицията в Будапеща и дава показания, а после ги потвърждава и в съдебната зала.

Не намерил смелост да убие любовницата си, ротмистърът крои друг план и изпраща Анна в Будапеща. На 2 март 1896 г. тя заминава и носи следното писмо до баща си от Бойчев:

„Уважаеми г-н Симон,

Писмото Ви получих, както ви казах у Вас у дома, повтарям и сега, че ще удържа дадената честна дума и никога няма да зная друга мома освен Анна. Същевременно Ви съобщавам, че Анна пак ще дойде у дома Ви. Аз искам тя да остане два месеца в Будапеща, за да забравят хората тук работата, защото Анна има много неприятели, които искат да ме оженят за една друга много богата мома. Вий сте нейн баща и ще Ви моля да се грижите за нея. Аз ще Ви платя всичко.”

Бойчев изрично настоява Анна да остане два месеца при баща си. Това не е резултат от някакво съображение за сигурността на певицата, както се опитва да го представи той. Този срок му е необходим, за да мине с Еленка под венчило. За целта взема и детето от гледачката. „Кога Анна беше в Пеща, г-н Бойчев зима от мене детето, каза, че ще го прати в Пловдив на леля си”, уточнява Магда Иванова. Но нещо се е случило и плановете на ротмистъра се провалят. Заради извънбрачното дете и постоянните скандали на Анна, семейство Забунови не гледа с добро око на Бойчев. Може би в този момент родителите са успели да убедят дъщеря си да не бърза и да изчака още малко.

Анна и Еленка не са единствените жени в живота на ротмистъра. „Турчев аз го не познавам лично, той е против мене…, защото не се ожених за братовата му дъщеря, която дохождаше чак в София, за да ме види сама. Тя се казваше Анастасия”, пише адютантът от затвора. Изглежда, че наред с Анна Симон и много други девойки са били зарязвани от Бойчев. „Има и моми да си отмъщават сега на мене”, признава той. Адютантът е разбил много женски сърца, но затова си има философско оправдание: „Нима ергенът е виноват, когато го любят момите?”.

Еленка не е красива като Анна, но е от богата фамилия, с голяма зестра и много обожатели. „Той сам знае, че кои са били моите кандидати”, заявява със самочувстие тя. Независимо от многобройните си съперници, Бойчев не се отказва и настойчиво ухажва дъщерята на Забунови. Ротмистърът е красавец, а офицерската униформа му придава допълнителен чар. Мъж с опит, прехвърлил 30-те, адютантът знае как да омае Еленка, която още не е навършила 17 години. Пленена от красивия офицер, тя му прощава извънбрачното дете и връзката с Анна Симон, защото Бойчев е „първий и последний, който съм обичала”, признава влюбеното момиче. Тя не търси богатство от брака си, а и ротмистърът няма какво да й даде. Датите на годежа и сватбата са определени - съответно на 6 и 16 февруари. Единствен проблем на младоженците е певицата, която не се отказва от адютанта. За да мине всичко спокойно, Бойчев отново  изпраща Анна на гости при баща й. В навечерието на 1897 г. Анна и Евгения, придружени от Токо, заминават за Будапеща. След няколко дни ротмистърът изпраща писмо до певицата.

„Драга Анна,

Целувам те хиляди пъти. Остани в Будапеща до 18 март. Аз наех за теб апартамент с три стаи. Дай ми време да го мебелирам. Хиляди поздрави и целувки за теб и Евгения.

Бойчев”

Под клетва Токо Алиев дава следните показания:

-  Кога ходихте в Пеща?

-  Срещу Нова година тръгнахме… Пазарихме се с г-н Бойчев да я заведа и да си дойда, да ми плати 35 лв. суха пара.

-  Даде ли ти парите?

- Исках ги два-три пъти, изпъди ме. И аз реших. И той сиромах, да не ги искам.

- Сам ли се върна?

- Да. Носих от Анна писмо за г-н Бойчев и шише коняк. Той го нещя, даде го на мене, аз го изпих. После ми каза да й намеря къща да й купя. Търсех 3 - 4 дена, не намерих. Каза ми да й намеря къща с кирия и аз й намерих у шопа Раде Милошев.

- И идеше ли там Бойчев?

- Идеше постоянно. Не знам кога излизаше, аз рано ходя на работа.

- Кога се върна ти?

- Аз се бавих в Ниш, у роднините на жена ми, всичко се бавих 15 дни. Анна Симонова сетне се върнала, влязла в хотел „Люксембург”.

Бойчев наредил на Токо да търси къща за Анна, но той не разполага с такива средства и следователно е имало договорка с богатия тъст да даде парите. Семейство Забунови са наясно, че за да нямат проблеми, трябва да компенсират финансово изоставената любовница с детето. За дадени пари на Бойчев се споменава в писмо на Селим Арнаут, което се съхранява в архива на Константин Стоилов. То е на турски език и за съжаление текстът е много блед и от него се разчитат само отделни фрази и изречения. „За знанието на династията… за тази работа е подходящо… Анна в друга къща… на Бойчев са дадени 5000 франка. Бойчев дал 1000 франка от тези пари на Анна. Анна не знае, че на Бойчев са дадени 5000 франка, за да се дадат на Анна.”

Най-вероятно Забунови са предложили 5000 франка да се дадат на Анна Симон, за да остави зет им на мира. Тази сума е символична за свещеник Забунов, който притежавал редица парцели и сгради в центъра на столицата, имал и хотел със сладкарница на площад „Бански”.

След като Токо не намира къща, ротмистърът е трябвало да даде парите на унгарката. Те са били в него и Бойчев е платил разноските за пътуването до Будапеща.

- Той й даде 1000 лева, тя похарчи 400, а другите му ги върна, като си дойде - уточнява Розалия Ледицка.

Но адютантът не обезпечава финансово бившата си любовница, а вероятно само е намекнал за парите и затова Анна лично преговаря за наема на квартирата.

- Търсим една къща, за госпожата на един капитан от конвоя. У палата живее. Имало болест, та търси къща накрая - обяснил Токо.

После той и хазяинът отишли в хотел „Люксембург” да се пазарят с госпожата. Раде Милошев искал 40 лева.

- Даде ми 30 лева. Вечера се пренесе. Донесе креват и два коша дрехи - разказва той.

На 20 януари в едната стая се настанява Анна, а в другата Токо с жена си. На 10 февруари в София идва братът на Бойчев - Никола, деловодител в харманлийската земеделска каса, който имал да държи изпит по счетоводство. Към края на месеца Токо и жена му освобождават стаята и в нея се настанява Никола. Но съжителството му с Анна става проблем за унгарката, защото той прави опити да я изнасили.

- Джанъм, срамотни работи. Анна се оплакваше, че Никола искал да я изнасили. Тя не се вдаваше, но ни помоли, щом тропне, да ида горе и да я избавя. На четири пъти става тоя скандал. Най-сетне една вечер се качих, тя силно трепереше, гледам той гол, а тя по риза и ризата й разпокъсана. Аз му викам скоро да си върви, че като зема едно дърво, строшавам ти кокалите, и го изгоних - обяснява Ради Милошев.

В събота преди сватбата Анна отива в дома на Забунови на ул. „Kлементина” № 22 (дн. „Александър Стамболийски”) и прави скандал. След намесата на полицията тя се прибира в квартирата си.

- Анна започна да припада. Гледам, беля ще ми докара, казах й да се маха. Отидох при Миша Урошевич да викам приятелките й. Те дойдоха, взеха я, не знам къде я водиха, в неделя сутрин я доведе сам Бойчев. Кога да излезе, й казал, че пак ще живее с нея. Сватбата на Дечко Бойчев стана същия ден, неделя, у 3 часа. А понеделник сутрин, кога да пият блага ракия, гледам Дечко Бойчев доведе Анна у дома. Той излизаше завит през глава с шинела, уж да не го позная, пък аз по хода биле го познавам, кажем: „Добро утро, г-н Бойчев!”. Санким да си прикажем това-онова. И той ужка не чуе, отиде си. После пак идваше при нея - разказва хазяинът на Анна.

При тези думи ротмистърът гледа „втренчено” Раде Милошев с поглед, изпълнен с респект, надежда и молба.

- Виждал ли ме е лично свидетелят в къщата си? - пита Бойчев.

- Ех, брате, да ти помогна, ама да не бях давал клетва. Как да не съм те виждал? Първия път беше гол в кревата. Анна ме вика да се запозная с теб, черпавахте ме вино. После на двора те видях барем пет-шест пъти - отговаря Раде Милошев.

През февруари започва издаването на в. „Отзив” и неговият екип слухти за новини. След сватбата на Бойчев, в магазин за манифактура на ул. „Леге” Анна се оплаква от своята зла участ. Репортер чува разговора и в броя на вестника от 8 март излиза следната дописка: „Един от репортерите ни съобщи една твърде скандална история, извършена тук, в града ни. Ний се въздържаме да я изкажем публично, а ще се задоволим да кажем само това на г-н новия младоженец, че неговото поведение не може да се неосъжда от всеки благоразумен човек и че много умно ще постъпи той, ако не остави да умре от глад поне собственото свое дете от бившата си любовница. И по тоя начин да се предпази, може би, от едно справедливо отмъщение, щом веднъж е имал безумието да отиде дотам, до гдето вече е отишъл.” След два месеца в. „Отзив” е в основата на разплитането на убийството на Анна Симон и вестникът „ще се харчи като топъл хляб”.

В краткото си писмо до певицата Бойчев иска тя да остане до 18 март в Будапеща. С това той е целял да мине спокойно и меденият им месец с Еленка. Но събитията се развиват по друг сценарий - унгарката внезапно се прибира в София, а заради служебни ангажименти на адютанта, младоженците прекарват само седмица заедно. Сватбата е на 16, а на 24 февруари Бойчев заминава с княгинята за Пловдив. През това време Анна Симон отива да търси ротмистъра в дома на Забунови и прави нов скандал. „Няколко дена след сватбата тя се появява в къщата му и поискала да го види. Понеже той отсъствал, посрещнала я съпругата му, на която тя обяснила, че е дошла да му остави детето, което имала от него. Г-жа Бойчева от това паднала в несвяст. От тоя ден са се установили, по всяка вероятност, твърде неприятни отношения между старите любовници”, пише в. „Прогрес”.

На 11 март Мария Луиза и ротмистърът се прибират в столицата. А по това време клюката за „г-н новия младоженец” се разнася из софийските кафенета. В информацията не се споменават имена, но на всички е ясно кои са „младоженецът” и „любовницата”, след като излиза информацията, че Анна Симон е ходила да остави детето си на г-жа Бойчева. Това е повод семейството на свещеника да бъде пак одумвано, а Георги Забунов е известна личност в софийското общество. Точно по това време, през 1897 г., по негова инициатива започва строителството на църквата „Св. св. Кирил и Методий”.

При кметуването на Димитър Петков-Свирчо се извършва мащабно събаряне на Стара София. Градският съвет гласува колосалния си за времето заем от 10 милиона лева, взети от Лондонската банка, и амбициозният кмет не се съобразява с никого. Дори князът се смущавал от неговия размах. При събарянето на църквата „Св. Пречиста Богородица” настъпва смут - енориаши бият камбаната, събира се народ, жените анатемосват дошлите жандарми. Уплашен, приставът бяга да търси кмета. По това време Димитър Петков е в двореца, в компанията на министри, висши чиновници и офицери, по повод имения ден на Фердинанд. Изневиделица в залата се втурва полицейският началник и започва да шепне нещо на ухото на Свирчо, а той на Стамболов. Димитър Петков бързо напуска двореца. След настъпилото смущение, става ясно, че имало бунт срещу събарянето на старата църква. Скоро кметът се завръща, „тълпата от жени, деца и старци е разпръсната с толумбите (пожарникарски помпи), подбудителите - арестувани, църквата - съборена”, пише Добри Ганчев.

Тогава църковното настоятелство под ръководството на Георги Забунов решава с отпуснатите пари за отчуждения терен на църквата „Св. Пречиста Богородица” да бъде издигнат нов храм. „Свещеноиконом Георги Забунов, дългогодишен предстоятел на катедралния храм „Св. Неделя” и епархийски свещеник, е първият инициатор и председател на строителния комитет, ктитор и гарант на храма”, пише в „История на храма „Св. св. Кирил и Методий”.

Няма как след тези скандали свещеник Георги Забунов да остане равнодушен и да не проведе разговор със зет си. Колкото и да е влюбена, Еленка не може да бъде доволна. От 16 февруари до 22 март семеен живот тя само 18 дни е с Дечко, от които 7 адютантът е бил с бившата си любовница. Честото изчезване на мъжа й, писанията в пресата, скандалите в дома им ще я накарат да натяква на Бойчев, че така не може да продължава.

Защо ротмистърът не зарязва Анна? Защо продължава да я заблуждава, че се е оженил по сметка, „а тя пак щяла да му бъде жена”. В деня на сватбата и на следващата сутрин той довежда певицата в квартирата й. Заедно ли са прекарали нощта? Или Бойчев рано се е измъкнал от семейното ложе и лъже жена си в първата брачна нощ? Тези рисковани и безумни похождения на адютанта могат да се обяснят само с някаква зависимост.

„… на Бойчев са дадени 5000 франка, за да се дадат на Анна”, пише Селим Арнаут. Забунови са осигурили сумата за откупуването на зет си, но той не е дал парите на бившата си любовница. Ако беше сторил това, нямаше повече да погледне певицата. В стремежа си да я успокои, в някой критичен момент около сватбата адютантът е обещал, че скоро ще й даде парите. Затова редовно ще обикаля около нея, за да не направи скандал и Забунови да разберат истината.

- Четири дни след като взе къщата, дойде Дечко Бойчев за първи път. До сватбата идва безбройно. Да ти кажа сега, да разбереш. След сватбата за първи път дойде в понеделник, кога пият блага ракия, после още четири пъти - обяснява Раде Милошев на адвоката на ротмистъра.

Като човек от най-близкото обкръжение на Фердинанд, адютантът е имал позиции в обществото, но едва ли се е чувствал комфортно в дома на Забунови. Извънбрачното дете, постоянните скандали с унгарката и натрупаните дългове ще се отразят на самочувствието на ротмистъра… „но когато уредя работите с дяда си. Сега нямам пари”, признава той пред Новелич. Вероятно това е причината Бойчев да използва дадената му сума от свещеника, за да покрие част от своите задължения. Безспорно идеята е била подкрепена и от брат му. Защо да плащат на някаква си „шансонетка”?

„Бедната Анна настоявала да иска от него обезпечение за себе си и най-вече за детето, но ротмистърът, който живял много разсипнически (казват, че той оставил сега дългове на повече от 20 000 лева), все й отказвал, до гдето най-после тя взела да го заплашва, че щяла да поиска правата си пред съд”, уточнява в. „Народни права”.

Бойчев осъзнава, че Анна Симон няма да го остави на мира. Тя вече е непредсказуема, а  той не може редовно да обикаля около нея. В скандалите унгарката замесва и детето, което става разменна монета, и по този начин може да му разтури семейството. А с този брак адютантът е постигнал целта си. Зестрата на Еленка му гарантира богат и спокоен живот. Иначе… Затова ротмистърът приема физическото премахване на Анна Симон като единствен изход за своето спасение. Така, според мен, са се развили събитията. От 11 до 23 март Бойчев е в София и това е времето, когато заедно с брат си Никола изготвят плана за убийството в Пловдив.

На друго мнение е Виолета Молнова в книгата „Делото Ана Симон”. Според нея унгарката била любовница на Фердинанд, но започнала да го изнудва с компроматни писма и той наредил тя да бъде премахната. А повод за убийството станал скандалът пред „Орозди Бак” в Пловдив. „… петък, 4 април 1897 г., е особено важен за следващите събития, тъй като по всяка вероятност в него става скандалът пред „Орозди Бак”. В тоя ден, в 8.30 сутринта, от София пристига княз Фердинанд заедно с поручик Вуйчев и д-р Леверкюн… Там Анна крещяла в изстъпление срещу княза „безобразни думи”. Какво е искала от него не се знае, но князът още същият ден ще издаде оная „висша заповед”, която ще вкара в земята четирима души”, пише тя.

По това време сградата на „Орозди Бак” е една от най-впечатляващите на Главната улица. Тя е била току-що построена като част от международна верига от представителни магазини, чиято централа била в Париж и имала обекти в над 30 държави. Днес в нея се помещава Художествената галерия.

Опитите ми да намеря информация за този скандал във вестниците от онова време останаха напразни. В пресата името на Анна Симон се споменава точно след месец - 4 май, във в. „Отзив” по повод на нейното изчезване. Нима опозиционният печат ще пропусне такава пикантерия - Фердинанд нападнат и оплют от унгарска певачка? Няма обяснение как една полупобъркана жена ще крещи „безобразни думи” срещу княза в центъра на Пловдив и полицията няма да се намеси. Това е станало на Главната улица и е недопустимо никой да не го е видял.

Няма съмнение, че и Виолета Молнова е търсила публикация, в която да е отразен този случай, но не е намерила. Може би затова по-нататък пише: „Скандалите на полупобъркана жена не са достатъчно основание князът да нареди убийството й, следователно може да се допусне, че Бойчев е измислил „висшата заповед”, за да търси помагачи в убийството…, че такава заповед е съществувала и че тя е дадена отдавна, а скандалът е само повод князът да настоява за действие.”

Ако приемем, че заповедта е била дадена преди време, би трябвало да има добра организация и дискретност при извършването на убийството. Особено когато става въпрос за чужда поданица. Но последвалите събития показват точно обратното. Щом Фердинанд е заповядал Новелич и Богдан Василев да убият Анна Симон, то това не подлежи на съмнение. Тогава защо Бойчев ще измисля „висшата заповед”, след като градоначалникът и стражарят са на служба и на разположение по всяко време? Цялата полиция и войска са в ръцете на Кобурга, а за помощници се използват случайни хора. Защо Бойчев се доверява на цивилни лица и търси съдействие от тях?

За липсата на организация говорят и други факти. Анна Симон пристига в Пловдив заедно с Никола на 25 март, а според Виолета Молнова князът издава „висшата заповед” на 4 април, но убийството е извършено едва на 9 април. Защо след заповедта на Фердинанд пет дни Бойчев бездейства? Уж всичко е подготвено, а Новелич и Богдан Василев не знаят за своето участие в престъплението.

- Преди 8 април говорил ли ви е Бойчев за това убийство? - пита председателят.

- Не, на 8 април за пръв път. Искаше до вечерта да го свършим, но му казах, че не може… На 9 сутринта извиках Богдан, с когото съм служил в кавалерията още в 1879 г., и му казах, че по висша заповед той трябва да се преоблече, да изведе една жена с файтон, та да я убием - отговаря Новелич.

Виолета Молнова твърди, че Дечко Бойчев няма нищо общо с убийството на Анна Симон. Като бивш любовник, той бил най-подходящ да примами певицата да дойде с писмата на княза в ръцете на убийците. По негово разпореждане Никола свършва тази работа и довежда Анна в Пловдив. Изненадващо на 28 март Мария Луиза и адютантът заминават за София. Оттам под името Йордан ротмистърът изпраща телеграма до Никола в хотел „Феллер”: „Заминете за Харманли до завръщането ми”. Виолета Молнова приема, че това се налагало, тъй като на 31 март отпускът на Никола свършвал. Но тя не обяснява какво общо има той с Анна Симон и защо от него ще зависи присъствието на певицата в Пловдив?

Братята са си свършили работата - довели са жертвата и оттук нататък не би трябвало да имат друг ангажимент. Тогава защо Бойчев настоява брат му и певицата да заминат за Харманли? Нали, ако унгарката напусне Пловдив, се проваля гласеното убийство? По този начин вместо да съдейства, ротмистърът спасява Анна от ръцете на убийците. Възможно ли е Бойчев да застане срещу волята на Господаря?

Тази телеграма е приложена като веществено доказателство в съда. Напразно адютантът ще отрича, че той не я е изпращал, защото се доказва, че почеркът на бланката е негов. Настояването му Анна да остане в Харманли до неговото завръщане показва, че той не е зависим от княза и има свой план, след като се прибере в Пловдив. След свършване на отпуската му Никола си заминава, но ротмистърът решава да действа сам, като използва услугите на файтонджията Петър Алексиев, който бил на разположение пред двореца. За респект Бойчев измисля скандала пред  „Орозди Бак” и „висшата заповед”, която уж била издадена от княза. По този начин адютантът търси помагачи, както пише Виолета Молнова, но не за изпълнението на заповедта на Фердинанд, а помагачи, които да помогнат на него да извърши убийството.

Княжеското семейство имало слабост към Пловдив. Мария Луиза обичала града заради по-топлия климат, а според Фердинанд софиянци го мразели, а тук хората били по-други. А и началникът на дворцовата полиция Петраки Аврадалията добре си вършел работата в дискретното посрещане на разкрепостени пловдивчанки, дошли „да пият чай” с Господаря. Поради липса на подходяща сграда високите гости ползвали къщата на д-р Стоян Чомаков в Стария град. Това е причината князът да поиска от общината Бунарджика, за да си направи дворец.

„… Кой ще излезе победител… венценосецът или беловласият кмет и преданите нему граждани, на които той чрез съпротивлението си е станал още по-симпатичен? - пита в. „Отзив”. Кметът Христо Г. Данов отказва да отстъпи хълма на Кобурга, за да не лиши 40-хилядното население на Пловдив от единственото място за разходка. Тогава Фердинанд се насочва към Кричим.

В началото на 1897 г. Мария Луиза, придружена от Дечко Бойчев, прекарва около 3 седмици в Пловдив. После за малко се прибират в столицата и на 23 март се връщат обратно. Този път адютантът е заедно с жена си Еленка и отсядат в хотел „Търново” на ул. „Станционна” (дн. „Иван Вазов”). На следващия ден в града пристигат Анна Симон и Никола Бойчев. Те се настаняват в хотел „Феллер”, който се намирал на Главната улица срещу шадравана, на мястото на бившия хотел-ресторант „Република”. В книгата за гости Никола се записва под името „Стоянов и съпруга”.

Под клетва приятелките на певицата твърдят, че тя дошла по покана на Дечко Бойчев. На същото мнение е и хазяинът й Раде Милошев.

- Защо отиде Анна в Пловдив?

- Каже: „Не можем тук да се наслаждава, тук е жена, идем в Пловдив с мой Бойчо”, па взема портрета, дето бяха двамата, и го целува. А причината е Дечко Бойчев. Он я прати. Никола Бойчев кореспондираше работата между него и нея - иде, дойде.

- Писал ли е писмо Дечко Бойчев да иде?

- За писмо не зная. Они се видели с Бойчев в „Одеса”. Тук се черпели и той казал: „Аз отивам утре в Пловдив, ти ще дойдеш с моя брат” - обяснява Раде Милошев и уточнява, че адютантът обещал да й даде много пари.

Преди да тръгне, Анна взела 20 лева назаем от него. После отишла да види детето си при гледачката Магда Иванова, която също дава показания.

- Как живееше Анна Симон?

- Плачеше, гладуваше, г-н Бойчев не й даваше пари. Понякога й давах назаем. Кога да тръгне за Пловдив, нахраних я с боб. Много се благодари.

- Защо тръгна за Пловдив?

- Г-н Бойчев й казал, че ако иде там, ще й даде много пари. Ако не, няма да й дава нищо.

Бойчев отрича да е канил Анна Симон в Пловдив. Той се опитва да убеди съда, че от 10 - 12 години не поддържа близки отношения с Никола. Дори не знаел, че той живеел в София. Случайно го видял вечерта, преди да тръгне за Пловдив. Ротмистърът обяснява, че от вестниците научил, че Анна и Никола са отседнали в хотел „Феллер”. А Никола се оправдава, че се записал в книгата за гости под чуждо име, „защото Анна Симон е шансонетка и ако брат му научил, щял да му се кара, дори да го набие”.

Има много въпросителни около показанията на братята. Какво прави Анна с Никола в Пловдив, след като само преди дни се е опитал да я изнасили в квартирата? Кой може да я накара да живее заедно в хотела с „това олицетворение на поквара и разваленост”, както в. „Свобода” описва Никола.

- Не, аз на жени подаръци не правя, гледам повече кьоравото - признава пред съда Никола Бойчев.

Тогава защо ще плати сметката, без да получи нищо в замяна? Дори дава пари на Милан Тодорович, за да пренесе багажа на певицата в хотел „Родопи”. В същото време е налице и промяна в отношението на ротмистъра към унгарката. Той се вбесява от нейното преследване и редовно я пребива, а сега я черпи в „Одеса”. Защо Бойчев кани Анна Симон в Пловдив, където отива заедно с жена си?

Братята подготвят убийството още в София. Затова Никола се записва в хотела под чуждо име. Бойчев държи на всяка цена певицата да отиде в Пловдив и я примамва с „много пари”. Дори я заплашва, че в противен случай „няма да й даде нищо”. За да не се разколебае Анна, ротмистърът обещава, че по този начин ще „уредят работата с детето”. В брошурата си Киро Николов пише за среща на Анжела Роберт и Раде Милошев. „Установи се, че Бойчев я викал в Пловдив, за да уредят работата с детето”, твърди той. Затова намеква в съдебната зала и д-р Генадиев, но Хр. Ив. Попов протестира:

- За детето не е говорено!

- Имате грешка. Каза го Магда Иванова. Това се установи и от Раде Милошев -  отвръща д-р Генадиев.

Идеята на братята е била да убият певицата и да я хвърлят в Марица. Така до намирането на трупа ще мине много време и докато започне разследването, те отдавна ще са напуснали града. За целта им трябва файтон, с който да изведат жертвата извън града. Затова заблуждават Анна, че ще я водят на чифлика, който прокурорският надзор нарича „лобно място” на унгарката. По този повод е разпитан съдружникът на адюданта в чифлика Бойчо Букурещлиев.

- Искан ли е от вас файтон от Бойчев?

- На 27 март т.г. бях в Брезово. На станцията имаше телеграма за другаря ми Овчаров, до чифлика в Асъкърово, който имахме орташки с Бойчев. Взех телеграмата и я занесох на Овчаров. Тя беше от Дечко Бойчев: „Изпратете незабавно файтон, х-л „Търново” П-в”. Казах на другаря си да не го изпращаме, защото този файтон е вехт, разхалтен, конете му са слаби, Бойчев не може да се разхожда с него, а вероятно ще го продаде и не му го изпратихме. На 29 март дойде Никола Бойчев да иска файтона от името на брат си, при всичко, че виждаше какъв е файтонът и какви са конете, пак настояваше. Да умрат конете, но утре трябва файтонът да бъде в Пловдив. Ние и нему отказахме и той си отиде същия ден - разказва съдружникът на Бойчев.

Докато ротмистърът твърди, че от вестниците научил, че брат му е в Пловдив с Анна Симон, Никола обяснява, че го е срещнал пред „Джумаята” и той го е пратил за файтона, за да разхожда с него жена си. Най-вероятно ходенето на Никола до с. Асъкърово е било негова самоинициатива, тъй като предния ден, 28 март, неочаквано Мария Луиза и Бойчев заминават за София. Това още повече обърква плановете на братята и ротмистърът изпраща телеграмата до Никола да заминат с Анна за Харманли. С това той е целял певицата да не бъде забелязана в Пловдив.

Ако файтонът е бил необходим на Бойчев само да разхожда с него жена си, едва ли братята щяха да са толкова нетърпеливи. Още повече че той и княгинята заминават за столицата. Те бързат, защото на 31 март отпускът на Никола свършва и в действията им има припряност. Ротмистърът иска от своите ортаци файтонът да пристигне „незабавно”. Въпреки окаяното състояние на конете, Никола настоява: „Да умрат конете, но утре трябва файтонът да бъде в Пловдив.”

В последния ден на отпуска си, пиян, Никола налита да изнасили Анна, става скандал и двамата са изгонени от хотела.

- Срещнах я на улицата и тя се разплака. Поканих я вкъщи и я задържах на обяд и тя ни разказа на мен, Матилда Подволска, дъщеря ми Хермина Ледицка, Емилия Шафек, че я поканил Дечко Бойчев да дойде тук с брат му Никола, който я биел и искал да я изнасили. На главата си имаше още подуто от побоя. Казал й: „Ако дойдеш в чифлика, ще ти дам пари, ако не, ще стоиш гладна” и я зарязал - обяснява Розалия Ледицка.

Останала сама, без пари, пребита и объркана, към 10 часа вечерта тя стига „Джумаята” и неуверено поема по калдъръма на ул. „Съборна” нагоре, към двореца. Там я пресрещнал стражар и й обяснил, че ротмистърът е в София. Анна седнала на един камък и ридаейки, останала до сутринта.

Всеки ден певицата ходи на гарата и чака Бойчев. Тя е там и на 2 април, когато Мария Луиза и адютантът слизат от влака.

- Той я видя и я погрози с пръст. Тя се изчерви - разказва Анна Рот, която придружавала унгарката.

Според обвинителния акт появата на Анна Симон пред двореца вбесила Бойчев и „той окончателно се решил да се избави от нея - да я убие”. Но това заключение не звучи убедително, защото всички събития - записването в хотела под чуждо име, искането на файтона от ортаците, изпращането на телеграмата с настояването Никола и Анна да заминат за Харманли - са станали преди вечерта на 31 март, когато певицата отива пред двореца.

Дори д-р Генадиев приема, че скандалите на Анна Симон не са оказали никакво влияние върху извършването на престъплението.

- Тя е ходила два пъти в двореца, един път срещу 1 април, в 10 часа вечерта, когато бита се изскубнала от ръцете на Никола Бойчев, знаете при какви условия, когато е бягала от мъка и позор. Тя отишла да иска от Бойчев помощ против скотските усилия на брат му. И какъв скандал е направила? Седнала на един камък, навела си главата и цялата тая студена нощ до съмване е плакала. След това е отишла пред двореца само на 8 април, когато съдбата й е била вече решена, когато и гробът й беше отбелязан - аргументира се д-р Генадиев.

След като съдружниците на Бойчев отказват да му изпратят файтон, планът на братята изглежда провален. Никола не изпълнява указанията, пиян прави скандал, отпускът му свършва и той си заминава за Харманли. Изгонването на Анна от хотела и появяването й пред двореца стават повод да се говори за нея в града. В хотел „Родопи” тя вече се е записала с истинското си име. При това положение най-разумно е било Бойчев да се откаже от своя план. Но самонадеян и безразсъден, той решава да действа сам и се насочва към файтонджията Петър Алексов.

Завърнал се от София в компанията на поручик Вуйчев, ротмистърът извежда жена си на разходка до Фердинандово (дн. с. Първенец) с файтона на Петър Алексов. Някъде по средата на пътя Бойчев сяда на капрата, уж да кара конете, и започнал първо на турски, а после по-тихо на български да говори на файтонджията:

- Петре, тук има една курва, завчера срещнала княза до „Орозди Бак” и му викала безобразни думи. Князът се разсърдил и искал да я разстреля с револвера си, но за да не става шум, упълномощи мене да свърша тая работа и каза ти да я изведеш с файтона си - разказва пред съда Петър Алексов.

Той отказал, но адютантът продължил да настоява.

- Не бой се, каза, князът гарантира, аз гарантирам и градоначалникът знае това.

Но Петър Алексов не се съгласил и поискал лично князът да му нареди. Недоволен, Бойчев го заплашил да си мълчи, защото ще го застреля.

Пред съда ротмистърът отрича да е разговарял с файтонджията.

- Говорили ли сте по турски с Петър Алексов, файтонджията, когато сте отивали с жена си на Фердинандово и сте седнали при него, да ви изкара Анна Симон или някаква жена, да я убиете? - пита прокурорът.

- Никога. Файтонджиите са улични хора, как мога да се доверя? На Фердинандово ходих с Петър, тъй му зная името, но на турски не съм говорил с него. И Вуйчев беше във файтона. Как ще говоря, нали ще чуят?

- Той би желал да не му се повери, да свърши работата с брат си и със собствения си файтон. Но Букурещлиев отказва да даде файтона, Анна Симон отказва да тръгне с Никола Бойчев - реагира д-р Генадиев.

Не е имало никакъв скандал пред „Орозди Бак”. Той е измислен от Бойчев и разказан пред съда единствено от Петър Алексов. За него никой от другите подсъдими не знае нищо. Дори и адютантът мълчи. Да приемем, че на първа инстанция е имало някаква договорка, но на втора инстанция въжето се оплита около врата му, но той пак не споменава и дума за „Орозди Бак”. А в случая, ако е имало скандал, ротмистърът е можел да се оправдае, че е действал по заповед на Фердинанд. Вместо това, до последно Бойчев ще твърди, че е помолил Новелич да интернира Анна Симон.

Независимо че файтонджията отказва съдействие, адютантът продължил да ползва неговите услуги. Той дал писмо на Петър Алексов да го занесе до хотел „Родопи” и му обяснил, че това е жената, за която му говорил. Петър отишъл и върнал отговор. След ден пак занесъл писмо, но при прочитането му унгарката се разплакала: „Аз няма какво да ям, а той ме вика на чифлика…” Запознал се с отговора й, ротмистърът реагирал гневно… „Аз мама й ней…”

Бойчев срещнал Петър Алексов пред „Джумаята” и пак започнал да го убеждава:

- Петре, за жената, дето ти говорих и дето носи писмата, аз ходих на Карловско шосе, отдясно има могила, а зад нея празен кладенец. Князът каза да ми я изведеш до шосето, аз ще я закарам до кладенеца и ще я хвърля в него.

- Аз пак казах, че князът може да си намери по-достойни хора, но ако ми каже лично, ще изведа Анна, да я правят каквото щат - обяснява файтонджията.

Пред съда Бойчев отрича да е писал писма на унгарката. Но освен Петър Алексов, приятелките на Анна и стражарят Коста Добрев твърди, че адютантът му е давал да изпрати две писма до нея. Първото дал на Ахмед Хасанов. Второто било без плик, запечатано с червен восък и той трябвало да го занесе в дома на Петър Алексов.

- То беше в събота вечер срещу Връбница, в 20.30 часа - уточнява стражарят.

- После в събота вечер срещу Връбница карах Бойчев на разходка. На връщане той ми каза да ида до двореца да ми даде писмо за Анна Симон. Отидох в двореца, каза ми, че го пратил у дома по стражаря Коста Добрев. Аз минах покрай хотел „Родопи”, казах на Анна, че има писмо у дома, но ще й го занеса утре, защото съм уморен. Тя пожела да дойде у дома, да си вземе писмото - уточнява файтонджията.

Празнично настроение витае над града на Връбница. По улиците шетат сговорчиви миряни, носещи цветя и върбови клонки. В миг гълчавата потъва под назидателния звън на камбаната, идващ откъм тепето. Анна се смесва с тълпата на Главната улица и с лека стъпка върви към шантана „Люксембург”. Тя няма търпение да прочете на приятелките си последното писмо на Дечко „… че й купил пелерина и капела и на другия ден да бъде готова, че ще й прати файтон да я заведе до моста на Марица, гдето ще я чака с друг файтон и двамата ще заминат заедно за чифлика, за да прекарат там цяла седмица.”

Минаването на моста на Марица е в посока на Карловско шосе. Явно планът на Бойчев е бил да хвърли унгарката в кладенеца до могилата. Но Петър Алексов отново отказва да вземе жертвата от хотела и Анна напразно чакала цяла вечер.

- Тя ми казваше, че ще ходи на чифлика, че ще дойде да я вземе Петър Алексов. Тя го очакваше още на 7 април - твърди слугата в хотела Петър Георгиев.

На Велики понеделник ротмистърът придружава княгинята на разходка до Марица. Докато Мария Луиза се наслаждавала на първите пориви на пролетта, Бойчев търси удобно място, където да хвърли жертвата. Намира го до мостчето на Рогошкия остров, където са прекарали последния пикник. „… островите на Мечкюр и Рогош - истински оазиси сред широката Марица, като си носим провизии и ги поливаме с едно местно винце, което лесно ви опива. В Източна Румелия пролетта е прелестна, въздухът чист и вече топъл, растителността буйна, от Тракийската низина се носи леко ухание, съвсем различно от вонливите софийски изпарения”, възхищава се от българската природа граф Бурбулон.

Но сърцето на Бойчев не трепва нито пред гледката, нито пред спомените. След отказа на Петър Алексов, той крои нов план и решава да въвлече в убийството Карл Новелич, който да намери файтон и помагач. На следващия ден, 8 април, още в 9.30 часа сутринта адютантът звъни на градоначалника, но той не идва. Ротмистърът губи търпение и изпраща стражаря Коста Добрев да го вика. Новелич е пиян и едва в 13.30 часа се появява в двореца. Двамата се затварят в зданието на адютантите и Бойчев го запознава с плана за убийството на Анна Симон.

Не е вярна информацията на в. „Лист”, че певицата е ходила до княгинята, за да се оплаче от адютанта й, и Мария Луиза наредила: „Махнете тая жена!” В резултат на което Бойчев се възползвал, „за да вземе помощта на Карл Новелич”. Фактите показват, че княгинята и Анна Симон не са се срещали. Вече стана ясно, че унгарката се появява два пъти пред палата. След скандала с Никола, тя отива там на 31 март, където прекарва до сутринта, но по това време (от 28 март до 2 април) Мария Луиза и Бойчев са в София. На 8 април Анна прави втори опит, но не е допусната до двореца, защото имало такова нареждане, според показанията на стражарите.

Бойчев наистина се възползва, но не от фразата на Мария Луиза, а от заповедта на Фердинанд. Пред „Берлинер Локал Анцайгер” Константин Стоилов оправдава Кобурга, „че князът може би е казал да се отстрани Анна Симон, която правила шум пред палата, а Бойчев предал посвоему заповедта на Новелич”. Тези думи могат да се приемат и по друг начин - Фердинанд е заповядал на Бойчев да убият Анна Симон. Но интервюто на министър-председателя е предварително съгласувано с княза и ако е имало нещо подозрително, как Фердинанд ще позволи на Константин Стоилов подобно изявление в западната преса. Но тази заповед отново дава повод Бойчев да замеси княза в убийството.

- Тук има една жена, която безпокои двореца, прави скандали, трябва да се махне!

- Добре, да я екстернирам.

- Не, не! Съвсем да се махне! Да се убие!

- Аз не се съгласих, но Бойчев, ми каза, че такава е заповедта на княза - оправдава се Новелич.

***

Според Виолета Молнова Анна Симон е жена с леко поведение и любовница на много мъже от хайлайфа, които, след като й се наситили, я подхвърлят на Дечко Бойчев. „Съдът не се интересува от този период - къде е живяла, богато или бедно, кой я издържал. А може би това не е случаен пропуск, защото упорито се носели слухове, че тя е била любовница на княза”, пише Виолета Молнова.

Периодът, за който споменава авторката на „Делото Ана Симон”, е от порядъка пет-шест месеца. Анна Симон пристига в София през есента на 1893 г., а през февруари или март следващата година се запознава с Бойчев. Само в този отрязък от време е допустимо певицата да е имала връзка с княза, защото после отношенията й с адютанта се задълбочават и в края на февруари 1895 г. ражда момиченце. После пак забременява и след нанесен побой от ротмистъра абортира. Ако унгарката е имала връзка с Фердинанд през това време, тя е била само с него, тъй като други мъже не биха имали кураж да се възползват от държанка на княза.

За тези пет-шест месеца два от тях Фердинанд е бил в чужбина (от 9 март до 14 април и от 25 април до 16 май). А през останалото време е имал доста ангажименти - тържествата в чест на Мария Луиза и нейните родители, раждането на Борис, здравословните проблеми на княгинята и най-вече подготовката за свалянето на Стамболов. Затова едва ли князът е имал време за любовен роман с Анна Симон. Но да допуснем, че се е стигнало до мимолетна връзка и тя е запазила някакви писма от Кобурга. Тогава възниква въпросът: Защо след повече от три години едва сега започва да изнудва Фердинанд?

- „… ние й казахме да не отива - разказва Розалия Ледицка за последната си среща с Анна в деня на убийството. - Подир скандала в двореца Бойчев може да те убие. Тя каза: „Мой папушка няма да ме убие, той може да ме вика в чифлика, за да ми вземе писмата, но аз ще ги скрия в чорапа.” И наистина ги скри в десния чорап” - разказва Цора.

Според Виолета Молнова Розалия Ледицка дава много ценна информация, но съдът пропуснал или не искал да изясни: какви писма е скрила Анна, щом заради тях е доведена в Пловдив и убита от Новелич и Богдан Василев. Бойчев не взел участие в злодеянието, а само преровил сандъка на жертвата и прибрал писмата, защото предвидил, „че може да си измият ръцете с него”, смята Виолета Молнова. С тях той е можел да изнудва Фердинанд и да бъде помилван. Но в съдебната зала и дума не става за компроматите на певицата. Защо Бойчев не ги използва, за да се спаси от бесилото? Къде са писмата на Анна Симон?

В стремежа си да докаже, че мотивът за убийството на унгарката са компроматите й срещу Фердинанд, Виолета Молнова приписва на Анна Симон кореспонденцията на Бойчев от затвора. „Изпаднала в немотия, след кратко приключение във висините, неспособна мъдро да приеме провала си и достатъчно глупава… тя навярно е пристъпила към действие, обявявайки притежанието на писма - ония, които носила в Пловдив и за които Морфов напразно разпитвал Еленка Забунова - „писма от княза и за него”, пише тя.

Но преди това самата Виолета Молнова признава, че това писмо е изпратено от адютанта. „В писмо от затвора Дечко Бойчев съобщава на свой приятел, че в дома му шест пъти е правен обиск. Министър-председателят Константин Стоилов е пращал там Морфов да иска от Еленка Забунова писма и други неща, за които знае, че се намират у тях. „Особено писма от княза и нещо за него.”

Този приятел, до когото пише ротмистърът, е Нойков - внедрен в затвора по нареждане на Фердинанд. (За това ще стане ясно по-нататък.) Неговата мисия е била да спечели доверието на адютанта и да вземе писмата му.

„Редица писма на Дечко Бойчев до Нойков (който изиграва доста коварна роля в живота му), съхранявани в архива на секретната канцелария на Фердинанд, до които естествено можехме да имаме достъп едва сега”, пише Евдокия Минкова във в. „Правна трибуна”.

Виолета Молнова също е наясно с това, тя дори е по-конкретна: „А през 1967 г. станаха достъпни и някои документи, преминали от дворцовия в „Държавен архив”. Според нея Нойков е предал на Фердинанд компроматите на Анна Симон и записките на Бойчев при аудиенцията си в двореца. Тя уточнява, че писмата на ротмистъра са осем, а за компроматите на певицата… нищо. Кореспонденцията между Бойчев и Нойков, запазена в секретната канцелария на Фердинанд, е датирана за периода от 2.X.  до 5.XII.1897 г. Тогава как още през март Анна Симон ще носи писмата в Пловдив? Нещо повече - те са съхранявани в двореца от края на 1897 г. до 1967 г. Певицата нито ги е виждала, нито е чувала за тях, след като още на 9 април 1897 г. е убита.

Дори Анна Симон да е имала компромати срещу Фердинанд, тя няма как да ги предаде на Нойков, който по това време е в затвора и не се познават.

„Той отворил сандъка на убитата Анна и изпокъсал всичките писма и фотографически картички, изпратени ней от него”, пише в обвинителния акт. Унгарката не разполага с никакви компромати. Тя е носила със себе си любовната си кореспонденция с Дечко. Писма скъпи за една безумно влюбена жена, която държи на тях и ревностно ги пази. Най-вероятно след планираното убийство адютантът си е поискал писмата, но тя му е отказала. Затова казва на Цора: „Той може да ме вика в чифлика, за да ми вземе писмата.” Те са били всичко за нея в болното й въображение и тя наивно ги крие в чорапа.

След като Анна Симон не разполага с компромати срещу княза, той няма мотив да поръча нейното убийство. По всичко изглежда, че Фердинанд и певицата изобщо не са се познавали, защото и в присъствието на Кобурга тя преследва ротмистъра.

- Един път, когато изпращахме Негово Царско Височество Княза за странство… видях Бойчев, че се разхождаше с Анна Симон. Той ме повика и ми каза: „Тая жена се е захванала за мен и ме компроментира навсякъде, какво да правя?” А тя го бе хванала и се стискаше за него и не искаше да се раздели… Бойчев тогава ми каза, че Анна правела това от любов към него, защото го обичала много - обяснява Кръстю Янакиев, началник на IV полицейски участък.

Всеизвестно е, че Фердинанд не е криел своите завоевания сред жените, но досега няма нито един факт, който да подскаже, че е имал връзка с Анна Симон. Тези слухове са раздухани от западната преса непосредствено след убийството на певицата, когато князът е в немилост от страна на Франц Йосиф. Приказките за любовните им отношения тръгват от германските вестници. „Ще повярваш ли, че те твърдят по повод процеса на Бойчев, че князът бил организирал от ревност убийството, защото и той бил влюбен във виенската певица”, пише граф Бурбулон до майка си.

Фердинанд е известен със своята похотливост. „Монархът имаше слабост към нежния пол и невинаги устояваше на прелестите на многобройни дами, някои от най-скромен произход, и че извън четирите си законни деца, беше станал баща и на няколко незаконни, които дискретно издържаше”, разкрива Стефан Груев. Но въпреки този „плътски апетит”, изглежда безумно да е влюбен в жена, родила от адютанта му. А за ревност да говорим, изглежда повече от несериозно.

„С хубостта и нежната си снага”, пише в обвинителния акт, тя пленила Бойчев. Но след раждането, побоищата и мизерията „тя боледувала от грижи и била почнала да става като луда”. Как да си представим, че тази полупобъркана жена ще бъде обект на желание и ревност от страна на Фердинанд и затова ще организира нейното убийство!

***

От София Богдан Василев се завръща с две писма от Дечко Бойчев. Едното е за Новелич, а другото - за брат му Никола. До градоначалника ротмистърът пише:

Новелич,

Благодаря ти за протокола, дето си съставил с подписа на Цора. С него ще уредим за вестниците. Аз тука всичко ще уредя, за да запушим работата, но ти трябва да кажеш устно на министъра, че аз съм те молил да интернираш…, а стражарят я убил по пътя по погрешка.

Богдана, аз няма да забравя. Такъв храбър човек, който тъй вярно ни услужи, аз ще го възнаградя, както трябва, но когато уредя работите с дяда си. Сега нямам пари, какво мога да му дам - дребна работа. Ще му купя един хубав кон, щом намеря. Засега поръчах две мушами, една за него, една за тебе. Прати Богдана да нагледа да не изскочи тялото на… да го уничтожи.

Аз не казвам, че детето е мое. Един шоп идва за пари… и за детето, аз не му дадох, който има дете, ще го потърси. Добре е Цора да дойде да земе детето, но да почака малко, ще ти пратя адреса на жената, у която се намира, право при нея да иде.

Поздравявам те

Изгори това писмо. Недей го къса, все ще останат следи.”

Писмото е приложено като веществено доказателство и Бойчев признава, че той го е писал. Адютантът благодари на градоначалника за изпратения акт, подписан от Цора. С неговото публикуване в пресата той се е надявал „да запуши работата”. Но след като барон Кал представя документ от виенската полиция, че Анна Симон не е в града, този протокол не може да му послужи за нищо. Въпреки това той го прилага към делото и ще се опита да го използва срещу Новелич.

През целия съдебен процес Бойчев твърди, че няма нищо общо с убийството, а само помолил Новелич да интернира Анна Симон. При това положение конвоирането на унгарката е трябвало да стане от гарата на Пловдив.

- Като ми съобщи Петраки за скандала при двореца на 7 април, че Анна Симон идвала там да дига врява, телеграфирах на градоначалника Новелич и после пратих да го викат. Казах му за скандала и го помолих да интернира тая жена - обяснява адютантът.

В случая датата е сгрешена, тъй като става въпрос за 8 април. На 11 юни са разпитани стражарите Тома Христов, Атанас Стоилов, Петко Тодоров и Илия Атанасов. Те разказват, че Анна Симон дошла пред палата на 31 март и чакала там до сутринта. „Още един път ходила Анна Симон пред двореца след обяд на 8 април, но стражарите имали заповед да я отстранят. Изпратил я Петраки Аврадалията. След малко се появил Новелич в зданието на адютантите и се затворили в една стая с Бойчев.”

„… около 9.30 часа преди обяд ме повика по телефона ротмистър Бойчев, но аз не отидох веднага. В 11.30 часа от негова страна дойде да ме вика стражарят Коста Добрев. Тогава аз отидох в 13.30 в зданието на адютантите”, уточнява Новелич.

Показанията на стражарите и градоначалника уличават Бойчев в лъжа. Защото сутринта Анна не е била в двореца. Не е имало нито скандал, нито Аврадалията се е обаждал на ротмистъра, защото певицата отива в двореца след обяд.

- Кой те научи да казваш, че си я закарал на гарата? - пита председателят.

- Г-н ротмистър и г-н началник - отговаря стражарят Богдан Василев.

Анна Симон е взета от хотел „Родопи”. Той се е намирал на Главната улица, до бившето кино „Христо Ботев”. Разстоянието от него до гарата няма и два километра. При това положение не е било необходимо да се взема за „полицейска работа” файтонът на Георги Апостолов и личното участие на градоначалника, нито пък Богдан да изпълнява цивилен служебните си ангажименти.

- На 9-и дойде Богдан стражарят с файтон № 90 и я отведе. Файтонът тръгна към „Джумаята” - обяснява слугата в хотела Петър Георгиев. - Файтонът тръгна към „Джумаята”, а „Джумаята” е в противоположна посока на гарата.

- Когато се качи Анна на файтона, ударих срещу хотела в уличката, завих надясно покрай бояджиите, после покрай Тебешира (кафене), през Новата махала излязох накрая при гробищата - разказва Богдан.

Няма гара, няма интерниране.

Защитата обяснява, че Новелич помолил Бойчев да му помогне пред министъра за станалата грешка при убийството на Анна Симон.

- А грешката била, че за да не дига жената гюрултия, като искал да я интернира от папазлийската гара, из пътя тя скочила да бяга, стражарят я ударил с пушката в главата, убил я и я хвърлил в Марица - обяснява Бойчев.

На 29 май тялото на певицата е извадено от Марица край с. Юрчий, намиращо се надолу по течението на реката, на около 15 км след Папазлий (дн. Поповица) и близо на 45 км от Пловдив. Затова сега ротмистърът пренася събитието на папазлийската гара. В случая е необходимо едно уточнение. Според обвинителния акт Анна Симон е убита на 11 км по чирпанското шосе, източно от Пловдив и хвърлена в Марица. Папазлийската гара се намира на същия път точно на 21 км от мястото на престъплението и на 32 км от Пловдив. Тогава защо певицата трябва да бъде закарана на 32 км от Пловдив, в противоположна посока на София и оттам интернирана за столицата?

- В Папазлий с добри коне се отива за два часа и повече. Значи файтонът щеше да стигне там между 10 и 11, най-рано в 10 часа. А тренът заминава от Папазлий на 7 часа. При това положение, когато Богдан Василев докара Анна Симон на гарата, влакът вече ще е бил в Пазарджик - пресмята д-р Генадиев.

В писмото ротмистърът благодари на Богдан Василев и обещава да го възнагради, защото не може да забрави този „храбър човек, който тъй вярно ни услужи”. От това става ясно, че стражарят вече си е свършил работата и е помогнал на Бойчев и Новелич при убийството. Адютантът настоява Богдан „да нагледа да не изскочи тялото на… да го уничтожи”. Това показва, че и тримата са съучастници и Бойчев знае мястото, където трупът е хвърлен.  Ако ротмистърът е помолен само да помогне на градоначалника пред министъра, защо се интересува от тялото на Анна и нарежда то да бъде унищожено?

След като се опитва да прехвърли вината на стражаря, адютантът се оправдава, че Новелич го изнудвал.

- Той ми пишеше още, че ако не му помогна, понеже него дворецът го е назначил, щял да оцапа всички.

- У вас ли са тези писма?

- Аз не държа нито едно писмо, защото не ми трябват. Аз писах няколко писма, нека ги даде всичките - отговаря самонадеяно Бойчев.

- Изгорил ги, защото не вардил никое писмо. Но в делото има писма, които е завардил (писмо от 1894 г. на някой поручик до Анна) и унищожил писмата, с които можел да смаже Новелич, който го набеждава! Кой ще повярва?… Но имало и други писма от Бойчев. Защо Новелич не ги покаже? Защото накрая пише „изгори писмото”! И Новелич ги горил - аргументира се д-р Генадиев. Ако градоначалникът е изгорил последното писмо и е признал за „грешката”, то алибито на Бойчев е било гарантирано. Но планът на ротмистъра не сработва, защото Новелич се усетил накъде отиват нещата.

- Но когато Бойчев му пише да каже на министъра, че той поръчал само да интернира Анна Симон, т.е. че Бойчев е непричастен в убийството, тогава и той се сепнал, разбрал, че него иска другарят му да хвърли в устата на ламята и не е изгорил това писмо - разкрива д-р Генадиев.

От София Богдан Василев донася и писмо за Никола Бойчев, което било отворено и Новелич го прочел. В него Бойчев пишел на брат си „да не казва, че познава Анна Симон, да казва, че тя е една курва и че не знае нищо за убийството”. Градоначалникът запечатал писмото и изпратил Богдан да го занесе в Харманли. Но той не намерил Никола и го върнал обратно, след което Новелич го изпратил по пощата.

Под клетва слугата в хотел „Родопи” Петър Георгиев дава следните показания пред прокурора:

- Познавате ли Анна Симон?

- Да. Аз бях до Великден слуга в хотел „Родопи”. Тя живееше там в № 4 от 1 до 9 април.

- Писма получавала ли е?

- Носеше писмата Петър Алексов. Донесе писмо и един циганин. Петър Алексов казваше, че писмата носи от палата.

- Излизала ли е тя нощем?

- Един път само с Петър Алексов. Отиде в 9 часа да си вземе едно писмо и се върна в 10 часа.

- За къде замина тя?

- Тя казваше, че ще ходи на чифлик, че ще дойде да я вземе Петър Алексов. Тя го очакваше още на 7 април вечерта.

- Петър Алексов казвал ли ви е нещо?

- Още на 10 април дойде да пита къде е жената, после, когато захванаха да се разследва работата, дойде пак и ми каза да не обаждам нищо, че ще пострадам. И аз се уплаших, та отначало не обадих, но сетне казах истината.

От първите арестувани е собственикът на файтон № 90 Георги Апостолов.

- На 9 април, Велика сряда, градоначалникът Новелич мина покрай изложението и ми каза да ида с файтона си у него в 8 часа - разказва той. - Закарах файтона и Новелич ми каза да го оставя и да си ида, че имали полицейска работа, понеже ще кара Богдан. Аз оставих файтона и Богдан в цивилни дрехи се качи на капрата. После късно през нощта ми докараха файтона без камшик, без черга и рогозка. Аз му казах, че имам загуба 30 лева и да ми платят кирията. На другия ден и в петък казах на г-н Новелич, а парите ми даде Богдан в събота, два наполеона. Той идваше от двореца и носеше парите в ръка - уточнява Георги Апостолов.

Към веществените доказателства е и едно сако, което д-р Генадиев приема като „визитка”, оставена от Бойчев на местопрестъплението. Според Новелич и Богдан то било на ротмистъра, с което бил облечен върху униформата си по време на убийството. На площада, до цирка, когато се разделят, той свалил сакото и предал на градоначалника да му го изпрати по стражаря. След два-три дни Богдан взел палтото, но то останало у тях, а след започването на разпитите го предал на следователя. Затова като свидетели са разпитани продавачите от магазина.

- Познавате ли това палто? (С което Новелич и Богдан Василев казват, че бил облечен на 9 април вечерта Бойчев.) - пита председателят Венеамин Адам.

- Това палто е от нашата мааза, фирмата Йерохам Йосиф. Същото такова палто преди 1,5-2 години продадох аз на ротмистър Бойчев. Мисля, че го взе да ходи на лов или за път.

- Твърдите ли това положително?

- Най-положително. И другите продавачи бяха в маазата, но дали видяха кое палто продадох, не зная.

Яко Аурета: „То е от нашата мааза.” Яко Н. Версон: „Такова палто беше, също като това”, потвърждава и другият продавач.

Пред съда застава и новата съпруга на Новелич. Той имал брак от 17 години с цариградска гъркиня, но тя го хванала да й изневерява с нейната племенница. За да се разведе, Новелич принудил няколко стражари да лъжесвидетелстват пред съда. А подсъдимият Богдан Василев се заклел, че блудствал с жена му. Целта на развода била да получи съгласието на родителите на младото момиче за сключване на брак. Но след всичко това се подиграл и с тяхната чест, след като минал под венчило с музикантка от оркестъра на бирария „Сулце и Франк”. Като съпруга Анна Новелич дава показания, без да положи клетва.

- Идвал ли е у вас ротмистър Бойчев?

- Да, мисля, че беше на Велика събота или на Великден, аз бях у Катерина Щайнингер на стълбата, мина пред вратата един файтон, в него ротмистър Бойчев и спря пред дома. Казах на г-жа Щайнингер, че адютатът Бойчев отиде у дома. Кога си отидох вкъщи, Дечко Бойчев видях пак, когато излизаше от дома. А стаята, отдето излезе, беше Богдан Василев.

Повечето свидетелски показания сочат, че Бойчев е замесен в убийството, но все още не е открито лицето, което е закарало адютанта до католическите гробища. За целта събрали всички файтонджии в III и IV участък, но нищо не излязло. На стражарите било наредено да обиколят града и да разпитват, но и това не дало резултат. Недоволен от издирването, градоначалникът Чернев обявил награда от 100 наполеона на този, който каже, че е карал Бойчев до католическите гробища.

В участъка се явил Янко Добрев и разказал, че в сряда, 9 април, качил на файтона си офицер около 1 часа след полунощ и го закарал в Новата махала. Но не гарантирал, че това е Бойчев, защото не го видял в лицето. Посоченото време изобщо не съвпада с дадените показания на Новелич и Богдан Василев и информацията на този свидетел не е взета под внимание.

На четвъртия ден от издирването на файтонджията в участъка до „Джумаята” показания дал Димитър Вълев, който после под клетва отговаря пред съда:

- Карали ли сте Дечко Бойчев с файтона си?

- На Велика сряда, между 8 и 8.30 часа вечерта, бях на „Джумаята” и щях да ходя за ямболския трен. Един стражар, който не съгледах кой е, идеше отгоре и ми каза: „Мите, върви на двореца.” Отидох там и се качи адютантът, черноок, с черни мустаци, червендалест в лицето, закарах го до зданието на адютантите. Влезе вътре, бави се малко и излезе по мундир, качи се на файтона, каза ми силно да карам и го закарах до Новата махала, докрая още, още, при католическите гробища. Датата не помнех, но спомена ми я чорбаджията, който записва. Но тоя човек (сочи на Дечко Бойчев) аз го карах между осем и половина и девет часа.

„Черноок, с черни мустаци, червендалест в лицето.” Свидетелят прави точно описание на Бойчев и твърди, че не може да го обърка, защото по няколко пъти на ден го е виждал да минава покрай „Джумаята” на път към двореца. Димитър Вълев уточнява, че го закарал до зданието на адютантите, в което той влязъл за малко. Това помещение се е ползвало единствено от офицерите, а в двореца в момента са само поручиците Бойчев и Куртоклиев.

Димитър Вълев е слуга при хаджи Михаил Ламбрев и затова собственикът на файтона също дава показания под клетва.

- Разправял ли ви е нещо Димитър Вълев?

- Аз имам файтон, но съм сакат, та го кара Димитър Вълев. Една вечер, на Велика сряда, 9 април, върна се къде 10 часа и конете бяха уморени. Запитах го, защо е карал силно, та конете, макар поени, не са се отморили, каза, че никога не е карал хора от двореца, но нея вечер го повикали, качил се адютантинът, принудил го да кара много силно и го извел извън града, до католическите гробища. Там адютантът слязъл и му дал само лев и половина. Датата помня, защото съм написал, че на Димитър дадох пари на 11 април, а нея вечер, когато карал адютанта, аз се разсърдих, дето уморил конете и на другия ден - Велики четвъртък, не щях да му дам пари. Питах Димитър, върна ли адютанта, каза ми, че там го остаил.

В броя си от 12 юли в. „Пестер Лойд” се позовава на думите на Петраки Аврадалията, че по принцип вечерята в двореца завършвала в 11 часа, но в седмицата на убийството още в 9 часа. На Велика сряда няма църковна служба и Бойчев може би е вечерял в двореца. „Ротмистърът даже заявил, че той е в състояние да докаже своето алиби, тъй като по това време се намирал в двореца”, съобщава в. „Знаме”.

Адютантът твърди, че въпросната вечер в 8.15 часа се прибрали в двореца заедно с княгинята. По това време файтонджията Димитър Вълев бил на „Джумаята”. Ямболският влак изсвирил и той щял да тръгва, когато стражар го изпратил в двореца. Влакът е пристигнал в Пловдив в 8.20 часа, а разстоянието от „Джумаята” до палата е около 350 метра. Затова може да се предположи, че ротмистърът е бил повече от 30 минути в двореца, докато дойде файтонът да го вземе. Къщата на д-р Чомаков е двуетажна и за краткото си присъствие в нея Бойчев е бил забелязан от всички. Адютантът приема, че това е достатъчно, придворните дами, поручик Куртоклиев и д-р Лудвиг да свидетелстват пред съда, че той е бил и на вечерята. В това отношение Бойчев е очаквал, че ще бъде подкрепен от Мария Луиза и Фердинанд, затова заявява, че може да докаже алибито си.

Но с показанията си пред съда Петраки Аврадалията опровергава информацията в пресата.

- Докога вечеряте в двореца?

- До 11 часа и по-късно.

- Може ли някой адютант да стане по-рано от трапезата?

- Не - отговаря Петраки.

Това подкопава алибито на ротмистъра, което рухва, след като никой от дворцовите служители не се явява в съдебната зала… „Лицата от двореца, които са били поканени за свидетели, не са дали никакви показания, като даже, чрез препращане на придворните от едно място на друго, спечелили са време да излязат от България”, пише в. „Народни права”. И наистина поручик Куртоклиев и д-р Лудвиг са двамата призовани свидетели, които по време на процеса са в чужбина.

Изоставен от двореца, единствената надежда на Бойчев остава семейство Каназирски. Първа под клетва показания дава г-жа Каназирска.

- Познавате ли Дечко Бойчев?

- Да, бяха ни на гости у дома с госпожата си няколко време.

- Роднина ли ви е?

- Не. Ние се бяхме запознали и ни връщаха визитата. Госпожата се оплакваше, че й е мъчно в хотела, аз я поканих в дома и същия ден се пренесоха.

- У вас ли вечеря Дечко Бойчев на 9 април?

- Да. Дойде у дома къде девет и половина или десет часа. Вечерял беше в двореца, но седна на нашата покана да си дояде. Помня това много добре. Помня, че г-н Бойчев каза, че е ял леща в двореца, а ний имахме два вида октопод - с вино и без вино. На другия ден - Велики четвъртък, аз сама му поднесох червено яйце. А в сряда вечерта, след вечерята, беседвахме още един час. В четвъртък тоже вечеря у дома, но в петък - не.

След нея е разпитан Петър Каназирски. В брошурата „Пловдивски потайности” пише: „Той повтаряше дума по дума казаното от жена му и свършваше с думите: „Беседвахме още един час.” Но обвинението установява разминаване в неговите показания. „По искане на д-р Генадиев съдът прочете показанията на свидетеля, дадени пред следователя, дето казва, че Дечко Бойчев е вечерял в неговата къща в четвъртък, 10 април”, пише Киро Николов.

- Кога си спомнихте, че и в сряда е вечерял у вас Дечко Бойчев?

- След като ме разпита следователят, казах на жена ми какво са ме питали и двамата си спомнихме, че вечеря у нас в сряда, четвъртък и петък.

- А не си ли спомнихте по-напред, когато писаха вестниците и когато арестуваха Бойчев? Не говорихте ли тогава с жена си?

- Не, не говорихме тогава, не ме интересуваше това, говорихме след като ме разпита следователят.

- Ами защо, като си спомнихте, не отидохте да се обадите на следователя? Вий сте повторно разпитван, защо тогава не казахте?

- Защото не ми се положиха подобни въпроси, аз не съм длъжен да отговарям на въпроси, които не са ми полагани.

След това отново е разпитана г-жа Каназирска. Тя заявява точно обратното, че двамата са си говорили, след като писали вестниците, а за разпит пред следователя мъжът й никога не е споменавал пред нея. Първоначално Петър Каназирски твърди, че Бойчев е вечерял у тях не на 9 април, Велика сряда, а на 10 април. После в разговора с жена си уточнили, че ротмистърът вечерял в дома им „в сряда, четвъртък и петък”. А госпожа Каназирска казва: „В четвъртък тоже вечеря у дома, но в петък - не.” А  показанията на Бойчев са съвсем други.

- През Страстната седмица все в палата ли вечеряхте?

- Цялата Страстна седмица вечерях в палата.

След тези разминавания в показанията им семейство Каназирски е подведено под съдебна отговорност за лъжесвидетелстване. „Изобщо, гласувало се е доверие на лумпени и хитреци, а по съдебен път се преследва Петър Каназирски, човек с безупречно име, участвал в Съединението като предводител на Марашката чета и основал със Захари Стоянов в. „Борба”, реагира Виолета Молнова.

Далеч съм от мисълта да засегна ни най-малко неговите заслуги, но в случая става въпрос за свидетеля Петър Каназирски. След арестуването на Бойчев цял Пловдив говори за скандалното убийство, а той заявява: „Това не ме интересуваше.” Възможна ли е подобна реакция, при положение че семейство Бойчеви са им гостували? Пред Недко Каблешков адютантът представя домакина си като „роднина, приятел и съгражданин”. Той е уверен, че семейство Каназирски ще подкрепи алибито му, че по време на убийството е бил на вечеря у тях. Бойчев е арестуван на 23 май в София и следователно далеч преди тази дата Каназирски са поели ангажимент да свидетелстват в негова полза, макар че все още не е имало насрочено дело.

Виолета Молнова отразява подробно съдебния процес, но пропуска втория ден от заседанието на съда, проведено на 10 юли. На него възниква скандал, предизвикан от асистента на д-р Генадиев - Теню Начев. „Между отводите, заявени против свидетелите, сензация произведе отводът против Петър Каназирски, заявен от г-н Теню Начев, за разпитването му без клетва, защото е бил осъждан за убийство.” Свидетелят признава, че е лежал в затвора за убийство, но за това нямал влязла в сила присъда. Защо Петър Каназирски иска да свидетелства, без да положи клетва?

На същото заседание прокурорът поискал да се разпита като свидетел Ламбри Апостолов, дядо на стражаря Богдан Василев. Той твърдял, че свидетелят Петър Каназирски го карал да убеди Богдан да промени показанията си в полза на Дечко Бойчев, а той, като станел пак адютант, щял да го извади от затвора. Но искането е отхвърлено с мотива, че свидетелят е посочен късно.

Налице е още един факт, който показва отношението на Петър Каназирски към процеса. В анонимно писмо до Фердинанд, изпратено от Пловдив, пише:

„Ваше Царско Височество,

По делото Анна Симон Петър Каназирски поднасял 300 наполеона на председателя на съда…”

От тази информация не можем да твърдим за даден подкуп. Но името на Петър Каназирски отново е замесено в опит да повлияе на съдебния процес несъмнено в полза на Дечко Бойчев. Случайно ли е всичко това?

Още преди започване на делото, Бойчев поискал да бъде посетен в килията си от С. Скришовски, адвокат на Богдан Василев. По това време в. „Знаме” напада Скришовски, който бил нает да защитава убийците на Алеко Константинов. „Той командвал един отряд с башибозуци, който заедно с регулярната войска на Сюлейман паша е атакувал височината Шипка. Сега можем да си представим нахалството на тоя чужденец да защитава за едно богато възнаграждение убийците.”

Според Виолета Молнова ротмистърът не бил доволен от Хр. Ив. Попов и искал С. Скришовски да поеме и неговата защита. Но той обяснил на Бойчев, че ще стане негов адвокат само при условие че направи пълно самопризнание, за да има смекчаващи вината му обстоятелства.

- Иначе ще бъдете обесен - казал му Скришовски.

Но адютантът отказал, защото бил невинен. „Тези факти не са известни, тъй като са публикувани единствено във в. „Пестер Лойд” (23 юли, 11 юли стар стил), уточнява авторката на „Делото Ана Симон”. Но в тях има доста въпросителни. Делото току-що започва и ротмистърът вече не е доволен от своя защитник. Изглежда странно един стражар да наеме по-добър адвокат от адютанта на Мария Луиза и зет на богатия свещеник Георги Забунов. И не на последно място: защо Бойчев не сменя Хр. Ив. Попов, а той остава негов защитник и на втора инстанция?

В началото на съдебния процес на Бойчев не му липсва самочувствие. Той е самонадеян и се държи надменно, защото още минава за човек на Фердинанд. Затова не е изключено адютантът да се е срещал със Скришовски, за да се опита чрез него да повлияе върху показанията на Богдан Василев.

Недко Каблешков и С. Скришовски поставят едно и също условие пред ротмистъра, за да поемат защитата му - да направи самопризнание, но той не приема. Двамата адвокати, запознати с материалите по делото, са убедени, че Дечко Бойчев е извършил убийството на Анна Симон и го съветват как да се спаси от бесилото, но той високомерно отказва.

Според в. „Родолюбец” по делото са били призовани 58 свидетели, от които трима не се явяват в съда. През цялото време Бойчев твърдял: „Аз не съм взел участие в това убийство, аз не съм виновен.” „С малки изключения, всички свидетели и свидетелства в един глас почти потвърждаваха казаното от Новелич и Богдан Василев и отричаха казаното от Бойчев”, пише изданието.

Междувременно е установено, че зад могилата на Карловско шосе има кладенец, в който ротмистърът е гласял да хвърли жертвата. За него в книга за Анна Симон, издадена през 1911 г., пише: „Този кладенец е до самата могила на югозапад от нея край пътя, водещ до с. Строево - Кръстово, който се отделя от шосето Пловдив - Карлово при 4-ти километър.”

Разпитите завършват със зрелищно посещение на местопрестъплението. Под засилен конвой 28 файтона със съдии, адвокати, съдебни заседатели, обвиняеми и сеирджии заминават за Марица. Новелич и Богдан Василев показват различни места, където са спирали, когато са карали Анна Симон.

- Тия хора ходили в една тъмна нощ, за да убиват. Имат ли време, за да белязват местата - оправдава ги д-р Генадиев.

За първи път след арестуването им Бойчев и Новелич се виждат пред мостчето, където са хвърлили тялото на Анна Симон. „Дечко Бойчев, дотогава смел и корав, пребледня и няма куража да погледне Новелич в лицето, нито мостчето, нито водата”, пише Киро Николов.

На 14 юли 1897 г. д-р Никола Генадиев произнася своята обвинителна реч. Завършил Брюкселския свободен университет, младият юрист показва изумителното си ораторско умение. След време Симеон Радев ще го нарече „ораторът-художник”. Името на д-р Генадиев нашумява по време на изложението в Пловдив. Той е първият българин, летял с балона „Ла  Франс” на Йожен Годар. На 19 август 1892 г. при тържествена обстановка Фердинанд пожелава добра сполука на тогавашния редактор на в. „Балканска зора”, оркестърът засвирва „Шуми Марица” и балонът изплува над възторженото „ура” на многохилядното множество. Князът завистливо следи балона, тъй като страда от манията да бъде пръв във всичко, но този път куражът не му стига.

Използвайки трагичния образ на Фантина от „Клетниците” на Виктор Юго, д-р Генадиев първо смълчава, а после омайва публиката. Той припомня за поведението на тази майка, която „стига дъното на блатото на разврата”, за да нахрани детето си. Но Виктор Юго я измъква от тинята „и я показва на човечеството”.

- И рече: Виждате ли тая жена? И на нея на челото, когато е била в люлка, е било написано от Бога думата невинност. Вие нямате право да я презирате. Съжалявайте я, плачете за нея. Тя е покрита с тиня, но в нея има сърце, което е препълнено с най-святата любов, майчината любов! И Фантина умря, примирена с Бога и хората!

Анна Симон не е Фантина. И тя като нея е била майка, била е изоставена от човека, комуто бе дала сърцето си. Но тя не падна в калта. Тя е търпяла мъки, глад, приемала е милостиня, но не е приела безчестие. Бурите на живота можеха да я захвърлят в тинята. Към тая тиня я тласкаше и нейният любовник, и неговият брат. Но пред блатото стоеше смъртта, гробът зина, та я погълна…

„Няколко дами между публиката и един господин се разплакаха. Съдебният заседател Драган Манчов и той не можа да удържи сълзите си”, пише в. „Народни права”. Унесен в сладкодумието на адвоката, местен търговец не усетил кога му откраднали златния часовник.

Д-р Генадиев изброява имената на свидетелите, чиито показания са срещу Бойчев.

-  Допускате ли, че Новелич, арестуван, изоставен от целия свят, ще има такова влияние, ще нагласи толкова хора… и ще ги накара да лъжесвидетелстват?… Датата се знае: била е на Велика сряда. Това го установява Х. Михаил Ломбру, който записал, че е дал пари на Димитър в петък, на 11-и, не искал да му даде на Велики четвъртък, сърдит, че предния ден, в сряда, карал силно и уморил конете, защото возил адютанта Бойчев до католическите гробища само за лев и половина. Конете уморени, изпотени за хатъра на един дворцов човек, който зле плаща, който нощ отива на гробищата и там остава, не се връща с файтона, това са събития за един файтонджия…

Часът е тоже установен, когато Димитър Вълев отиваше в двореца, изпищял трен. Тоя трен пристигнал в 8.20 часа на гарата… Чакал го е 20 минути в адютантската къща и е тръгнал за гробищата между 8.45 и 8.55 часа. А Димитър Вълев ви посочи Дечко Бойчев, каза, че тоя е човекът, когото е закарал при гробищата… Прибавете при това, че Анна Новелич и Катарина Щайнингер установяват, че Бойчев след убийството е ходил у Новелич, а той заявява, че и къщата му не знае. Питам след всичко това, защо да не вярваме на показанията на Богдан и Новелич?

Аз свърших. След минута ще говори защитата, която има последната дума, защото защитата е свята. Всички ще чуете талантливи речи, ще се постараят да разколебаят вашето убеждение, да опленят сърцата ви.

И когато се оттеглите да се съвещавате, обладани от хубави думи, които ще чуете, преди да подадете съдбоносния си глас, спомнете си едно нещо: В една тъмна нощ, Велика сряда, един ден преди деня, когато умира Исус, за да спаси човешкия род, там, при паметника на мъченицата г-жа Скобелева, една жена издаде един писък, който процепи небесата и достигна до Бог!

… Но тоя вик не проникна в сърцата на трима мъже, не покърти любовника, който трябваше да я брани от злодеи. Тоя писък е призив към Бога, защото жената виждаше костеливите ръце на смъртта; тоя вик на отчаяние, защото жената виждаше любовника си кървав!

Тоя писък на ужас, защото тя оставяше рожбата си беззащитна; тоя писък ми раздира гърлото и вика през моите уста: Правосъдие! Правосъдие! Г-да съдии!

В стенографските записки на Киро Николов не са предадени речите на защитата. „На 15 юли се подновиха пренията, които свършиха на 16 вечерта. Обвинението се поддържаше от прокурора Бенкопф и помощника му Ив. Рачев. Двамата говориха три часа. Защитникът на Дечко Бойчев Христо Ив. Попов говори дълго, красноречиво и с голямо умение се постара да обори доказателствата на обвинението. Защитникът на Новелич д-р Ив. Балтов държа блестяща защитна реч”, допълва авторът на брошурата.

Малко след полунощ на 17 юли, в 12.15 часа приключва съвещанието на съдиите и съдебните заседатели и произнасят вердикта, с който се признават:

1. Дечко Бойчев и Карл Новелич за виновни в предумишлено умъртвяване на Анна Симон чрез упоително вещество и удушаване на 9 април 1897 г. вечерта на шосето Пловдив - Папазлий и хвърляне тялото в Малката Марица със смекчаващи вината обстоятелства.

2. Богдан Василев за виновен за умишлено умъртвяване на същата при същите условия с особено смекчаващи вината обстоятелства.

3. Никола Бойчев за невинен по недоказаност.

След произнасянето на вердикта Никола Бойчев е освободен. „Преди да напусне клетките на подсъдимите, той се разпрости с брат си Дечко Бойчев, като му целуна ръката”, съобщава в. „Народни права”. С този жест Никола иска прошка от брат си, защото и той има вина да стигнат дотук. Тази раздяла е трогателна - единият брат си тръгва, а другият остава зад решетките. Никола е наясно за извършеното престъпление и знае, че повече няма да види брат си.

Според Виолета Молнова Никола се установява в Плевен, където работил като чиновник. Той се задомил, но нямал деца. За него Владимир Топеничаров  в „Българска журналистика 1885-1903 г.” пише: „След 9.IX.1944 г. братът на ротмистър Дечко Бойчев прави постъпки за реабилитацията му. Той твърди, че Дечко Бойчев е поставено лице в убийството, организирано от градоначалника Новелич по заповед на Фердинанд. Името на Дечко Бойчев е използвано само за това, че в двореца са били известни връзки на Бойчев с Анна Симон.”

На сутринта адютантът вече е друг човек - мълчалив, унил, хвърлил лъскавата униформа. Почувствал тежестта на присъдата, той се явява в съда по лятна риза, без вратовръзка, без вензела на княза. Вечерта Еленка не е била в залата и сутринта научава за решението на вердикта. Още при първата възможност да види мъжа си, „тя се спусна, прегърна го и падна на шията му и като го обсипваше с целувки, пищеше колкото можеше и казваше: „Дечко, Дечко какво стана? Ти ставаш жертва на Новелич!”. Сцената беше до най-висока степен сърцераздирателна… И най-големият враг на Бойчев не можеше да не дойде в умиление”, пише в. „Родолюбец”.

Същия ден, 17 юли, вечерта, в 8 часа, пред многобройна публика и гробно мълчание съдът произнася резолюцията си.

„Обвиняват се в предумишлено убийство Дечко Бойчев и Карл Новелич и се осъждат на смърт чрез обесване. „Но - извиква съдията - това осъждение по причина на омекчителните обстоятелства се заменя със затвор до живот в окови.” Тогава и публиката захвана да диша свободно, и из много сърца въздишката се придружи с „Благодарение Богу”, описва драматизма в залата кореспондентът на в. „Родолюбец”.

Дечко Бойчев и Карл Новелич се осъждат още на вечно лишаване от права и да платят солидарно 5000 лева на Евгения Симон. А Богдан Василев е осъден на 6 години и 8 месеца тъмничен затвор и лишаване от права за 8 години.

***

Папа Лъв ХIII първо се заканва, а след това отлъчва княза от католическата църква. Но Фердинанд не се страхува от божие наказание и на 2 февруари 1896 г., Сретение Господне, в храма „Свети Крал” представителят на Николай II - граф Кутузов, покръства Борис.

Анатолий Нехлюдов сравнява тази постъпка на Кобурга с приказката, в която изродена владетелка, за да запази хубостта си, потапя детето си в проклетата вода и го превръща в караконджул. „Той продаваше душата на невинното си дете, за да запази трона си. Сам той запази от това завинаги в дъното на душата си чувство на срам и суеверен страх и никога не прости на Русия”, пише в спомените си дипломатът.

Франц Йосиф се чувства повече от излъган, след като само преди дни Фердинанд му пише: „Никога няма да стана вероотстъпник!” Императорът приема този политически ход на Кобурга като предателство спрямо Австро-Унгария и се заканва, че това може да струва трона на бившия му поручик. Въпреки тази негова реакция, само месец след покръстването на Борис българската дипломация в лицето на Димитър Станчов прави постъпки за посещение на Фердинанд във Виена. Но отговорът от императорския двор е отрицателен, защото „личният възглед на Франц Йосиф бил накърнен”. А за предстоящите тържества по случай Милениума - 1000 години от създаването на Унгария, името на княза изобщо не фигурира сред гостите. Министърът на външните работи граф Глуховски кани Димитър Станчов в качеството му на представител на българското княжество и той е представен на Негово Императорско Височество.

По случай Милениума, на 27.IX.1896 г. е открито новото съоръжение за корабоплаване „Железни врата” на Дунав. От всичките владетели на крайдунавските държави Франц Йосиф не зачита единствено Фердинанд. Вместо него императорът кани на тържеството Дечко Бойчев и награждава ротмистъра с най-високото отличие на Австро-Унгария - „Желязната корона”. Това е жестока обида за Кобурга. Той е бивш поручик, служил при Франц Йосиф, а сега орденът е окачен на гърдите на адютанта му.

През октомври е насрочена сватбата на Орлеанския дук с любимата племенница на Фердинанд - Мария-Доротея. Князът очаква с нетърпение събитието и е купил великолепно бижу, което вероятно ще е сред най-хубавите подаръци. Но Франц Йосиф за пореден път ще унижи Кобурга и няма да му разреши да присъства на сватбата. Напразно Константин Стоилов ще търси съдействие от барон Кал с уговорката, че това е много добър повод Негово Царско Височество да бъде официално посрещнат във Виена. Отговорът на министъра е категоричен: „Императорът заповяда никой друг да не се кани, който не е вписан в листата на императора, тъй като сватбата се счита като тържество в самия императорски дом.”

В тази изолация на Фердинанд става убийството на Анна Симон. Тя е австро-унгарска поданичка и това дава нови поводи за атаки срещу Кобурга. „Австрийските вестници, естествено, се хвърлиха върху новината и стръвно се възползваха от случая, за да изсипят реки от злост върху Двора, докато един от неговите членове, един от най-приближените на княза, бе извършил това престъпление”, пише граф Бурбулон.

Излизат публикации, в които се твърди, „че гнусното убийство става по поръчка на княза”, който бил любовник на певицата. А след замяната на смъртните присъди на Бойчев и Новелич с доживотен затвор, дворецът е заподозрян в намеса в съдебния процес. Вестник „Постер Лойд” пише, че разполага с доказателства за „постоянни ревностни сношения между съда, министерството на правосъдието и княжеския двор”, за да бъде отменено смъртното наказание. „Съдът и съдебните заседатели се съгласиха на това, като мислеха, че вършат длъжността си, като същевременно изпълняват и желанието на двореца”, твърди изданието.

„Явни мерзавци и престъпници стават адютанти и любимци на княза и градоначалници”, пише „Hannoversher Kurier”. Според него, ако жертвата е била българка, всичко щяло да се потули, но след намесата на австрийското консулство се стига до съд. Но сега съдебната власт, за да спаси убийците, „се ухитри да им присламчи смекчающи обстоятелства”.

А „Breslauer Local - Aurieiger” съобщава, че „образована Европа” е очаквала смъртна присъда за Бойчев, защото нямало абсолютно никакви смекчаващи вината му обстоятелства. Но вместо това „княжеският адютант и убиец ще бъде хранен няколко месеца на държавни сметки и пуснат”, прогнозира изданието. В същото време убийството става пред погледа на княза и ако австрийската дипломация не се е намесила, то и досега Бойчев щял да бъде адютант на господаря си и „любимец на княжеската двойка”. А това било „позор за Фердинанд и целия режим в България”.

Князът приема съдебния процес като саморазправа с него от страна на Австро-Унгария и нарежда на Константин Стоилов да даде интервю в западната преса, в което да защити династията и двореца. За целта министър-председателят се среща в Кобург с кореспондента на „Берлинер Локал Анцайгер”. Той дава изявление, в което твърди, че процесът срещу Дечко Бойчев бил „изкуствено раздухван от австрийския консул”. Барон Кал изпълнявал поръчките на своето правителство, „което търсело причина да се закачи за България”.

„Понеже сегашната политика не дава никакъв повод за нападение върху княза, то свързват делото Бойчев с Двореца. Че туй стремление (да се свързва процесът на Бойчев с Двореца) излиза главно от австрийска страна, се обяснява с обтегнатите отношения между България и Австрия”, заявява Константин Стоилов. Той смята, че тези нападки са в резултат на помирението на България с Русия. Недоволна от това, Австрия използвала делото, за да напада княза.

„Австрия не трябва да се показва толкова чувствителна към процеса Бойчев, защото у нея стават по-големи работи: причината за смъртта на принц Рудолф и досега не е обяснена”, напада императорския двор Константин Стоилов. С това той намеква, че е потулен скандалът за смъртта на сина на Франц Йосиф, а сега в България се рови около убийството на една певачка.

С тези думи българският министър-председател бърка в незарасналата рана на императорското семейство. На 30 януари 1889 г. в двореца Майерлинг при странни обстоятелства са намерени мъртви Рудолф Хабсбургски и любовницата му Мария Вечера. Прислугата открива 17-годишната девойка полугола на леглото, обляна в кръв, а принца, издъхнал на пода, с револвер в ръка. Мистерията около смъртта им ще остане загадка, защото императорското семейство не предприема нищо, за да се разкрие истината. Принц Рудолф не бил в добри отношения с баща си и скоро имало скандал между тях. Два дни преди инцидента престолонаследникът казал на брата на Фердинанд-Филип загрижено: „Ще целунеш от мен ръката на императора, нали? Ще целунеш ръката на императора! Да не забравиш!” Принц Рудолф гласял развод със съпругата си Стефани, белгийска принцеса, от която имал дете.

Десетилетия наред смъртта на двамата влюбени ще бъде повод за невероятни теории в търсене на истината. В края на живота си и балдъзата на Фердинанд - Зита Бурбон-Пармска, ще запали отново жаравата на любопитството. Тя предала думите на сестрата на принц Рудолф, че при погребението не открила нагар по лицето на брат си. А това означавало, че е убит от разстояние и не може да се говори за самоубийство. Леля й признала, че знаела това и заклела ерцхерцогинята да не споменава пред никого за своите подозрения.

„Шарлатански маневър” ще нарече в. „Свобода” твърдението на Константин Стоилов, че Австрия „експлоатирала делото по пловдивското убийство” и предупреждава, че заради това изявление „германската преса пламнала в негодувание срещу българското правителство”.

А според „Народни права” това интервю е дадено нарочно заради предстоящото посещение на княза в Русия. Но въпреки помирението, Русия подхожда внимателно към инцидента. „Новое време” смята за безумна постъпката на Константин Стоилов да обиди виенското правителство и недоумява защо не направи нужното извинение. Дори „Санкт-петербургски ведомости” намеква за оставката на министър-председателя.

Веднага след излизането на интервюто, заместник-министърът на външните работи на Австро-Унгария вика секретаря на българското агентство във Виена д-р Никифоров, за да изрази разочарованието си от даденото изявление. Той бил изненадан от думите за обтегнати отношения между България и Австрия, „като че ли сме пред война”, обяснил той и уточнил, че тяхното желание било делото на Анна Симон „да се уреди миролюбиво”. Но вместо това Константин Стоилов се произнесъл много остро по този въпрос, което направило лошо впечатление. Граф Велзерсхаймб посъветвал д-р Никифоров, че ако има някакво преувеличение от страна на пресата, българското правителство да направи официално опровержение.

Минават пет дни, но не последва никаква реакция от София. На 25 юли в 10.30 часа вечерта барон Кал, разтревожен, посещава дома на Христо Бракалов, секретар в Министерския съвет, за да му съобщи: „Поканвам Ви да отправите на българското правителство категорично искане да предизвика в 48 часа едно точно опровержение и да ни го съобщите официално.”

Реакцията е заради интервюто на Константин Стоилов, което съдържало „една серия от груби и омразни нападения против Австро-Унгария, австро-унгарското правителство и даже против „височайшия двор” по случай процеса Бойчев”. Барон Кал припомнил, че българското агентство във Виена е било предупредено, но то не предприело нищо. Още повече че Константин Стоилов е приел кореспондента по заповед на Фердинанд и предварително се е знаело съдържанието на интервюто.

Същия ден Христо Бракалов от името на министър-председателя вече е направил изявление пред агенция „Балканика”, че интервюто в „Берлинер Локал Анцайгер” е преиначено. Но барон Кал настоява за опровержение, което да бъде предадено от дипломатическия агент в Министерството на външните дела във Виена.

На 30 юли с шифрована телеграма до Константин Стоилов д-р Сърмаджиев съобщава, че по заповед на императора граф Глуховски ще предложи на барон Кал да прекъсне дипломатическите отношения с България. Това щяло да се случи, „ако в най-кратко време, даже 24 часа” българското правителство не направи някакво опровержение. Но управляващите отново не обръщат внимание на това предупреждение, тъй като са заети с предстоящите тържества в Русе по случай 10 години от възкачването на Фердинанд на българския престол. „В петък, къде 6 и половина часът вечерта, с парахода „Крум” князът отиде на параходната станция на Дунав, гдето е бил посрещнат от многобройна публика, при всичко, че с хиляди народ чакаха при гарата”, съобщава в. „Прогрес”. Същия ден в Министерството на външните работи е получена нота № 4407 от австрийския дипломатически агент.

„Г-н Управител,

Като се отнасям до съобщението, което Ви направих на 25-того вечерта, за искането на кралското и императорско правителство, щото княжеското правителство да благоволи:

1. В 48 часа да опровергае грубите и враждебни нападки против Австро-Унгария, против кралското и императорско правителство и даже против кралския и императорски двор, публикувани в „Берлинер Локал Анцайгер” и преписани от същия на Н. Превъзходителство министър-председателя.

2. Да съобщи официално това опровержение на императорското и кралско правителство, чест имам да Ви уведомя, че тъй като княжеското правителство не отговори на това искане, получих заповед да замина веднага в отпуск.

Кал”

Франц Йосиф няма да прости нападките срещу неговото семейство и Австро-Унгария скъсва дипломатическите си отношения с България. „… и сега Австрия, която дълго време рови, намери извинение в безчестното убийство на безчестната Анна Симон, или по-добре уж в докачливите думи на г-н Стоилов! Рови и го изрови… Какво иска?… Казаното е цялата истина: и при това е било предизвикано от цял порой безпричинни гнусни нападки от европейския австрийски печат против много от нашите най-мили лица и заведения”, реагира в. „Родолюбец”.

Дни преди тържествата в Русе става ужасен инцидент след експлозия в барутената фабрика на братя Иванови. С телеграми кореспондентът на в. „Знаме” съобщава:

25 юли „Ужасна катастрофа!… от 217 работници досега извадени 23 трупа, обезобразени, едва живи 61.”

26 юли „…от 64 пострадавши от катастрофата, докарани в болницата, досега живи 29, от които докторите казват, че ще оцелеят само 4.”

Александър Мирков в „Сензационните престъпления и катастрофи в България” уточнява, че жертвите от експлозията са 81, а 30 души са останали инвалиди.

„Ний не знаем дали след тая нещастна случка ще има хора, които на 2 август да бъдат весели в тоя град, но онова, което можем да кажем с положителност да утвърдим, то е, че едно тържество върху гробовете на стотина загинали хора е не само грешно пред Бога, но и осъдително пред света”, предупреждава в. „Народни права”. Сред жертвите са и много момичета и момчета. Още на следващия ден, 26 юли, вероятно някой родител, загубил детето си, изпраща анонимно писмо до Фердинанд. То е изпълнено със злоба, болка и ненавист към Кобурга. По повод посещението на княза в града, писмото е адресирано до резиденцията му в Русе.

„Ваше Царско Слепочество,

Българският народ те счита за най-голямото зло на България. Ти носиш с тебе си най-големите злини. Където и да идеш, занасяш зло. Не можа ли да пукнеш в твоята проклета, проклета родна земя, ами дойде в нашата бедна България, за да й нанасяш всяка минута зло.

Махни се, проклетнико, от Русе, защото ще те разкъсаме на парчета. Махни се от България и умри в твоята проклета родна земя!”

Но вместо да бъде в траур, Русе се готви за тържествата. За целта къщите и обществени сгради са окичени със знамена и транспаранти. Правителството отпуска 5000 лева, а общината - 3000 лева за пострадалите. Толкова! Както се казва, от кумова срама. Иначе последното пътуване на Фердинанд и министрите из Европа ще излезе милион, който ще се тури на гърба на данъкоплатците. Няма го вече Стамболов да дърпа юздите. Сега князът еднолично и безцеремонно ще разполага с държавната хазна. Без да пита, без да дава обяснение на някого. И то в година на катастрофално природно бедствие - наводнението.

- Изхарчиха се без разрешение 1 милион лева, за това нам не ни се даде сметка, ние и досега не знаем на какво основание са похарчени тия пари. Върховенството принадлежи на Народното събрание: правителството няма право, без да пита, да харчи народни пари - напразно ще протестира Никола Габровски от парламентарната трибуна.

Защото чинопоклонно Министерството на финансите ще издаде „оправдателен документ по свръхсметния кредит от 224 000 франка” за тези пътувания.

В събота още от сутринта тълпи от народ се насочват към военния лагер. Към 9 часа пристига и Фердинанд със свитата си. За последна година митрополит Григорий ще отслужи молебен и ще призове миряните да отправят молитви за здравето и дълголетието на Господаря. След това князът прави тържествен преглед на войската. Картината е впечатляваща. Около 6000 войници ще дефилират пред него „в най-добър ред и превъзходно държание”.

„Тържеството стигна до апогея си, когато офицерите понесоха Негово Царско Височество на ръце до дворцовата кола при заглушителните „ура” на хиляди гърла, а при това войниците изпрегнаха конете и возиха сами върховния си началник от един километър”, възхищава се в. „Прогрес”.

„Представете си каква умилителна картинка са представлявали войниците в ролята на коне и как те от всички сили са залягали да засвидетелстват в хомоти на враговете си своята любов спрямо княза и послушност спрямо началствата”, надсмива се в. „Знаме”.

На събитието присъстват всички дипломатически представители с изключение на австрийския консул. От тяхна страна са отправени множество поздрави. Фердинанд е особено трогнат от поднесения му орден за десетгодишна офицерска служба. Вечерта градският съвет ще даде голям банкет за 200 души. На 1 август барон Кал напуска България, но тържествата продължават. Пак молебен, интимна закуска в митрополията, пак банкет в резиденцията. Атракцията на вечерта ще бъдат изкуствените огньове, изпратени от султана със специален параход. Вместо да прави опровержение, Константин Стоилов „ще бъде награден за добра служба” от Фердинанд със звезда в брилянти на ордена „Александър Невски”.

След еуфорията от тържествата князът се усамотява в Евксиноград. Изглежда, първоначално е доволен от скандала, но той не е очаквал Франц Йосиф да стигне до такава крайност. Константин Стоилов вече го е запознал с телеграмата на д-р Сърмаджиев за реакцията във Виена след скъсването на дипломатическите отношения. „Цялата преса са огън против Вас, като правят отговорни Негово Царско Височество и открито поздравяват австрийското правителство.” Дипломатът съветва министър-председателя, ако има намерение да се извинява, да го направи незабавно. Скъсването на отношенията с Австро-Унгария е последното нещо, което в този момент може да желае князът и той нарежда на Константин Стоилов да вземе мерки за изглаждане на конфликта.

Мисията е възложена на дипломатическия агент във Виена д-р Харалампи Сърмаджиев. Той е родом от Бесарабия, известно време работи в кантората на братя Евлоги и Христо Георгиеви, завършва със златен медал Сорбоната и е назначен в Министерството на външните работи. Създава семейство с Елена Пулиева от богатия карловски род Пулиеви и със зестрата на жена си през 1903 г. строи една от най-красивите къщи в София, намираща се на бул. „Цар Освободител”, между Орлов мост и Университета. Но семейството не се радва дълго на хубавия си дом. Д-р Сърмаджиев умира на 48 години, а след смъртта и на дъщеря му, вдовицата с останалите деца напуска къщата. Първо тя е дадена под наем, а след това и продадена на Турция, която я ползва за посолство и резиденция. Сградата се свързва със забранената любов между Ататюрк и Мити - дъщерята на генерал Ковачев.

Заради важността на мисията, Константин Стоилов ангажира и д-р Димитър Станчов. С телеграма от 8 август 1897 г. до д-р Сърмаджиев министър-председателят дава следните указания: „Не трябва да повдигате въпроси на самолюбие. Натоварихме д-р Станчов по мнението на колегите ми, за да се улесни поглеждането на инцидента, а не с каквато да е мисъл да оскърбяват Вас. Действайте задружно…, като имате предвид интересите на отечеството и оставете настрана честолюбието… бъдете твърде осторожни.”

Д-р Сърмаджиев заявява, че Константин Стоилов е готов лично да се извини пред Негово Височество, ако се чувства оскърбен от думите по адрес на престолонаследника и очаква Негово Височество да избере формата на извинение. Така отговаря дипломатическият агент на питане от императорския двор: „Как и в каква форма г-н Стоилов иска да се извини пред Негово Величество?”

Междувременно д-р Сърмаджиев и д-р Станчов организират официална дипломатическа среща във Виена. На нея е прието комюнике, в което се казва, че разговорът на Константин Стоилов „с известний кореспондент бил преиначен и българският министър-председател не е имал никакво намерение да обиди австрийското правителство и император”.

Тези дипломатически совалки дават резултат. С телеграма от 11 август д-р Сърмаджиев съобщава на Константин Стоилов „Негово Величество като взема акт от изразенията на съжаленията, които сте му изказали, натовари графа да Ви съобщи чрез мен, че е благоволил да приеме благосклонно извинението Ви.”

„Дипломатическият агент барон Кал се е завърнал вече в София и е заел мястото си. С това се възстановяват напълно отношенията между България и Австро-Унгария”, съобщава в. „Знаме” в броя си от 20 август 1897 г.

***

На първа инстанция договорката е спазена - адютантът не разкрива нищо от интимния живот на Фердинанд, в резултат на което смъртната присъда е заменена с доживотен затвор. Окуражен от това, Бойчев пише първото си писмо до княза още на 26 юли 1897 г., девет дни след произнасянето на присъдата. То е изпратено директно до Кобурга без посредничеството на Нойков, въпреки че по това време той е бил в затвора.

„Ваше Царско Височество,

Тук пише ръката не на убиец…, а на войник, на когото Господарят знае чувствата спрямо Особата…”

Тези думи звучат някак странно. Може би заради начина на изразяване или от прекомерна сервилност, те изглеждат като интимно обяснение. Обикновено хората на пагона говорят за „чест”, „достойнство”, „отечество”, а тук някак многозначително се изтъкват чувствата спрямо Особата. Независимо че е наклеветен и без основание държан в затвора, адютантът уверява Господаря, че това не е променило отношението му към него и „същите чувства са останали неизменни”.

Бойчев се оплаква, че го атакуват тенденциозно и очернят пред княза. Според тези клевети адютантът е сложил петно върху короната и мундира, но това не отговаря на истината. Той е невинен, защото няма доказателства и затова не е изправен „на позорния стълб”. С ръка на сърцето ротмистърът съобщава на Фердинанд за заговор, организиран от австрийския вицеконсул и Генадиевци, чиито оръдия били шпионинът на Австрия Новелич, стражарят Богдан Василев и файтонджията Петър Алексов. Те нападали Бойчев, но ударът бил насочен към Господаря и неговата династия. Но независимо че е сам между студените стени „в ноктите на грабливи птици”, той ще направи всичко възможно, за да предпази княза и фамилията му. „Казвам, че само тези ми чувства ме карат да приема тази смела постъпка”, признава адютантът. Бойчев се надява Бог да му помогне да избави Фердинанд от тази опасност, а Апелативният съд да го освободи по недоказаност или поне под гаранция.

Накрая ротмистърът пише: „Аз не забравям и земния си Бог, комуто и сам чл. 86 от Наказателния закон дава всемогъщие.” Адютантът се прекланя пред своя земен Бог - Фердинанд, който е над закона и може да приложи споменатия по-горе член, който гласи: „Наложението на осъдение наказание може да се отмени или смекчи по помилване от държавния глава.”

След убийството на Стамболов Бойчев е свидетел как Фердинанд укрепва своя личен режим. Той вече не се съобразява с никого. Всичко зависи от него, а Константин Стоилов ще прави това, „което му се заповяда от княза”. Ротмистърът се надява на близките си отношения с княза и вярва, че той ще приложи чл. 86 от Наказателния закон, за да го помилва, или ще гарантира алибито му.

Следващото запазено писмо на Бойчев е от 2.Х.1897 г. То вече е адресирано до Нойков, който е внедрен в съседната килия, за да вземе кореспонденцията на ротмистъра. Това показва колко компрометиращи са били тези писма за Фердинанд и той прави всичко възможно те да не станат достояние на обществото. А по този начин Бойчев вече няма да може да го изнудва и безпроблемно ще бъде осъден на смърт. Разбрал, че е изоставен, в държанието на Бойчев няма и следа от онова раболепие. Сега повече от самонадеяно той пише до Нойков, че не се притеснява от ругатните по негов адрес… „обратно, дава ми се сила, за да мога да се боря с неприятеля си, понеже узнах кой е, кои са намеренията му”. Бойчев вече е прозрял, че е предаден от Фердинанд и повече не може да разчита на него. Адютантът напада Кобурга и го сочи за виновник за неговото нещастие. „Князът познавам много добре и искам да кажа, че той е невинен може би спрямо тебе, но не и мен. Той е причината да съм тук, понеже не изпълни единствената си длъжност…, защото всеки господар би защитил със свидетелството си един от слугите си, който се обвинява да е извършил престъпление във време на споделяне с него вечерния залък”, пише ротмистърът до Нойков.

Бойчев е очаквал Фердинанд да потвърди алибито му, макар че по това време той е бил в чужбина. С шифрована телеграма от 4 април 1897 г. Константин Стоилов съобщава на д-р Сърмаджиев, че князът заминава за Шверин (Германия) на погребението на Великия дук Д`Омал, брат на княгиня Клементина. По този повод той ще премине през Австро-Унгария и за да не разсърди Франц Йосиф, на дипломатическия агент е наредено да предаде на австрийското правителство, че Фердинанд „няма да закачи нито Пеща, нито Виена” и „че той пътува инкогнито”.

Князът се завръща в навечерието на Великден - 12 април, и няма как да е споделил „вечерния залък” с Бойчев. Трудно е да се обясни на какво основание един адютант ще има дързостта на подобни претенции - Фердинанд да потвърди, че на 9 април вечерта заедно са били на трапезата в двореца, след като не е бил в България. Особено като се има предвид деспотичния характер на княза. За да се стигне до тук, явно отношенията между двамата са били повече от служебни и Бойчев е смятал, че Фердинанд му е задължен и ще застане зад него.

Изоставен и пренебрегнат, въпросите на ротмистъра са многозначителни, изпълнени с горчивина, болка и обида…, „понеже има много защо и защо”… (подчертано). Защо князът го предава? След като са били толкова близки и не е разкрил нищо от техните взаимоотношения? Защо?… Той е поискал само едно нещо - Фердинанд да потвърди, че е бил на трапезата… „Нищо повече не исках…”

Донякъде въпросите му изглеждат основателни, след като до последно Господарят го е покровителствал. Пресата вече сочи имената на убийците, Новелич е уволнен, Богдан Василев - арестуван, а с демонстративна нахалност Бойчев ще се разхожда по софийските улици „като една неприкосновена особа”. Смутен от лъжите на Кобурга, че ротмистърът е освободен от двореца, барон Кал пише до граф Глуховски: „Аз не бих Ви занимавал с казаното, тъй като е интересно от психологическа, отколкото от политическа гледна точка опитите на Фердинанд да доказва с недостатъчно мотивирани доводи, че връзката на Бойчев с двореца е отдавна прекъсната, го компрометират… Тези лъжливи твърдения на княз Фердинанд вероятно имат съмнителни причини.”

В периода между двете писма (от 26 юли до 2 октомври 1897) Фердинанд е решил Нойков да бъде внедрен в килията до Бойчев. Но какво се е случило? Защо князът изоставя своя фаворит и е готов да го прати на бесилото? Най-важното събитие през тези два месеца е скъсването на дипломатическите отношения с Австро-Унгария. „Инцидентът се приключва за десетина дни и съдебният процес получава ново „развитие” - дава се ход на жалбите на Дечко Бойчев, Карл Новелич и Богдан Василев и се насрочва ново съдебно заседание на 8.I.1898 г., чиято цел е да бъде осъден на смърт Дечко Бойчев”, пише Евдокия Минкова във в. „Правна трибуна”.

Според нея адютантът е пожертван от Фердинанд, за да възстанови дипломатическите отношения. Действително на втора инстанция Бойчев е осъден на смърт, но при проследяване на фактите се вижда, че това не е в резултат на някакво условие от страна на Австро-Унгария. Западната преса отрича да има политическа намеса върху процеса от страна на австрийската дипломация. Според нея тя защитава своите поданици, които безпричинно се убиват, „а убийците се разхождат и държат на високи служби”. Защото без тази реакция и досега Бойчев щял да бъде адютант на Фердинанд. Припомня се, че германското правителство е реагирало по същия начин, когато в Мароко е убит немски търговец. А след неуместната реакция на Константин Стоилов „Pesti Hirlap” заявява, че тя „докарва пред очите ни разсеченото и окървавено тяло на Стамболов”. Човекът, който сложи короната на Фердинанд, но за жалост той не направи нищо за живота му, „който можеше да спаси”.

В архива на д-р Харалампи Сърмаджиев също не открих послание за някаква договорка. Напротив, още преди насрочването на делото на втора инстанция, той се е надявал на благоприятен развой в отношенията между Фердинанд и Франц Йосиф. В шифрована телеграма от 11 август 1897 г. той пише до Константин Стоилов: „… ще може да се уреди, вярвам, окончателно въпроса за примирението между Господаря и Императора и предстояща визита тук на Негово Царско Височество.”

На 13 януари 1898 г. Апелативният съд произнася смъртната присъда на Дечко Бойчев. На следващия ден Фердинанд е рожденик и поводът е използван в дворцовата капела монсеньор Дулсе да извърши кръщение на третото дете на княжеското семейство - Евдокия. Този път архиепископ Менини не е желан в двореца. Той е кръстил Борис, но с преминаването му в православната вяра излиза с пастирско послание, в което изразява съжалението на католическата църква. Дори се чуват приказки, че папският делегат ще напусне страната. Това е причината Фердинанд да „се смрази” с пловдивския архиепископ и да не ползва неговите услуги.

Князът заминава за Виена при болната си майка, където прекарва близо месец. Тук той се среща с граф Глуховски и говорят за покръстването на Борис, делото на Бойчев и интервюто на Константин Стоилов. Разговорът прераства в скандал, изпълнен с обиди и нападки.

„Аз свърших, като заявих, че не допускам тон спрямо мен и почти стигнахме до бой с юмруци”, признава Фердинанд пред д-р Стоилов.

Все пак с обещанието да се извини той издейства неофициалната визита при императора. По това време смъртната присъда на Бойчев вече е потвърдена и може да се допусне, че заради това Франц Йосиф е по-благосклонен и приема княза. Срещата продължава 35 минути. На нея Фердинанд изразява съжалението си, че редица инциденти помрачили техните отношения, които били тъй сърдечни и бащински от страна на императора към него. Затова князът моли Франц Йосиф да му прости като човек, „към когото той се отнасял винаги с любезност и който някога е носил униформата на армията му”.

След тази визита д-р Сърмаджиев е натоварен с мисията да организира официално посещение на Фердинанд във Виена. Но граф Глуховски тактично ще отказва с оправданието, че програмата на императора е много натоварена. Напразни ще останат напъните на българската дипломация, защото Фердинанд не е желан в императорския двор.

- Кому не е известно, че князът и досега не можа да бъде приет във Виенския двор, при всичките негови тропания на вратите във Виена - ще заяви Найчо Цанов от парламентарната трибуна.

Дори и след обесването на Бойчев Австро-Унгария не променя отношението си към българския княз. Това ще стане едва на 14 септември 1899 г. (повече от година след смъртта на ротмистъра и месеци след падането на правителството на Константин Стоилов). „Фердинанд беше светнал от радост, че най-после е проникнал в австрийския двор и че е приет като владетел в този град, където толкова обичаха да унижават Кобургчето”, разкрива задоволството на княза граф Бурбулон.

Не може да се търси някаква връзка между дипломатическия скандал (станал от 1 до 11 август) и обжалването на присъдите, както твърди Евдокия Минкова. По стечение на обстоятелствата те възникват по едно и също време, тъй като жалбите трябва да се внесат „до две недели”, считано от 31 юли. Наред с реакцията на защитата, има жалба и от С. И. Файрщайн, настойник на малолетната Евгения Симон, а прокуратурата е внесла апелационен протест срещу присъда № 761 от 17 юли 1897 г.

По това време назрява и скандалът с друг любимец на Фердинанд - Пфаненщил, който, изгонен от България, издава брошура за живота на Фердинанд и двореца. „Таз брошура, казват, била цялата откупена от приятели на княза и унищожена”, пише Добри Ганчев. Логично е да се приеме, че след като е станал потърпевш от компроматите на Пфаненщил, Фердинанд да вземе мерки това да не направи и Дечко Бойчев и затова внедрява Нойков в затвора.

С неустоимия си чар Пфаненщил пленил княза и той го взема в двореца. Говори се, че този „дребен баварски чиновник, зле възпитан” е извънбрачна издънка на княжески род. Омаял Кобурга, той неотлъчно е в неговата свита. „В Европа ли отиде с него, из България ли пътува, без него не тръгва.” С шпиониране и доноси германецът печели доверието на Фердинанд и той има по-голямо влияние върху него, отколкото съветниците му. Очарован от своя фаворит, князът го допуска до себе си и споделя с него свои тайни, а любимецът демонстрира близостта си с Господаря, като по всяко време има достъп до апартаментите му.

Но фаворитът се самозабравя и настъпва разрив в отношенията им и Пфаненщил започва да събира компромати. В архива на Константин Стоилов от него са запазени телеграми, адреси и разписки от пътуването на княжеското семейство до Англия по случай юбилея на кралица Виктория. Към тях е приложена и изрезка от български вестник за направените разходи от Кобурга. В тази информация се сочи, че Фердинанд ще посети Англия като роднина на кралицата, а после ще гостува „на приятелски лично нему дворове”. Така излиза, че пътуването е частно, а не в битността му на княз. Тогава… „как е изтеглил Н. Ц. Височество 6 хиляди наполеона, или 120 хиляди златни лева?” (подчертано от Пфаненщил) Откъде е взета сумата? От цивилната листа или като аванс за пътни и дневни на княза, за да представлява държавата? С това бившият любимец е целял да покаже разсипническите харчове от страна на Кобурга.

Пфаненщил ще се намеси и във взаимоотношенията между Фердинанд и Франц Йосиф.

„Вий ни обвинихте, че сме купили и фотографирали книжата, които известният Пфаненщил Ви откраднал”, реагирал императорът при неофициалната визита на княза във Виена. Незнайно защо Франц Йосиф е проявявал голям интерес към личността на този авантюрист и чрез тайни източници е знаел всичко за него. По същото време Пфаненщил продължава да се изплъзва от ръцете на полицията и дегизиран, прекарва два месеца в България, за да събира компромати.

На 25 октомври 1897 г. д-р Сърмаджиев пише до Константин Стоилов: „По съобщение от двореца Пфаненщил е уволнен… Необходимо е незабавно уреждане на въпроса на направения му заем от агентството.” Фаворитът на княза подлъгал секретаря д-р Никифоров и той му дава 5200 лева служебни пари. Фердинанд нарежда да бъде повдигнато углавно преследване срещу подлия хитрец. Процесът се протака и накрая немските магистрати оправдават Пфаненщил, който в западната преса отправя канонада от оскърбления и закани по адрес на Фердинанд… „въобще ужасен скандал, който изкара княза от кожата му”, пише граф Бурбулон.

И след съдебния процес Пфаненщил не се отказал да търси финансова облага от двореца, защото Фердинанд продължава да се страхува от неговите компромати. За целта князът е наредил на своите агенти да го следят из цяла Европа. С шифрована телеграма от 18 март 1901 г. управителят на агентството в Атина Димитър Цоков информира Кобурга, че Пфаненщил заминавал за друг континент и искал да му се осигури „една малка месечна плата”.

„Мисля, че ако му се обещае тая плата, ще искам в замяна всичките книжа, ако има такива”, пише дипломатът. Според него, щом Пфаненщил приемел тези условия, той нямал да има „куража да ги наруши”. А парите щели да се превеждат под някое условно име.

Най-късно в средата на септември Фердинанд внедрява Нойков в съседната килия до Бойчев, а Пфаненщил е уволнен от двореца през октомври. Заради неговата съпротива той веднага не е изгонен от България и издава брошурата си вероятно през следващата година. Затова едва ли Пфаненщил е повлиял на княза за решението му да изземе чрез Нойков писмата на Бойчев и да го пожертва. Може би едно анонимно писмо, изпратено 14 дни след помилването на ротмистъра, ще изкара Фердинанд от равновесие.

„Ваше Царско Височество,

…Шуреят на Петър Каназирски, известний Кочо Свищаров, по улиците, кафенетата псува и ругае Н.Н.В. Княгинята, която уж имала особени съотношения с Бойчев (подчертано). Според него Бойчев е невинна жертва на княгинята и двореца…

Проверете това.

Отговарям с главата си.

Един верен поданик.”

Пловдив

4 август, 97 г.

В това писмо не става въпрос за донос, клевета или ходатайство, а е засегнато мъжкото достойнство на Фердинанд. Князът се смята за потомък на канонизирания крал Луи ХIV. „И в моите жили тече кръвта на Свети Луи”, заявява гордо той. За него българските поданици, министри и офицери са каналии - негодници, мошеници и скотове. И Фердинанд с удоволствие демонстрира това презрение към българите пред чужденците:

- Позволете, графиньо, да спра тук, за да си туря ръкавиците, трябва да се ръкувам с моите очарователни поданици, но никога не се излагам на тази опасност с открита ръка.

Или пък:

- Госпожо, ще Ви заведа в голямата зала, гдето е събрано цялото висше софийско общество, там ще видите ужасни фигури! Недей се страхува много!

Досега князът само е чувал слухове за близост между Бойчев и Мария Луиза, но вече го има и черно на бяло. Той, който е сложил толкова рога на своите министри и офицери, ще бъде така унижен от някакъв каналия, който има дързостта да му пише, че Бойчев има „особени съотношения” с княгинята и ще го подчертае!

Няма как приказките за интимна близост между княгинята и адютанта да не са стигнали до Фердинанд и при това положение възниква въпросът: Защо на първа инстанция князът помилва Бойчев? Трудно е да си представим такъв компромис от страна на един жесток, коварен и отмъстителен монарх. Единственото обяснение може да бъде цената на короната. Короната, която е всичко за него.

- Вярно е, че много пари похарчихме, за да подкупим една част от министрите и влиятелните депутати, цяло състояние от няколко милиона похарчихме за българската корона - признава Фердинанд пред Борис.

И сега всичко може да бъде загубено. Фердинанд е уплашен от слуховете за неговата детронация и предаване короната на сина на Александър Батенберг - Асен. „Има комплот против Вас и семейството Ви, ще Ви накарат да абдикирате, но не в  полза на сина Ви к. Борис, а в полза на сина на к. Александър - к. Асен”, получава предупреждение Фердинанд от анонимен източник.

Не е изключено князът да е бил поставен пред свършен факт и не е имал възможност да реагира. А по това време в софийското общество упорито се говори за неговите хомосексуални оргии с „младите конвойчета” и назрява скандалът с Пфаненщил. Ако бъде осъден на смърт, Бойчев ще разкрие всичко и ще извади на показ интимната кореспонденция между тях. А за тези осем години в двореца той е видял още много неща. Проговори ли ротмистърът, Фердинанд не може да направи нищо, а в съдебната зала е австрийският консул и мнозина западни журналисти. Скандалът ще гръмне в цяла Европа и след конфронтацията с Австро-Унгария короната на Кобурга ще бъде под въпрос. Затова вероятно на този етап князът приема компромисен вариант - Бойчев да мълчи, а в замяна на това няма да получи смъртна присъда. Или пък още тогава е решил съдбата на адютанта, но ще изчака.

Според в. „Свобода” писмото на Бойчев не стига до княгинята, но още преди това той е получил уверение от полковник Марков, че тя ще му помогне. Получавала ли е други писма Мария Луиза от Бойчев? „Post Hirlap” съобщава за реакция от страна на ротмистъра, след като разбрал, че е изоставен от своите „високи покровители”. „Тогава той сяда изведнъж да пише писма до княгинята, че ще употреби натиск върху двореца.” А в своето писмо Селим Арнаут уточнява, че „по време на уволнението на Бойчев от казармата принцесата (княгинята - б.а.) е заплашила Бойчев, че… Бойчев… или много години затворник ще бъде…” Защо е била тази реакция от страна на Мария Луиза? Страхувала ли се е от нещо? Селим Арнаут стига много по-далеч във взаимоотношенията между адютанта и княгинята… „даже второто й дете принц Кирил е бил от него…”

Текстът е много блед и не се разчита, но се разбира, че това не е обикновено писмо, а някаква целенасочена информация, която започва „Вчерашни и днешни проучвания”. В него се коментират седем точки - за дадени 5000 франка на Бойчев, взаимоотношенията между Бойчев и Мария Луиза, за Татищев, онзи, който е връзката на Фердинанд с руското правителство при свалянето на Стамболов, и др.

„Една част от тази работа казах на братовчед му”, се разчита по-нататък в текста. Вероятно става въпрос за Попов - братовчед на адютанта, който според в. „Народни права” посещава Бойчев, преди да бъде обесен. Изглежда, че Селим Арнаут е имал позиции в софийското общество и по тези въпроси е разговарял с полицейския инспектор Морфов. „Морфов пък поиска от нас имената на казалите тези работи. Аз му казах, като кажа големи работи…”

Тази информация е писана по време на съдебния процес и това я прави още повече скандална. Няма как Фердинанд да не е наясно с текста на писмото, след като то е коментирано в полицията, а после се оказва в архива на Константин Стоилов. Сега вече няма как князът да прости на Бойчев и решава съдбата му. Сякаш и адютантът е наясно с това и вижда в лицето на Кобурга своя палач: „Той е причината да съм тук.” „Аз съм замесен в това дело, за да бъда умъртвен… това е желанието на княза.”

Изоставен и отчаян, в един момент Бойчев изпада в апатия. „Да се пише и говори има много, но тук не му е времето и мястото, понеже всичко ще остане задушено във влажните гробни стени”, пише той. Но това негово предчувствие няма да се сбъдне, защото Нойков ще предаде кореспонденцията му на Фердинанд и съхранена в секретната канцелария на двореца, тя ще остане и до днес.

Князът държи на всяка цена да вземе писмата си от Бойчев и затова в съседната килия до него е внедрен Нойков. Това е прецедент за нашите затвори и показва до каква степен Фердинанд се е страхувал от тези компромати. За Нойков няма никаква информация. От всичко написано той остава само с фамилията си. „Нойков е подставено лице” - пише Евдокия Минкова във в. „Правна трибуна”. „Бил е „приятел” и „съмишленик” на Дечко Бойчев. Попада в затвора за „противодържавна” дейност (по „случайно” стечение на обстоятелствата по същото време, когато Дечко Бойчев е в затвора и отново „случайно” е в съседната килия). Много скоро е оправдан и приет лично от Фердинанд в двореца.”

Виолета Молнова предполага, че той е бил учител. „В сп. „Училищен преглед” намерих, че през 1897 г. учителят във Варненската мъжка гимназия Петър М. Нойков се уволнил по собствено желание. Следата обаче излезе невярна, Петър М. Нойков бе напуснал хубавата си работа не за някакво престъпление, а за да защити в Германия докторската си дисертация. Следващата година списанието съобщава „сега г-н Нойков е учител в Самоковската духовна семинария… Сто години не са чак толкова много и нищо чудно Нойков да изскочи от някоя друга сламка.”

На 10 февруари 1897 г. Нойков е подведен под съдебна отговорност, за което съобщава в. „Народни права”, цитирайки в. „Пловдив”: „Осъден на затвор за оскърбление на Н.Ц.В. Княза - на 10-й того в тукашний Окръжен съд се разгледа углавно дело против някой си Нойков. Поминатий бил издържан в странство от Н.Ц.В. Княза. Като завършил науките си там, в България му била дадена служба секретар на градоначалника в София. Не знам как, той бил уволнен и оставен на произвола на съдбата… и хлопал на много места за служба, писал князю 3-4 писма, в които между другото казвал, че му хвърля получената диплома, която в нищо не може да му послужи и че ако и той се не погрижи за него, ще земе отрязаните ръце на Стамболов и ще тръгне да дава представления с тях… Съдът осъди, пазений от стража, Нойков на две години тъмничен затвор за оскърбление на особата на Н.Ц.В. Княза.”

Оказва се, че Нойков не е случаен затворник и преди това действително е имал кореспонденция с княза. В архива на Константин Стоилов е запазено негово писмо от 30 октомври 1896 г. (вероятно второто поред). От него се разбира, че преди това той е изпращал и друго писмо на Фердинанд, в което като стипендиант го запознава с причините за прекъсване на следването си в чужбина. Князът ги одобрява и през лятото на същата година Нойков се прибира в България.

Колкото и странно да изглежда, този „приятел” на Бойчев е бъдещият проф. д-р Петър М. Нойков. Според Мария Рошманова той учи пет семестъра в Хумболтовия университет в Берлин и в края на лятото на 1896 г. идва в Лайпциг, за да се дипломира, но вместо това се завръща в България. В писмото си той иска от княза да назначи посредник между него и Константин Стоилов, или да му бъде позволено сам „да изглади своето минало”, защото се съмнява, „че няма да постигне целта си, за която се е завърнал в България”. Не става ясно защо Нойков прекъсва образованието си и какво има за изглаждане в своето минало. Като ученик в Сливен се увлича по народнячеството и анархизма. През учебната 1887/88 година той учи в Пловдивската държавна гимназия „Александър I” и е сред организаторите на ученическия бунт, заради което „се изключва от всички училища на Княжество България като размирник и главен двигател на бунта”. Друго прегрешение в биографията си няма. През есента Нойков се явява на матура като частен ученик в Софийската класическа гимназия и завършва средното си образование. После учителства в Ямбол и София до заминаването му в Германия през 1894 г.

През учебните 1896/97 и 1897/98 година името на Петър М. Нойков липсва в Годишния отчет на Варненската мъжка гимназия. С приказ № 1021 от 1 септември 1896 г. той е назначен като волнонаемен учител в нея и напуска само след 17 дни по собствено желание. Вероятно заплатата от 200 лв. не го е устройвала, след като един редовен учител е получавал 1500 - 2000 лева. Може би със съдействието на Константин Стоилов е назначен за секретар на софийския градоначалник, но впоследствие е уволнен. Недоволен, Нойков пише третото си писмо до княза и в него замесва отрязаните ръце на Стамболов, за което Фердинанд няма да му прости.

На 21 юни 1897 г. Пловдивският апелативен съд уважава жалбата на Нойков и намалява наказанието му от две на една година тъмничен затвор. „Както чуваме, осъденият не искал да подава против тая присъда никаква касационна жалба”, съобщава в. „Народни права”. Може би още тогава е била постигната някаква договорка между двореца и Нойков за внедряването му в затвора. А той, изглежда, е най-подходящият за тази мисия - стипендиант на правителството, поддържа кореспонденция с княза и в някои отношения му е задължен, от една страна, а от друга - интелигентен, почти връстник на Бойчев и заедно са учили в Сливенската гимназия. Може би Петър Нойков не е имал и друг избор, защото само с цената на предателството може да бъде освободен по-рано от затвора, за да защити докторската си дисертация. Или пък той не е имал угризения на съвестта си, убеден, че съдейства един убиец, който изнудва княза, да получи заслуженото си наказание.

От кореспонденцията на Бойчев до Нойков до днес са оцелели 8 писма (26 страници голям формат, но не всички са четливи). Те хвърлят светлина върху отношенията между адютанта и княза и развоя на съдебния процес. В тях се говори за намеренията и заканите на ротмистъра, но липсват компроматите, от които да стане ясно „какво се е вършело от княза”. Макар адютантът да твърди, че е разкрил всичко пред Нойков, „… още повече че друг ги не знае, а пред кого ги представям - разбира се, пред тебе - защото няма други - двамата сме тук.” Безспорно Фердинанд е унищожил интимната си кореспонденция с Бойчев и други нелицеприятни за него писма.

Това е познат маниер на Кобурга. Според Григор Начович Константин Стоилов припомнил на княза, че притежава много негови тайни писма, които може да издаде в брошура. Затова още след смъртта на бившия министър-председател Фердинанд ще изнудва зет му Петко Тъпчилещов да вземе тези писма от сестра си - вдовицата на Стоилов.

Ротмистърът е изпълнил своето обещание и на първа инстанция не е разкрил нищо от интимните афери на Фердинанд и сега се чувства излъган. „Това е наградата на княза, която обаче няма да остане неразкрита”, заканва се той. Изгубил вяра в своя земен Бог, адютантът ще си припомни 14-и псалм, който е научил още като дете: „Не надей се на князове, син человечески, от които няма спасение” и решава сам да се бори с всички. Бойчев не е имал намерение да застава срещу господаря, но при стеклите се обстоятелства няма друг избор и се заканва да извади компроматите си срещу княза. Без да подозира коварната роля на Нойков, той се е надявал да се пазари с Кобурга и да откупи живота си.

И в затвора стигат приказки до ротмистъра за абдикацията на Фердинанд, но според него няма кой да го застави да направи това. Макар че има такова брожение, след като из цяла София се говори за хомосексуалните похождения на княза, а скандалът с Пфаненщил вече се разнася из Европа. Дори се носи слух за заговор срещу Фердинанд, в който е замесено и името на уволнения военен министър Рачо Петров. Бойчев смята, че ако в този момент изобличи Кобурга със своите компромати, може да стане сътресение в обществото и свалянето на Фердинанд. „Има неща, които, щом се публикуват, могат да преобърнат цял обществен строй”, пише той до Нойков. Това може да стане след разкриването на „неща”, които „друг не ги знае”. Явно между княза и адютанта има някаква тайна, която се съдържа в интимната кореспонденция между двамата и Бойчев вече се е заканил, че ако проговори, ще „смае и учуди целия свят”.

Но ротмистърът ще подходи предпазливо, защото си дава сметка, че това е рискован ход, който може да тласне страната в „безизходно положение”. Той още не е наясно дали тази сензация „ще принесе своята плодовитост и няма да се експлоатира различно с различни прикрити цели”. А чия страна ще вземат офицерите? Ако се „изпокрият… всичките…”? Това разколебава Бойчев. Още повече че в този момент той и Нойков не могат да направя нищо, защото са „завързани и оградени с желязна ограда” в затвора и много лесно ще бъдат унищожени „като мухи” от лакеите на княза. „Ако беше ти свободен, въпросът се изменя, защото материалът като се събере изцяло, чак тогава ще се извади наяве и догде вземе мерки, всичко ще е късно… Ето защо още мълча и не разкривам нищо, но то няма да е за дълго”, обяснява адютантът на Нойков.

Почувствал се безполезен, че в килията не може да направи нищо за свалянето на Кобурга, психиката на Бойчев става по-лабилна. „Кръвта вече не мирува и захваща да надделява над волята”, споделя той пред Нойков и започва да мисли за бягство от затвора. Макар да си дава сметка, че още на първия метър може да бъде разстрелян. В това адютантът вижда ирония на съдбата. Като доброволец в Сръбско-българската война Бойчев е награден с два медала за храброст и още пази шинела си, пробит от сръбски куршум. Той е бил готов да загине за България, а сега ще умре „от същий куршум, с който съм се бил против врага на отечеството”.

Ротмистърът е готов да рискува, защото се надява да оцелее, „… ако Бог ми помогне, да се запазя, понеже той ми е щита, то да се боря против единствения и най-голям неприятел на отечеството, за да се избави завинаги”, обещава адютантът. Той вече говори за „отечество”, а не за „чувствата спрямо Особата” и Фердинанд е сочен за най-голям враг на България. Ротмистърът вече е направил своя избор и няма връщане назад, готов да изтърпи всичко за прогонването на Кобурга.

„Съобщават ни от Пловдив, че бившият ротмистър Бойчев завчера е опитал да избяга от Пловдивския затвор, за която цел е прокопал в стаята си с две железа една дупка от 60 см в диаметър, през която се тъкмял да избяга. Благодарение обаче на ревизията, която новий пловдивски прокурор направил в затвора, намерението било открито и избягването осуетено”, съобщава „Български търговски вестник” в броя си от 1 ноември 1897 г.

Нойков печели бързо доверието на ротмистъра, тъй като имат общи спомени и познати от Сливенската гимназия. Бойчев е впечатлен от новия си познат и вижда в негово лице човек „с доблестни мъжки достойнства” и дори се надява в бъдеще заедно да работят в името на България. С времето той се предоверява на Нойков и започва да споделя с него за видяното в двореца, за разврата, „който се разраства у нас из всяка среда, е направил да изчезва и постоянно изчезва всяко мъжество у българина… Няма да сбъркам, ако кажа, че и политическият разврат сега е в своята най-висока точка. Такова е влиянието и във войската. Там то е пуснало такива здрави корени, че може да се изкорени само с една желязна воля. Иначе сме в навечерието на гибел!”, пише адютантът до своя „приятел” и уточнява, че дотук се е стигнало, защото „рибата мирише от главата”.

Бойчев вярва безрезервно на своя „съратник”, дори в един момент наивността на ротмистъра поражда известно съчувствие към него. Предоверил се на Нойков, той оставя живота си в неговите ръце. Как така точно в този момент прокурорът ще направи проверка? Това му е подшушнато от Нойков, който е в течение на бягството. Не може той да е внедрен в затвора без знанието на личния състав. На всички е било ясно кой стои зад него и при това положение няма как надзирателите да помогнат на затворник, който е в немилост от двореца.

Нойков ще подпитва Бойчев за неговите намерения и дори ще се прави на обиден и засегнат, че „приятелят” му не споделя с него своите планове. „Драги ми приятелю, не е, нито ще бъде, когато и да било причината, че ме е страх от тебе, за да ти разкрия, какво се е вършело от княза”, успокоява Нойков ротмистърът.

За да изтръгне повече информация, Нойков намеква на Бойчев, че има възможност да напише нещо в пресата. Ротмистърът веднага приема идеята, защото се надява по този начин случаят да се раздуха. Затова той иска от своя „съратник” да напише статия, с която да въздейства върху хората, „които турят на всичко бариера”. Новелич лъжел постоянно. Същото правели прокурорът и председателят. А с това се целяло „само и само да се разколебаят свидетелите”. Но те се заблуждавали, че адютантът ще признае работи, „които не е вършил”.

Щом става въпрос за пресата, Бойчев отново е в плен на своята сервилност. Той забравя за патриотичните си пориви и съветва Нойков, че в този материал трябва да се „погъделичка най-вече двореца”. А покрай това да се защити и неговото алиби, че по време на престъплението той е бил на трапезата, а за това дворецът „ще даде всяко средство, което е нужно на слугата си”, за да се оправдае.

Най-накрая Бойчев решава да пише и до маршала на двореца. Но му е отговорено, че първо трябва да се пита Апелативният съд. След полученото разрешение ротмистърът изпраща писмото си чрез директора на затвора Петър Кънев. Но адютантът е недоверчив и иска жена му лично да отиде при маршала. От една година тази длъжност в двореца заема граф Бурбулон, който се познава много добре с Бойчев. Пръв адютант на Мария Луиза е капитан Сава Савов, който е назначен още преди женитбата й. „Хвърлил съм око на един от ординарците на Марков за негов заместник. Това е един много свестен гвардеец, който мисля, че ще ми свърши работа”, пише граф Бурбулон. Вероятно тези думи са казани за следващия адютант на княгинята - Дечко Бойчев.

Вечерта на убийството граф Бурбулон е бил на трапезата в двореца и се очаква ротмистърът да потърси съдействие и от него. Това е напълно нормално, след като вече е писал до княгинята, адютантът да поиска подкрепа и от французина. Но най-неочаквано Бойчев заявява нещо скандално: „Казах така също на жена си да отиде лично при него и да му иска подобно и щом й се откаже, да му каже: Причината да се арестува и съди мъжът ми не е, че е убил кой знае коя, а че е заповядано, както се и говори от княза.”

След като месеци наред Бойчев категорично отрича да е убил Анна Симон, сега най-неочаквано прави самопризнание. Защо? От отчаяние или непредпазливост? Според Виолета Молнова „подобно тълкуване не отговаря на истината”. Тя приема, че адютантът не е разбран правилно, заради „неточно построена фраза, на оная присъща на Бойчев небрежност при изразяване, даже неграмотност”. Но следващото изречение на цитирания по-горе текст я опровергава: „Това обаче ще каже, след като изчерпи всичко и види ясно, че няма да й се даде удостоверение”, уточнява ротмистърът.

От това се разбира, че съпругата на Бойчев ще направи неговото самопризнание само при определено условие - „не й се даде удостоверение”. Какво точно е искал адютантът, не става ясно от писмото. Най-вероятно е поставял условие пред Фердинанд - да получи документ, който му гарантира помилването, а в замяна на това той ще мълчи.

Самопризнанието на Бойчев звучи по-скоро като обвинение. Той вярва, че маршалът няма да даде гласност на казаното от жена му, но ще го докладва на Господаря, а това е и целта му. Адютантът се възползва от нападките на западната преса срещу Кобурга и признава, че е убил Анна Симон, но това е било по заповед на княза, „както се и говори”. Според Бойчев извършеното от него деяние не е толкова значимо, защото жертвата „не е кой знае коя”. Сякаш престъпникът се оправдава, че стореното от него е маловажно и незначително. Дори оправдано, тъй като е отнет животът на жена, чиято кръв „е отрова за обществото”.

Сега ротмистърът е арестуван и съден не заради убийството, а за да се прикрие князът. Защото съдът не се интересувал кой е поръчителят, а целта била Бойчев да отиде на бесилото. Адютантът се заканва, че ако не бъде помилван, с показанията си ще въвлече и Фердинанд като съучастник в убийството. Така и двамата ще бъдат подсъдими - единият като извършител, а другият - като поръчител.

Още с извършените арести в писмо до майка си граф Бурбулон пише: „Но се появи една сянка, много черна сянка върху тези весели картини! Гвардейският офицер лейтенант Бойчев, за когото често съм ти говорил и който заедно с Алекси Стоянов ни е най-близък от всички, без когото не можем да минем, чаровният Бойчев, интелигентен, оправен, приятен, макар и понякога тайнствен, малко затворен и малко неразбираем, Бойчев, който извън двореца и въпреки че бе женен, водеше двойнствен живот - беше се оплел с една певица от кафе-шантан, вулгарна виенчанка, лепнала се за него и досадила му до крайност, та Бойчев се отървал от тази нещастница със съучастието на пловдивския жандармерийски началник, като една нощ хвърлили въпросната Анна Симон с камък на шията в Марица, точно до Рогошкия остров, където бе последният ни пикник! Ясно ти е, колко ни разстрои тази драма! Следим със затаен дъх във Филипопол и в София следствието, показанията, задържането на Бойчев.

…Какво ще стане с Бойчев? Престъплението му е толкова сигурно, толкова доказано, че нито князът, нито княгинята могат да го спасят, дори и да искаха. Ще има смъртна присъда, обесване, бесило!”

Граф Бурбулон редовно поддържа кореспонденция с майка си. Отношенията им винаги са били топли и искрени, затова нито дума в това писмо не подлежи на съмнение. Какво съдействие от маршала е очаквал Бойчев? Граф Бурбулон е повече от сигурен, че адютантът е убил Анна Симон. А той може да бъде така категоричен само при условие че Бойчев не е бил на вечерята в двореца. Това е обяснението защо ротмистърът не търси от него подкрепа за алибито си.

Заради съдебния процес много приятели вече не вярват на Бойчев и са му обърнали гръб. И сякаш, за да се оправдае, той отново отрича да е убил Анна Симон: „… ако съм искал да убия, нямам нужда от градоначалници и полицаи, а 100 гроша на един циганин и нямаше нищо да стане, когато излиза от шантана, вертепа на разврата”. Изоставен от всички, адютантът дава нареждане да се пише на княза „като последно слово - да обмисли и реши”. И от неговите действия ще зависи какво ще предприеме.

Вече е декември и датите на съдебните заседания са определени, а компроматите са още в ръцете на ротмистъра. Фердинанд нервничи и нарежда полицията да направи поредния обиск в дома на Забунови. „Пиши на дядо, даже те моля да направиш това, а не да те съгласявам”, пише адютантът до Нойков (това е писмото, което Виолета Молнова приписва на Анна Симон). „Дома е правено шест пъти обиск и сам Стоилов е пращал Морфов да иска от жена ми писма и други неща, ако тя знае и се намират. Особено писма от княза и за него нещо, но всичко е било без успех, понеже жена ми казала, че тя не знае моите служебни тайни. Нищо не е загубено, нито ще се загуби”, разкрива ротмистърът пред своя „приятел”.

Как е реагирал Нойков? Защото неговата задача е била да издири тия писма и да ги върне на княза. Вероятно той е насочил полицията към Забунови, след като е съобщил, че Бойчев разполага с компромати, написани на френски и италиански. При правения обиск в документите на адютанта се търсят „писма от княза”. В случая става въпрос за кореспонденцията на Фердинанд, адресирана до ротмистъра. Това не са служебни писма, а писма, в които князът показва чувствата си към Бойчев. Именно чрез тяхното публикуване адютантът се заканва да „преобърне цял обществен строй”. Сега Фердинанд се страхува те да не станат обществено достояние и полицията прави поредица от обиски в дома на Забунови. Наред с тях се търси и „за него нещо” -  отговорите на Бойчев, в които показва отношението си към Господаря.

Князът имал слабост да си кореспондира със своите фаворити. Граф Бурбулон разказва как Фердинанд и Станчов „се обожават и си пишат нежни писма”. Друго увлечение на княза е шофьорът Вайх. „Вайх е в Щутгарт. Царят се затваря и часове му пише писма…”

„Впрочем, царят не се интересува от нищо и от никого - това е истината. Дори победите не му направиха впечатление. Има само една мечта, усещам това, да се затвори в Плесо (зимен курорт в Алпите - б.а.) с Вайх. Останалото е без значение”, твърди секретарят на Кобурга. Тези признания на граф Бурбулон, който е от най-доверените лица на княза, разкриват деградиралата душевност на Фердинанд. Дори по време на Балканската война той е обладан от похотта на мъжка плът.

„А дворецът, той се разпада. Никой не ръководи, никой не командва, никой не смее да се обърне към княза, който би го размазал, позволил си да направи забележка! Присъствието на Вайх дезорганизира всички служби”, пише французинът.

Това е по време на войните. Фердинанд отдавна е „самодържец” и ще прави каквото си иска и ще има под ръка още дузина русокоси подпоручици и шофьори. А сега сме 1897 г. и на него му е нужен Нойков.

„Нищо не е загубено, нито ще се загуби”, признава Бойчев пред Нойков след поредния неуспешен опит на полицията да вземе писмата му. Това прави вече безпредметно стоенето на Нойков в затвора. Набързо той е „оправдан” и започва да обикаля около дома на Забунови и да подпитва адютанта дали заради жена си не е спестил нещо в кореспонденцията си. По повод на това ротмистърът му отговаря с писмо от 5 декември 1897 г. „Относно бележките, нямай ни най-малко съмнение, че съм изпуснал нещо вследствие на някакви съображения от жена си. Аз съм бил тъй искрен, тъй откровен, че още преди да се сгодя, съм открил и най-малкото нещо, което би могло да причини неприятности помежду ни. Тази е една от причините, щото тя ми е толкоз предана. У мен тя не е срещнала фалш и преструвка, а даже груба откровеност и моментално изражение на душевните ми чувства. Тя ми знае волята и какво съм в състояние да направя. Пак повтарям, че не е изпусната нито йота от нищо абсолютно…”

Може ли да му се вярва? За връзката си с Анна Симон и извънбрачното дете той няма какво да крие, тъй като това е известно на цялото софийско общество. А какво прави гол в леглото на певицата дни преди годежа? После идвал безброй пъти в квартирата на любовницата си. В деня на сватбата и на следващата сутрин, „кога да пият блага ракия”, Бойчев пак довежда Анна. После Раде Милошев го виждал „барем 5 - 6 пъти”. Подозрително звучат и думите на певицата, преди да тръгне за Пловдив: „Не можем тук да се наслаждаваме, тук е жена, идем в Пловдив с мой Бойчо…” А втората бременност на унгарката? Изглежда, че Бойчев пребива певицата, когато го преследва из града, а иначе тайно я посещава в квартирата. Или… или всичко това го е правил само и само да успокои Анна, за да не прави скандали и Забунови да не разберат, че той не й е дал парите.

Наред с писмата на ротмистъра от затвора, в секретната канцелария на Фердинанд е запазено и писмо на Еленка Бойчева до Нойков. За да спечели нейното доверие, Нойков обещава да направи всичко възможно и да спаси Бойчев. Впечатлена от неговата готовност, тя му благодари, „че в тези критически минути има един поне да съчувства на нашето нещастие”.

Еленка е възпитана в патриархалната среда на свещеническо семейство. Ненавършила 17 години, среща Дечко Бойчев и става пленница на чувствата си към него, защото той е „първий и последний, който съм обичала”, признава девойката. Еленка вярва безрезервно на своя съпруг и е убедена в неговата невинност. Дори сега, когато той е в затвора, тя му е предана още повече.

Потресаваща е трагедията в семейство Забунови. Родителите гледат безпомощно как дъщеря им си отива от този свят, но не могат да направят нищо срещу смирената й съпротива. Напразно ще се опитват с подаръци и тоалети да я разсеят и отклонят от нейните мисли. Но Еленка ги отхвърля, „защото мене и ризата на гърба ми тежи”. Някога свещеник Забунов е нарекъл детето си звездата на Забуновци, а сега е безучастен свидетел как неговата звездичка угасва.

Еленка вижда страданието на родителите си да гледат „рожденото си чедо като изумено” и признава, „че и на тях не им е леко да ме виждат тъй заровена млада”. Но тя е дала клетва пред Бога и на всички е казала, че няма да позволи да я разделят с Дечо. Затова Еленка иска невъзможното от родителите си - „да поддържат нейния Дечо”. Това води до мълчалив конфликт между чувствата и истината, между Еленка и родителите й. Как Забунови да застанат зад Бойчев, зад един убиец, който ще почерни и техния дом?

Несрещнала разбиране и подкрепа, Еленка се изповядва: „Не искам да живея дълго вече без него и не мога вече.” Загубила Дечо, останала сама със страданието и чувствата си, дъщерята на Забунови мисли за смъртта, защото за нея животът вече няма смисъл. И в този момент се появява Нойков, който обещава да спаси Бойчев и че те пак ще се радват „на този Божий хубав свят”. „Но ако знам сигурно, че той ще излезе и че Бог ще ми го повърне, напротив, аз ще гледам да съм здрава.” Само спасението и завръщането на любимия й ще я отклонят от взетото вече решение: „и всяко приготовление, което ще ме лиши от живота, ще оставя”, обещава тя.

„Колкото да спася Дечо, аз рискувам всичко само един път още да го видя свободен при мене, както Вие ми обещавате.

Милост прося на колене, смилете се и спасете ни и ние ще Ви бъдем целия си живот признателни!”, моли Еленка.

Нойков постига целта си. Еленка му се доверява и с препоръката на Бойчев тя ще му предаде писмата - ония, които Морфов търси шест пъти безуспешно у тях.

По желание или принуда, Нойков предава Бойчев, за да завърши образованието си. Но какво прави писмото на Еленка в ръцете на Фердинанд? В това писмо, изпълнено с вопли и стенания, няма и дума за княза и двореца, но и то ще бъде предадено на Господаря. Едно дете разголва душата си и на колене моли за помощ, за която ще бъде благодарна цял живот… „като нямам думи как да опиша признателността, че Вие сте на Дечо приятел и Вие ще го уверявате колко аз го любя…”.

И можем да си представим ехидната усмивка на Кобурга, когато чете тези редове. Няма никакво оправдание за Нойков, който се подиграва с чувствата на едно дете! Понякога лицемерието и подлостта са по-гнусни и от предателството…

***

„Получих съобщение от съда, викат се свидетели, които, ако кажат истината, делото ще вземе друг характер и на 9 януари съм вънка”, надява се Бойчев. Но в същото време той е озадачен от идването в съдебната зала на поручик Куртоклиев и д-р Лудвиг. Затова търси и мнението на Нойков: „Как мислиш, гдето князът е разрешил на двамата придворни да се викат в съда? Мисля, че се крие нещо?”

Вместо да е доволен, по всичко изглежда, че Бойчев се притеснява от техните показания. Защото не е изключено те да кажат, че той не е бил на вечерята в двореца. Тази неизвестност държи адютанта в напрежение и Бойчев е разколебан как да се държи в съда. Ако техните показания са срещу него, ротмистърът е готов „да почне всичките наред”, без да му мигне окото и сам да се защитава. В реда на тези мисли през главата му минава и най-лошото предчувствие: „Ако видя, че ме осъдят на смърт, ще започна още от съда да разкривам всичко и да докажа защо се осъждам, като добавя, че за другите неща упълномощавам тебе да ги разкриеш и печаташ, каквото има”, предупреждава Бойчев своя „приятел”.

На 8 януари 1898 г. започват съдебните заседания на втора инстанция. Пловдивският апелативен съд е в състав: Георги Груев - председател, и членове - Йордан Данчев, Георги Пранджов и Петър Бачурски. Няма промяна в адвокатите на защитата. Изключение прави Дечко Бойчев, който освен Хр. Ив. Попов, наема и светилото в юридическите среди по онова време - С. С. Бобчев.

Във въззивната си жалба чрез Хр. Ив. Попов ротмистърът иска да му бъде отменена първостепенната присъда и признат за невинен. За целта посочва следните основания - съдебният заседател Д. В. Манчов нямал право да бъде в състава на Окръжния съд, тъй като не е съобщено неговото участие три дни преди заседанието, съдът не е призовал и разпитал всички посочени от него свидетели и не е повярвал на показанията на свидетелите Каназирски.

От призованите свидетели всички са налице, с изключение на болната Мария Велковска, а поручик Вуйчев е заминал за Шумен и е заличен като свидетел. Съдът постановява поручик Куртоклиев и д-р Лудвиг да бъдат разпитани в Софийския окръжен съд. Защитата настоява същата процедура да бъде приложена и за Мария Велковска и съдът приема. А относно явяването на г-жа Петрова-Чомакова, г-ца Лафоркат, поручиците Вуйчев и Куцаров, съдът се е произнесъл с определението си от 28 ноември 1897 г. и не намира причина то да бъде отменено.

Това води до остра реакция от страна на защитата. „Ако се викаха и разпитваха като свидетели по това дело лица, много роднини на гражданската страна, то защо да не се разпитват и тези роднини на Дечко Бойчев?” - недоумява С. С. Бобчев и настоява да бъдат разпитани г-жа Еленка Бойчева и отец Забунов, а поручик Куцаров да даде показания телеграфически. Хр. Ив. Попов също протестира: „Като се разпита като свидетел по делото г-жа Новелич, то защо да не се разпита и г-жа Бойчева?”

Защитата на ротмистъра си дава сметка, че от всички подсъдими той е най-уязвим, защото единствен има интерес от премахването на Анна Симон. Затова С. С. Бобчев развива тезата, че убийците Новелич и Богдан Василев се възползвали от това и нарочно замесили Бойчев в убийството. По този начин те се надявали, че покрай адютанта на Мария Луиза присъдите им ще бъдат отменени или намалени. Освен това адвокатът смята, „че върху Новелич и Богдан Василев е имало известно влияние от вън”. От този намек се подразбира, че те са действали по нареждане на Фердинанд. Според Евдокия Минкова явно на С. С. Бобчев куражът не му стигнал, за да назове нещата с истинското им име. Все пак това бил смел ход от негова страна, но съдебните заседатели отново „не чуват казаното”.

-  Ако не бяха самопризнанията на Богдан Василев и Карл Новелич, нямаше Дечко Бойчев да седи на скамейката на подсъдимите. Само тези самопризнания турят голямо подозрение върху него. Махнете ги и всички други доказателства рухват - заявява С. С. Бобчев.

Въпреки извършените арести след убийството на Анна Симон в Пловдив, продължават да се носят различни слухове. Извън града е намерен труп, основната версия на полицията е самоубийство, но той веднага се свързва със станалото вече престъпление. Тръгват приказки как жертвата чула виковете на Анна Симон и проследила файтона, как Новелич забелязал неканения гост и наредил на стражаря да го убие. Случаят се допълва и от информация в пресата, че полицията издирва още едно лице, свързано с убийството.

Най-изчерпателни подробности за това дава в. „Знаме”: „От два-три дни из града ни упорито се носи слух, че следствената власт търсела да арестува още едно ново лице, което тоже играело някаква роля в убийството. И кое, мислите, ще е това лице? Никой друг, освен Петраки Аврадалията, бивш татарпазарджийски окръжен управител, сега виден чиновник в двореца. Търсенето му досега останало безуспешно, защото, види се, той навреме подушил работата и офейкал. Може да си представите впечатлението, което тия разкрития произвеждат върху простодушните и даже върху непростодушните пловдивчани. Бойчев имал интерес да се отърве от бившата си любовница - това добре. Брат му, като брат, му помагал - това иди-дойде. Но Богдан Василев, старши стражар и куриер, но Новелич - градоначалник, но Петраки Аврадалията - с какво да се обясни тяхното участие в едно толкоз вулгарно убийство?”

Затова С. С. Бобчев приема, че убийците на Анна Симон са Новелич, Богдан Василев и „трето някое лице”. Дори Виолета Молнова пише, че вместо Дечко Бойчев във файтона до католическите гробища може би се е качил Аврадалията. При появата на непознат певицата щяла да се уплаши и съпротивлява, затова той бил взел хлороформа, да я упои.

Новелич и Богдан Василев признават, че заедно с Бойчев са убили унгарката. Но авторката на „Делото Ана Симон” приема, че това било по указание отгоре. Със замесването на бившия любовник на певицата те отклонявали вниманието от двореца. Защото, ако убийците са Новелич, Богдан Василев и Петраки Аврадалията, всички улики като поръчител сочели Фердинанд. Но самият адютант опровергава тази версия, като изобщо не споменава името на Аврадалията. Вместо това ротмистърът твърди, че помолил градоначалника да интернира Анна Симон.

Слуховете за участие на Петраки Аврадалията в убийството замесват името му и в западната преса. Налага се Константин Стоилов да обяснява пред „Берлинер Локал Анцайгер”, че той не е толкова опасен: „Никой не придава сериозно значение на този човек. Аврадалията беше по едно време търговец, а при Алеко паша в Пловдив бе станал като церемониалмайстор. Понеже той беше опитен в дворцовия живот, то княз Александър го назначи за интендант на двореца и го употребяваше за разни поръчки. При встъпването на власт той го заварил окръжен управител, но веднага узнал всичката му неспособност, защото той е безграмотен. Поради неговата комодност и защото той е вежлив и солиден човек, назначен е в княжеската канцелария, но никой в България не му отдава значение”, споделя в интервюто си българският министър-председател.

Твърдението на в. „Знаме”, че Петраки Аврадалията е „офейкал”, меко казано, не е вярно. Той дава показания пред съда и докачен от думите на Константин Стоилов, му обявява дуел, съобщава в. „Свобода” в броя си от 24 юли 1897 г. Може би това е било под влиянието на барон Нопча „… аз не мога да кажа, че цялата маджарска аристокрация е развратна само на това основание, че нарекоха барон Нопча пезевентин”, казва в злополучното си интервю министър-председателят. Според в. „Народни права” маджарският аристократ определил секундантите си и с препоръчано писмо с обратна разписка изпратил покана за дуел на Константин Стоилов.

***

Във въззивната си жалба Бойчев твърди, че Анна Симон е жена с леко поведение и детето не е негово. Тя използвала „различни маниери и му устройвала скандали, за да взима пари от него”. За да докаже това, защитата призовава като свидетели семейство Велковски. В момента Мария Велковска е болна и не се явява в съда, но по настояване на адвокатите на ротмистъра тя е разпитана в Софийския окръжен съд.

Анна Симон заминава за Будапеща на 2 март 1896 г. и се завръща в София в края на април. Тя не намира Евгения при гледачката, която й обяснила, че Бойчев взел детето. Разтревожена, певицата намира адютанта, за да чуе ужасната вест, че момиченцето е починало.

- Тя плачеше, скубеше си косата, после го намери в „Ючбунар” и си го зима - разказва Магда Иванова.

Първоначално Анна отсяда в хотел, но няма пари и наема квартира у Ботю Велковски. Къщата се намирала, където ул. „Гурко” пресича булевард „Васил Левски”, към тогавашната „зверилница”, в днешната „Княжеска градина”. Първите впечатления на хазяина не били добри за наемателката, защото му приличала на „шансонетка”. Но тя му обяснила, че е държанка на ротмистър Бойчев и той я издържал финансово.

-  Когато не видях да дохожда Бойчев, аз й казах: „Ти казваш, че си държанка на Бойчев, пък не го виждам да дойде при тебе.” Тя каза: „Него го няма тука”, пък през същия ден аз го видях в градината… Подир малко време майка ми взе да ми казва, че при Анна дохождали някои хора, че един път я питала кои са тези хора, тя й казала, че бил брат на ротмистър Бойчев, друг път й казала, че били другари на Бойчев. Затова аз взех да я следя - обяснява пред съда Ботю Велковски.

Веднъж той видял, че дошъл мъж и двамата се заключили в стаята. Докато хазяинът търсил съдействие от полицията да арестува посетителя, той напуснал къщата.

-  Върнах се при Анна и я попитах, кой беше този човек, който преди малко излезе от стаята ти? Тя се изчерви и каза: „Приятел на Бойчев.” Тогава аз взех да я наричам с неприлични думи: Курво, уруспийо и др. Казах й да си отиде, защото не ща да ми обръща къщата в публичен дом.

- Знаеше ли, че Анна има дете?

- Анна казваше, че има дете, което доведе у нас отпосле и което беше болно.

- Докато доведе детето у вас, знаеше ли къде е живяло?

- Къде е живяло не зная. Аз го видях, когато го доведе Анна у дома и тя си го гледаше сама.

Въпреки че е зарязана от Бойчев, певицата не се отказва от своя Дечко и продължава да го следва като сянка - по улици, шантани, ресторанти. В нейното болно въображение все още тлее искрица, че той може да се върне при нея.

„… през юли или август бяхме в София с инж. Ради Овчаров, в една гостилница зад пощата, за да се срещнем с моя съдружник Дечко Бойчев - разказва Бойчо Букурещлиев. - Когато излязохме, зе да ни следи една жена. Тя беше Анна Симон и Ради Овчаров ми каза, че е любовница на Бойчев. Ходихме много, после Бойчев се отдели с нея настрана, за да приказват, пак чухме плач. Бойчев риташе жената и тя падна. Ради Овчаров ми каза, че той все така я изтезавал. После тръгнахме всички, с жената заедно, и я заведохме до дома й, къде зверилницата. Бойчев влезе и ни каза да почакаме. Бавихме се доста, той пак излезе и ни повика в стаята. Намерихме жената в несвяст, паднала пред леглото и поръсена с вода. Кога се свести, даде й един наполеон - зима й го, пак й го дава, пак го взима… най-после ние си отидохме” - завършва Бойчо Букурещлиев.

И тази случка става в къщата на Ботю Велковски, но той не я видял. А и какво го интересува, как „руспията” е пребита от бащата на детето й. Картината е потресаваща - една майка, една жена е стигнала до оскотяване от глад и мизерия. Сякаш у нея не е останало нищо човешко. Тази нещастница е водена единствено от първичния си инстинкт и посяга към наполеона. Наполеонът, който ще нахрани нея и болното й дете. А Дечко Бойчев - елитният офицер от лейбгвардейския на Н.Ц.В. ескадрон, адютантът на Мария Луиза, с гордост показва „мъжеството си” пред своите гости. Иначе пред съда смирено ще каже:

-  Аз ръка на жена не вдигам.

И тази смачкана от живота несретница жълтата преса ще нарече „елитна куртизанка” и „държанка на Фердинанд”. Тези издания стигат и по-далеч - поставят Анна Симон в челния списък на жриците на Стара София, наред с Люба Логоска и Драга Савич, когато през същата 1896 г. в столицата е имало регистрирани 58 проститутки със специален статут, според списание „Медицинска сбирка”.

Наистина в един момент, изоставена с дете, без работа, потънала в мизерия, тя продава тялото си заради парчето хляб. Защото, както казва Ботю Велковски, „детето й беше болно” и „сама си го гледаше”. Тя се срамува от този начин на живот и се изчервява, когато хазяинът я нарича с грозни думи. Думи, които не биха направили впечатление на една проститутка.

Още на първа инстанция не са спестени неудобните въпроси по адрес на Анна Симон. Особено от страна на адвоката на Бойчев, но никой не казва лоша дума за нея.

Миша Урошевич, собственик на шантана „Неапол”.

-  Знаете ли нещо за раждането? - пита Хр. Ив. Попов.

- Зная, че другарките й просеха помежду си и от посетителите, да й съберат някоя пара. Г-н Бойчев й пратил само 5 лв.

- Какво поведение имаше?

- Добро. Честна беше.

- Знаете ли дали е била девица, преди да се познава с Бойчев?

- Това не зная, но клетва дадох и казвам, че беше честна и с никого другиго, освен с г-н Бойчев, нямаше сношения.

- Други хора, освен Бойчев, не са ли й давали пари?

- Давали са й за милостиня, защото живееше много бедно, беше и болна. Цора и Реджина събираха за нея пари и разни лица дадоха по нещо.

- Кой е бащата на детето?

- Не зная. Анна ми е разправяла, че е г-н Бойчев. Това тя разправяше всеки ден: „Мой Бойчо, мой Бойчо”, все това й беше в устата.

Анна Рот, приятелка на унгарката.

- За каква знаете Анна Симон?

- За много честна мома. Тя ми е разправяла, че Дечко Бойчев я познал невинна, а и Дечко Бойчев сам е казвал това пред мнозина.

Розалия Ледицка, бивша съдържателка на шантан.

- Познавате ли Анна Симон?

- Познавам я от София. Тя дойде в 1893 г. или 1894 г. и се запознахме в шантана на Миша Урошевич.

- За каква знаете Анна Симон?

- Много честна жена. Един път г-н Бойчев беше дошъл в шантана, Анна тогава не пееше. Питах го какво прави, той се разсърди и ми каза: „Нямаш право да говориш за Анна в шантана, тя е честно момиче.”

Магда Иванова, гледачка на детето.

- Какво поведение имаше Анна Симон?

- Тя у дома не живееше, но знам я за честна. Тя казваше, че Бойчев ще се жени за нея.

Раде Милошев, хазяин на Анна Симон.

- Освен брата Бойчев, други мъже идвали ли са при нея.

- Не.

Анна Симон работи като певица в кафе-шантаните „Сливница” и „Неапол” не повече от година и половина. За тези заведения разказва Георги Каназирски-Верин в книгата „София преди 50 години”: „Всичките тия чужденци, а покрай тях българите, особено младите офицерчета, също някои стари мераклии генерали, обичаха да посещават така наречените кафе-шантани. В тоя сорт нощни кабарета, не особено големи, с по десет-петнайсет маси и обезателно две, три до четири стаи „сепарета” се сервираше чай, кафе, бира, евксиноградско бяло вино и шампанско на твърде високи цени. В тях имаше по десет-петнайсет певачки, дошли от Австрия, Румъния, Гърция и Сърбия. Под акомпанимента на пианото те пееха непретенциозни шаблонни песни и след това събираха парсата. Парсата беше пет или десет стотинки. При повикване те сядаха при клиента на разговор и консумация, за което получаваха процент… Много от певачките от кафе-шантаните по-късно се омъжиха за доста видни софиянци и образуваха почтени семейства.”

На Анна Симон не й потръгва нито в Белград, нито в София. Защо една хубава девойка се проваля в среда, където красотата е ценена? Може би, защото певиците не са били добре платени, а тя не е искала да печели за сметка на тялото си. Ако Анна Симон беше елитна куртизанка, тя щеше да живее богато и едва ли би се сетила за Дечко Бойчев. Споменатите нейни „колежки” Люба Логоска и Драга Савич станали собственички на бардаци, съответно на улиците „Цар Борис” и „Струма”, а Анна Симон умира от глад.

По време на войните Цора и дъщеря й Хермина се местят в Румъния. Там случайно се срещнали с Георги Каназирски-Верин и в името на старото приятелство го поканили на гости. При влизането в стаята на Хермина той останал изумен: „О, чудо! На една стена аз видях цялата наша политическа и военна слава. Върху един стар ковьор бяха прикрепени с топлийки портретите на голяма част от нашите най-видни политически мъже, даже и портретът на един от първите наши министър-председатели. Тук имаше портрети на генерали, командири на дивизии, на армии, дори на един висш военен магистрат. Портретите носеха подписи, а някои - посвещения.”

По онова време кафе-шантаните не са били публични домове. Ангажиментът на певицата към собственика е бил с пеене и присъствие да забавлява клиентите и да увеличава оборота. Останалите контакти са били въпрос на личен избор. Но в шантана Анна не се пазари с военни и политици, за да печели пари. Вместо това от ревност прави скандали и ще загуби работата си. Наивна девойка, тя следва сърцето си и мечтае за обикновени неща от живота - да съгради дом и семейство с Дечко. Тя се предоверява на адютанта, ражда дете и, изоставена, проваля живота си.

***

Защитата предполага, че са дадени пари на файтонджията, който да признае, че е закарал Бойчев до католическите гробища. Затова отново като свидетели са призовани Димитър Вълев, хаджи Михаил Ламбрев и стражарите Георги Тодоров, Илия Тачев, Спас Георгиев и Георги Николов.

Хр. Ив. Попов (към стражаря Георги Тодоров): Знаете ли да е било казвано на файтонджиите, който каже, че е возил ротмистър Бойчев до католическите гробища, ще му се даде възнаграждение 600 наполеона?

Георги Тодоров: Имаше такова разгласяване от полицията. Когато дойде началник Чернев, имаше приказание да съберем всички файтонджии в четвърти и трети участък, за да кажат, кой от тях е закарал Бойчев до католическите гробища. Срещнах х. Михаил Ламбрев и му казах да отиде слугата му…, а той каза: „Моят слуга, щом като пристигне вечерний трен, се прибира, та няма защо да отива в участъка…” На утрото го срещнах при бирарията „Шулце” и го попитах, какво му е казал слугата, но той ми каза, че не знае нищо… Тогава му казах, защото приставът Чернев ми каза да казвам, че който файтонджия каже, че е карал Бойчев на католическите гробища, ще му се даде 100 наполеона възнаграждение - обяснява стражарят.

Събирането на файтонджиите не дало никакъв резултат. Ядосан, Чернев ругал и псувал стражарите, че не са видели нищо, когато Бойчев и Новелич са извели жертвата извън града. Той обявил 600 наполеона награда и дал срок на стражарите до следващата вечер, ако дотогава не открият файтонджията, вместо да му рапортуват, да си донесат униформите в участъка.

Георги Тодоров: Като излязохме долу, приставът Чолаков ни каза: „Виждате ли, г-н началник обеща 600 наполеона награда на този, който каже, че е карал Бойчев. Идете и както и да е накарайте някого да каже, че е карал Бойчев.” Аз отидох в еснафското кафене на файтонджиите, намерих х. Михаил Ламбрев и му казах: Бай Хаджи, 600 наполеона има, който каже, че е карал Бойчев. Виж, та питай калфите и ми обади. Той каза: „Хей! 600 наполеона ли? Мен и 100 ми трябват.” Аз си отидох и на утрото излезе файтонджията.

Председателят (към Димитър Вълев): Първий път, когато те питаха в участъка, какво каза?

Димитър Вълев: Първий път, когато ме питаха в участъка на „Св. Петка”, аз казах, че не зная кой го е карал, защото не знаех дали съм го карал тази вечер, но като питах господаря си на вечерта и той ми напомни, кога е било, на утрото отидох в участъка на „Джумаята”, казах на пристава Бояджиев, че аз съм карал Бойчев.

Председателят: Казвали ли са някому от файтонджиите, че ще му дадат бакшиш, ако каже, че е карал Бойчев на католическите гробища?

Димитър Вълев: Не съм чул. Бе джанъм, файтонджиите всичко плещят. Не ли знаеш?

Председателят: Кажи ни какво плещят?

Димитър Вълев: Казваха на нас, че ни давали пари да кажем, че ний сме карали Бойчев, та да го обвинят.

Председателят (към х. Михаил Ламбрев): Димитър казва, че файтонджиите ви казвали, че сте взели пари да кажете, че сте карали Бойчев. Тъй ли е?

Х. Михаил Ламбрев (обръща се към Димитър Вълев): Кажи парите бе? Дай мене половината. На мен никой не е казвал, че сме взели бакшиш, но ни закачаха, че ще ни дадат бакшиш, пък аз им показвах бастуна си.

Стражарят Илия Тачев обяснява, че градоначалникът Чернев им наредил да разберат три неща - закъде е заминала Анна Симон, къде е живяла в Пловдив и кои са возили Дечко Бойчев. Той не знаел за обещана парична награда от началството, но чувал файтонджиите да говорят за бакшиш. След очна ставка с него стражарят Георги Николов заявява, че Чернев обещал 100, а приставът Чолаков - 600 наполеона, на онзи, който карал Бойчев до католическите гробища. Другият стражар - Спас Георгиев, дава същите показания като Илия Тачев.

По искане на защитата е разпитан Н. Макачори. Той твърди, че в неговия хан идвал драгоманинът на австрийското консулство Стивенсън да пита, кой е карал Бойчев, защото имало 100 наполеона подарък. След тези разминавания в показанията най-вероятно са били обещани 100 наполеона награда, а приставът Чолаков от свое име ги увеличава на 600, за да намери съучастници да излъжат градоначалника.

Георги Тодоров: Другиго не съм убеждавал, освен Хаджията, защото той не се качва на файтон и защото е лъжа, та когато дойде работата до съд, да излезе лъжа. Защото приставът Чолаков ми каза да намеря файтонджия да излъжем началника Чернев, затова аз на два пъти убеждавах хаджи Ламбри да каже на файтонджията си Димитър да каже, че той е карал Бойчев. Нарочно направих това, за да излезе лъжа.

Прокурорът: Не знаеш ли, че е престъпно, когато се изпълнява такава незаконна заповед? Защо я изпълняваш?

Георги Тодоров: Приставът Чолаков каза да направим това, да излъжем началник Чернев, докато си отиде, пък като дойде работата до съд, ще кажем пак каквото си знаем, защото Чернев го уволнил във Варна и тук щял да го уволни.

Председателят: Досега казвал ли си някому това, което казваш пред нас?

Георги Тодоров: Тези работи съм говорил вънка на много други лица, че това, което казва файтонджията, е всичко лъжа, но когато дойде време, ще видим.

Председателят: Кой ти даде този съвет? Значи ти устрои тази работа?

Георги Тодоров: Аз, защото ми каза приставът Чолаков.

Съдът приема, че дори полицията да е обещавала възнаграждение за откриване на файтонджията, „това средство не само не е запретено от законите, а се практикува във всички образовани държави”.

Една част от показанията на свидетелите е взета от стенографския протокол на Пловдивския апелативен съд и публикувана в списанието на С. С. Бобчев „Юридически преглед”. А другите са предадени със съкращение във в. „Мир”, тъй като след касационната жалба от защитата на Бойчев делото е преместено в София. Така показанията на д-р Лудвиг и поручик Куртоклиев, дадени пред Софийския окръжен съд, не са отбелязани. „Свидетелите д-р Лудвиг и поручик Куртоклиев твърдят, че не знаят да е бил подсъдимият Д. Бойчев на вечерята в двореца на 9 април, като при това притурят, че през време на пребиваването на съпругата му в Пловдив, по разрешение на Н. Ц. В. Княгинята, отсъствал често от трапезата в двореца и отивал дома си”, научаваме от „Държавен вестник”. Дали такива са били указанията на Фердинанд, или свидетелите постъпват по соломоновски заради познаването си с ротмистъра.

Бойчев твърди, че на 9 април вечерта в 8.15 часа се прибрали с княгинята в двореца и през цялата Страстна седмица е вечерял там. Пред съда Аврадалията уточнява, че по принцип вечерята продължавала до „до 11 часа и по-късно” и никой адютант не можел да стане по-рано. Следователно може да се предположи, че на трапезата не се е сядало по-рано от 9 - 9.30 часа.

- Дойде у дома къде девет и половина или десет часа - обяснява г-жа Каназирска пред съда.

Дори Бойчев да се е прибрал в 10 часа в дома на Каназирски, той е трябвало да тръгне поне половин час по-рано. Излиза, че ротмистърът сяда само за няколко минути, вечеря леща (по думите на г-жа Каназирска) и напуска двореца. Първо - той няма право да стане от трапезата, и второ - защо ще го прави, след като княгинята е била благосклонна към него и винаги го е освобождавала да се прибере при жена си. Въпреки това и синът на сем. Каназирски - подпоручик Георги Каназирски, дава същите показания.

- …помните ли по кое време вечерта на 9 април 1897 г. ротмистър Бойчев е дошел в дома ви? - пита председателят.

- Точно не мога да определя, но помня, че дойде към края на вечерта.

- Как помните това?

- Помня по траенето на вечерята, която е до около 10 часа.

- Кога си припомнихте, че Бойчев е бил на вечеря у вас на 9 април?

- Това си припомних, когато се даде гласност на работата. Тогава, като се заинтересувах за човека, който е живял у нас и на когото приписваха такова обвинение, аз си припомних това, което ви казвам сега.

- Добре. Ами я ми кажете за другите дни, по кое време си дохождаше ротмистър Бойчев?

- За другите дни не помня, но за Велики четвъртък помня, защото тази вечер вечеряхме по-късно, когато се върнахме от църква, а на Велика сряда вечеряхме по-рано, защото тогава нямаше църква.

- Че на Велики четвъртък сте вечеряли след църква, това ще помните даже и след 50 години, защото всички хора вечерят, когато се върнат от църква, отгде помните, че именно тая вечер Д. Бойчев е дошел у вас в 10 часа, пък за другите не помните?

- Защото през другите дни си дохождаше преди вечеря, пък на Велика сряда си дойде на вечерята, затова.

- Ротмистър Бойчев постоянно у вас ли вечеряше?

- Не постоянно.

- През Страстната седмица постоянно ли вечеряше у вас?

- Не помня.

- Тогава как за другите да не помните, а само за Велика сряда помните?

- На Велики четвъртък ходихте ли на църква и с кого ходихте? - пита членът на съда Йордан Данчев.

- Ходих с г-жа Бойчева и с майка ми, но аз се върнах по-рано, а те дойдоха по-късно. И като дойде Д. Бойчев, вечеря с нас заедно, а на Велика сряда ни завари на вечерята.

- Я слушай мене! Баща ви, като се върна от следователя, приказвахте ли нещо по тази случка? - продължава председателят.

- Тогава ме нямаше тука, защото бях в командировка в Харманлий, към два месеца, но това, което ви казвам сега, си го припомних още преди да бъде насрочено делото. Мен ме разпитваха в Харманлий.

- И вий, преди да отидете в Харманлий, сте си говорили с майка си и баща си, че Бойчев вечерял тази вечер в дома ви.

- Понеже е живял у дома, то често пъти говорихме за това, като се мъчихме да си обясним как е могъл той да извърши тази работа в толкова кратко време и че човекът, който е извършил такова грозно престъпление, тогава е дошел спокойно у дома на вечеря.

- Аз пък ще ви припомня, че баща ви каза, че не е могъл да си спомни дали Бойчев е бил на вечерята ви, когато отишел да даде показания пред следователя, но като се върнал, питал майка ви и тя му казала, че бил на вечерята. Пък майка ви казва, че такова нещо не му била казвала, когато се върнал от следователя. Кого от тримата ви да вярваме сега?

Като свидетел е призован и Никола Попов, който същата вечер бил у Каназирски. Той имал да връща заем и отишъл към 7 - 8 часа „след пладне” у тях. Дал парите, после пили ракия с домакина  и си тръгнал. От Каназирски той отишъл в баня „Цар Симеон”, но не се къпал, а пушили и си приказвали с Теню Чаракчиев. На тръгване от банята, до хотел „Сан Стефано” срещнал ротмистър Бойчев и видял, че файтонът завил в улицата на Петър Каназирски.

- Около десет часа дали е имало? - пита прокурорът.

- Може да е било десет, може и единайсет. Не помня.

- Като излязохте от баня „Цар Симеон”, где отидохте?

- Отидох си у дома и си легнах.

- Обикновено в колко часа си лягате вечер?

- В единайсет, единайсет и половина.

Никола Попов не може да посочи часа, в който е срещнал Дечко Бойчев. Но и това е достатъчно сем. Каназирски да бъдат уличени отново в лъжа. Защото на първа инстанция те са дали показания, че адютантът и Никола Попов се видели, когато последният си е тръгвал от тях. А това е станало на главната улица след повече от час.

След приключване на съдебните заседания пръв говори прокурорът Д. Минков, чиято обвинителна реч трае три часа. В нея той посочва авторите на убийството Дечко Бойчев, Карл Новелич и Богдан Василев, като отбелязва, че адютантът е бил душата на престъплението. Подсъдимите са извършили предумишлено убийство, защото са имали предварително изготвен план. В деянието им няма смекчаващи вината им обстоятелства. Раздразнено състояние и афект няма, защото Анна Симон не правела скандали на Бойчев, а си е търсила правото и била влюбена в ротмистъра. Затова той настоява да се приеме прокурорският протест и да накажат със смърт Дечко Бойчев и Карл Новелич.

В хода на делото изглежда, че и защитата губи надежда да оневини ротмистъра. С. С. Бобчев предупреждава, че ако се стигне до обвинение на адютанта, то трябва да се отговори на въпроса:

- В какво положение се е намирал Дечко Бойчев, когато е подирил средство да се отърве от Анна Симон и дали е бил в разтревожено състояние?

Защото клиентът му бил в постоянен афект, когато придружавал княгинята, че може да се появи Анна Симон и да му направи скандал и убие неговото бъдеще. От женитбата си той нямал спокоен ден в живота си. Затова С. С. Бобчев възразява срещу исканата от прокурора смъртна присъда на Дечко Бойчев, съгласно чл. 247, ал. 11, без да се приложи чл. 61, т.е. смекчаващи вината обстоятелства. Той припомня, че новият Наказателен закон е изготвен на базата на холандските и унгарски закони. С това се целяло да има по-голяма справедливост и намаляване на смъртните присъди. Според промените смъртното наказание ще се дава само на лица, извършили ужасно предумишлено убийство, на лица, делата на които имат голяма опасност за обществото, на рецидивисти. А когато нямало явни доказателства, щяло да се прилага чл. 61.

- Ето защо настояването на г-н прокурора, че трябва да се приложи чл. 247, ал. 11, без чл. 61 от Наказателния закон, е не само неоснователно, но и незаконно - заявява С. С. Бобчев. Другият защитник на Бойчев Хр. Ив. Попов допълва, че ако се приеме, че е съучастник в убийството, то адютантът го е направил предизвикано.

- В такъв случай трябва да се вземе тълкуването на германската школа, според която предизвикването заслужава по-малко наказание - уточнява адвокатът.

Според него отношенията между ротмистъра и певицата са били една борба, в която всеки се е мъчил да бъде победител.

- Бойчев е искал да се отърве и да се предаде на един спокоен живот с младата си съпруга, а Анна е искала да възпрепятства това. Една такава борба не можеше да не доведе до катастрофа - смята защитникът.

Хр. Ив. Попов недоумява как може да се вярва на Новелич и Богдан Василев и на свидетелите заради тяхната морална цена, тъй като са обитатели на кафе-шантаните. Той отново припомня, че Бойчев не може да бъде участник в убийството, защото показанията на сем. Каназирски са много убедителни и доказват неговото алиби.

Според С. С. Бобчев това дело било съпроводено с много шум. Дори убийството на Алеко Константинов не направило такова впечатление. Причината била в лошите отношения на България с „един външен свят”, който чрез печата си „вдигна много врява у нас”. Това оказало въздействие и върху полицията, която употребила излишна ревност.

По-нататък адвокатът обяснява как от малка Анна поела по лошия път, как от Белград дошла в София, където й обещали „богата плячка” и обикаляла от шантан в шантан. Докато още от младите си години Дечко Бойчев започва да се учи, завършва военното училище, участва в Сръбско-българската война и стига до една завидна длъжност.

-  Най-после Дечко Бойчев попаднал в място, където не му беше работата и гдето се запознава с Анна Симон - продължава С. С. Бобчев. - Няма да разправям дали детето, наречено Евгения, както се твърди, е плод на любовните отношения на Дечко Бойчев и Анна Симон. Отношенията на Дечко Бойчев към Анна Симон през всичкото време, ако и да се наричат любовни, аз ги наричам: мъчителни, адски, защото не виждам нито един случай да има между тях любов. Дечко щял да я вземе за жена, а тя отива от шантан на шантан!!! Ражда й се дете. Намират се мъже, които й дават подаръци и по 20 лева, а Дечко Бойчев й дава само 5 лева. Питам, възможно ли е в такова поведение на Бойчев да се вижда любов?

С. С. Бобчев се старае да обори всички обвинения. Според него показанията на х. Михаил Ламбрев, които се основават на бележките му в тефтера, не заслужавали внимание. А за сакото, което се сочи, че е на Бойчев, той смята за най-слабото доказателство.

-  Питаме сега, може ли един човек като Дечко Бойчев, със здрав ум, да прави такава изповед - недоумява адвокатът относно показанията на Петър Алексов, че ротмистърът искал от него на два пъти да изведе с файтона си Анна Симон, за да я убият.

Писмото на Бойчев до Новелич било отговор на различни въпроси. Адютантът поискал градоначалникът и Богдан Василев да интернират Анна Симон, но тя била убита по пътя и хвърлена в Марица.

- В такъв случай естествено е, че Дечко Бойчев започнал да се безпокои и искал да помогне на Новелич и да го извади от лошото положение, в което той попаднал по негова вина, и му дал някои съвети - обяснява той.

-  Какво престъпление е извършил Дечко Бойчев? - пита защитникът. - Той е виновен само за това, защото се увлякъл като млад и отишъл в шантана, където се запознава с една паднала жена. Той е виновен, че е продължил това си знакомство с нея. Той е виновен, че имал тази взаимност да не може, както много други, лесно да се отърве от нея. Но… той не може да се счита за деец в извършването на престъплението; ако ли пък е взел някакво участие, той си е изкупил вече греховете. Казвам ви, че неговият живот, откак се е оженил, не е бил живот. Той не е имал сладък ден… Намирал се е постоянно в мъки и не е бил на себе си. После от деня на арестуването му и досега…, той е зле измъчван. На един такъв човек отива такова наказание.

След всичко това вярвам, вий в името на справедливостта ще издадете за Дечко П. Бойчев оправдателна присъда.

На свое заседание съдът решава:

Отхвърля като неоснователни въззивните жалби на подсъдимите Дечко Бойчев и Карл Новелич… Уважава апелационния протест на прокурора при Пловдивския окръжен съд, колкото се отнася до подсъдимите Дечко Бойчев и Карл Новелич и изменя присъдата под № 761, от 17 юли 1897 г. на Пловдивския окръжен съд - признава подсъдимите Дечко Бойчев и Карл Новелич за виновни в предумишлено убийство.

На 13 януари Бойчев ще чуе смъртната си присъда, но не реагира, въпреки заканите… „ще започна… да разкривам всичко и да докажа защо се осъждам…” А в съдебната зала е имало кой да го чуе - представители на западната преса, дипломати.

В едно от последните писма на Бойчев се прокрадва съмнение за предателство. „Той не знае, че у мене съществуват забележки или какъв да е документ, ако не му донесат сега.” Ротмистърът предполага, че може да бъде съобщено за неговите компромати на княза. Той изобщо не подозира своя „приятел” и „съратник”, а полковник Марков, на когото също е съобщил за намерението си.

Бойчев е съсипан, разбрал подлата мисия на Нойков. Предаден, останал без онези „писма от княза”, той вече не може да направи нищо. Да разкрие истината? Кой ще му повярва без доказателства? Само ще стане за смях и ще бъде подложен на жестоки подигравки. Затова е предпочел да мълчи и да запази някакво достойнство.

А по това време, вместо да бъде в съдебната зала, Нойков подготвя своята дисертация в Германия, която ще защити само след дни - на 21 януари. Докато Еленка, едва 17-годишна, слага край на живота си, защото не може да живее без своя Дечо. „Вчера се помина жената на известния ротмистър Бойчев. Говори се, че тя се била отровила от отчаяние, в което попаднала, от когато съпругът й бил осъден на смърт”, съобщава в. „Знаме” в броя си от 14 март 1898 г. А списание „Женски свят” пише: „Цялата столица оплакваше тая невинна жертва на любовта.” И това изглежда още по-болезнено и отвратително при мисълта дали Бойчев е бил искрен в чувствата си към нея.

На 15 април 1898 г. Касационният съд потвърждава смъртните присъди. „Бойчев и Новелич ще трябва да бъдат екзекутирани, както стана с радиловските убийци. Пак князът прав”, реагира в. „Свобода”.

С. С. Бобчев прави последен опит да спаси своя клиент. „По инициатива на адвокатина му С. С. Бобчев било подписано прошение от селяните на пловдивската околия, както и студенти от Висшето училище в София, адресирано до княза, с което се иска заменяване на смъртното наказание на Бойчев с тъмничен затвор”, съобщава в. „Отзив”.

Адвокатът не се спира дотук и използва познанството си с пловдивския архиепископ Роберто Менини. Чрез неговия авторитет той цели да въздейства върху княза за промяна на присъдата. „Негово Преосвещенство католическият епископ Менини по християнски и хуманитарни подбуди е ходатайствал пред Н.Ц.В. Господаря за помилването на осъдените по делото Анна Симон”, допълва след няколко дни в. „Отзив”.

За опитите да организира официална визита на княза във Виена д-р Сърмаджиев пише до Константин Стоилов на 23 април 1898 г.: „Не трябва да правим илюзии. Примирението, което тъй благоприятно се постигна между Господаря и Императора, ако и да е един свършен факт, то няма магическа добродетел да отстрани във всички слоеве на австрийския политически свят онова недоверие и омраза, мога да кажа, които съществуваха тук спрямо Н. Ц. Величество и правителството му от 18 май 1894 (свалянето на Стамболов - б.а.), 3 юли 1895 (убийството на Стамболов - б.а.) и най-после 2 февруари 1896 (покръстването на Борис - б.а.) - дати, една от друга по-неприятни за тукашните политически сфери.”

Сега Фердинанд не е оказал влияние върху съда и Бойчев е осъден на смърт. Но независимо че желанието на Австро-Унгария за справедлив процес е изпълнено и след толкова обиди и унижения - пак нищо. Франц Йосиф продължава да отказва официално посещение на Кобурга във Виена. Нещо повече - д-р Сърмаджиев пише за „недоверие и омраза” във Виена спрямо Негово Царско Височество, и то заради убийството на Стамболов и помирението с Русия. Това може би е причината той да не подпише смъртната присъда на ротмистъра. Тази негова реакция изглежда като съпротива срещу императора, за да запази някакво достойнство - че нещо зависи и от него. Бойчев е осъден на смърт, но ще бъде обесен - когато князът реши. И се получава парадокс - Фердинанд не помилва адютанта, но бави изпълнението на смъртната присъда.

Князът е имал основание да спаси Бойчев. Наказателният закон (чл. 86) му дава право да отмени или намали присъдата. Още повече че е събрана внушителната подписка над 4000 подписа с искане замяна на смъртната присъда с тъмничен затвор. Има прошение и от висш духовник - католическия архиепископ Роберто Менини. Но въпреки това Фердинанд е непреклонен. Дълбоко засегнат от приказките за интимна близост на адютанта с княгинята, той не може да прости и ще бъде безкомпромисен. Фердинанд ще прати Бойчев на бесилото не заради натиск от австрийската дипломация, а защото това е негово желание.

Минават повече от два месеца без князът да подпише смъртната присъда. „Това протакане поколеба у всеки, който вярва в нашето правосъдие и убеди и най-големия привърженик на правителството, че у нас и смъртните присъди не мога да се изпълнят без известно влияние”, пише в. „Сила”. Докато в. „Отзив” напада Кобурга. „Омръзна ни да чакаме изпълнението на присъдата по делото Анна Симон. Разни слухове, един от друг по-невероятни, се носят из двете български столици за причините на това дълго протакане…, ний очаквахме, че на това шумно дело ще се даде един какъв да е край. Излиза, че делото Бойчев-Новелич е едно мистериозно дело, в което има задкулисни актьори… Един слух… След произнасянето на присъдата, с която Бойчев се осъжда на смърт, той на излизане от заседателната зала при срещането си с жена си, дал й някакви писма и казал: „Дръж тези книжа и ги обнародвай на втория ден, след като над мен се извърши присъдата. Дай гласност на писмата в най-разпространените в Европа вестници!” Съдържанието на тези документи, както се види, не е от благоприятните за някои лица, които често се обикалят от гаргите, та затова присъдата от ден на ден се отлага.”

Вестникът сочи директно Фердинанд като виновник за отлагане изпълнението на смъртната присъда. Със споменаването на „гаргите” се припомня за миналогодишното нападение на двореца от 1000 гарги, за което българското суеверие предрича глад, мор, леш и въобще всякакви злини. Заради публикацията редакцията на „Отзив” е подложена на преследване и репресии. Прокурорът заплашва отговорните редактори със съдебни дела и „… че ще ги накара да изгният в затворите”.

Безспорно, компроматите на Бойчев срещу Фердинанд не са останали тайна и получават различни интерпретации. Вестник „Сила” пише, че процесът на адютанта не бил разследван добре и това щяло да се установи от някакви си документи на обесения Бойчев, които уж се печатали зад граница. А в. „Западна България” съобщава, „че имало заповед от София, щото Бойчев и Новелич да се обесят скришната”, защото адютантът разказал много неща, които преди това не били достояние на съда и обществото. „Ний имаме да кажем, че напразно се прибягнало до това средство. Много по-отрано са съобщени тези данни, както са предадени документите, комуто трябва, за да бъдат изнесени в странство, където ще се печатат в брошура.”

Материалите са дадени „комуто трябва”. Не става ли въпрос за Нойков? Той е бил в затвора до ротмистъра. Двамата са си разменяли кореспонденция, а след това Нойков заминава за Германия. Такова е било и желанието на Бойчев… „упълномощавам тебе да ги разкриеш и печаташ, каквото имам”. Но вместо да издаде брошура с компроматите в чужбина, Нойков ги предава на Фердинанд.

Докато С. С. Бобчев подготвя подписката до княза, Нойков вече се е завърнал в България и започва работа като учител в Самоковската духовна семинария, а на 10 май 1898 г. е приет от Фердинанд на аудиенция в двореца. Още същия ден той изпраща писмо до него, за да благодари „за милосърдието” и „височайшата прошка от страна на Господаря”… „заменихте страданието и разсеяхте мрачните облаци, които покриват моя жизнен кръгозор, изпълнено със съкрушение моето смазано от люти мъки и отекло от върховни отчаяния сърце”, пише раболепно той, за да изрази преклонението си пред княза, че го е освободил от затвора, за да се дипломира.

Завърнал се вкъщи, Нойков унищожава своите записки от затвора. „Аз предадох на огнените пламъци и всичките тайни писма, които Бойчев ми изпрати след писмото си до г-н полковник Марков.” Изглежда, че все пак гузната съвест проговаря. След тяхното унищожение те вече не се явяват пред него „като някое плашило и да ме карат да се червя и бледнея пред тях”, признава той. Но за компроматите на Анна Симон, за които Виолета Молнова пише, че предава на княза, той не споменава нито дума.

Нойков е наясно със съдържанието на писмата, което е било скандално за Фердинанд. Но доволен, че е пуснат от затвора, за да защити докторската си дисертация, той се заклева да не разкрие съдържанието им пред никого.

„Ваше Царско Височество!

Аз не се поддадох на изкушенията, на които бях подложен и сега се заклевам, че за никакви в света съкровища и за никакви земни блага няма да направя достояние никому (подчертано) това, което предадох на огнените пламъци”, обещава Нойков.

Петър М. Нойков прави сериозна кариера на учен. Той е първият български професор по педагогика. Няколко години е избиран за декан на Историко-филологическия факултет. С времето Нойков се дистанцира от някогашния си благодетел. Това проличава при затварянето на Университета през 1907 г., когато Фердинанд е освиркван при откриването на Народния театър. Младият преподавател се възмущава от „достолепието” на държавния глава, който си позволява да посегне на едно учебно заведение, и защитава студентите. Нойков не може да преживее семейната трагедия - умират и трите му деца. Заболява от туберкулоза и на 53 години напуска този свят. Днес едно училище в родния му град Ямбол носи неговото име - „Проф. д-р Петър Нойков”.

***

След скандалната статия във в. „Адевърул” дните на Бойчев са преброени.

„… в двора на пловдивския затвор били обесени по убийството на маджарската улична певачка и жителка на шантаните Анна Симон бившият ротмистър Бойчев и Новелич”, съобщава в. „Сливен” в броя си от 4 юли 1898 г. Издателят на вестника Петър Папанчев сочи, че през настоящата година вече има две невинни жертви - Петър Минков - „съвършено невинен”, и Дечко Бойчев, който е трябвало да бъде наказан само „на няколкогодишен затвор”.

На 13 април, заради убийството на Алеко Константинов, в пазарджишкия затвор е обесен Петър Минков. До последно радиловският кмет се е надявал да бъде спасен от големците на народняшката партия и не разкрил нищо. Казал само: „Аз трябва да открия една тайна, която досега не казах…” И отнесъл истината в гроба - дали някой му е наредил да организира убийството. Заради обесването на Петър Минков и Дечко Бойчев в. „Сливен”, наричан орган на двореца, изразява своето възмущение към опозиционните издания. „Нека им теглят греховете ония подли вестникари, които твърде много повлияха за тяхното осъждане на смърт.”

Има ли вина пресата за смъртната присъда на Бойчев и можеше ли той да не отиде на бесилото? Ротмистърът е свидетел как Стамболов нагло е убит в центъра на София. Със съдействието на полицията Халю ще избяга с кървав нож в устата сред ужасените очевидци. А в същото време телохранителят на Стамболов ще бъде съсечен и арестуван. Свидетел на случая, народният представител Краев пише до Фон Мах с копие до вестниците „Народни права” и „Свобода”: „Морфов извади сабята си и нанесе силен удар по лявата страна на шията на Гунчо, когото двама стражари крепко му държаха ръцете. Гунчо викаше: „Какво искате от мене? Убиецът избяга! Дръжте него!”

В предварително оставено писмо Стамболов ще посочи имената на своите убийци. И какво от това? Нищо! Въпреки реакцията на Европа, наемниците ще бъдат прикривани и толерирани от двореца. А Фердинанд ще изпрати Морфов в дългосрочен отпуск в Цариград. През това време Халю ще избяга в чужбина, Боне Георгиев е оправдан, а Наум Тюфекчиев и файтонджията Мирчо Ацов са осъдени на по три години затвор. При това положение кой ще търси отговорност от Бойчев заради някаква си „шансонетка”? Високомерен, самонадеян, той е разчитал на своето служебно положение - адютант на Мария Луиза и фаворит на Фердинанд. А срещу себе си е имал една певачка, чужденка, която нарича публична жена. Затова при извършване на престъплението той и неговите съучастници действат самоуверено. „След убийството злодеите се върнали, доволни от извършения подвиг и напълно спокойни за главите си - зер княжески хора, тях нито съд, нито затвор лови!” - пише в. „Социалист”.

Тогава адютантът изобщо не е предполагал, че съдбата му ще зависи и от отношенията между Фердинанд и Франц Йосиф. Отношения, в които е настъпил разрив след покръстването на Борис. По ирония на съдбата и Бойчев взема участие в тази мисия, като обикаля европейските дворове, за да търси подкрепа. Затова сега той е учуден, че така остро е атакуван „от всяка страна по това дело за една блудница”.

Иначе комбинативният му ум щеше вероятно да го спаси - протоколът, подписан от Цора, че Анна Симон е във Виена, изпратените оттам телеграми до София и Пловдив от името на жертвата. Защото при други обстоятелства никой нямаше да занимава австрийската полиция да установява, че певицата не е във Виена, а телеграмите са изпратени от друго лице… „и ако нещастната Анна не беше чужда поданица, то сигурно нишките на нейното убийство щяха да се изгубят в Марица заедно с тялото, а Новелич щеше да бъде пак градоначалник, окичен с ордени за заслуга, Бойчев пак щеше да конвоира княза”, предполага в. „Свобода”.

Бойчев нямаше да стигне дотук и ако беше обезпечил финансово Анна Симон. Защото при това положение той щеше да разполага с документ и певицата не можеше да има никакви претенции към бащата на детето й. Дори свещеник Забунов му осигурява сумата, но и с чужди пари адютантът отказва да плати за своите грехове. „Известно е, че Анна Симон искала от Бойчев едно обезщетение за детето си от 2000 лева… Сумата 2000 лева е нищожна пред угрожающата му опасност - бесилката”, недоумява в. „Свобода”. Прозрението ще дойде много късно.

А тогава как ли е щял да реагира Фердинанд, за да отмъсти на адютанта?

Информацията за последните думи на осъдените на смърт била предавана по телефона и най-напред се появявала в пресата, обслужваща двореца. Пред бесилката, вместо да разкрие своята тайна, Петър Минков признал: „Никой не ме е карал да убивам, когото и да е”, съобщава в. „Изток”. Как така? Нали е невинен? Защо прави това самопризнание? Според в. „Сила” слухът бил пуснат от лъжесъединистите, според които при своята изповед подсъдимият казал, че при убийството на Алеко Константинов няма друг замесен. „Това се казва на чист български език: Гузно негонено бяга”, реагира в. „Сила”.

Относно обесването на Дечко Бойчев в. „Западна България” предупреждава: „Важното в случая е, че имало особено висши заповеди, щото прочитането на присъдата и акта на обесването да стане чисто по радиловски.” И действително всичко се повтаря. „Нямам нищо да кажа, освен, че ако след смъртта ми се появят обвинения срещу другиго за участие в убийството, не ще бъдат истински”, отговорил Бойчев на прокурора, пише в. „Народни права”. Това още повече поставя под въпрос казаното от адютанта. Основно действащо лице преди изпълнението на смъртната присъда е свещеникът. Той неотлъчно е до осъдения, подготвя го да се изповядва и приеме причастие, напътства го към новия живот на онзи свят. Затова е изобщо неуместно представителят на прокуратурата, институцията, която пледира смъртното наказание, да се намесва в този деликатен момент.

Петър Минков и Дечко Бойчев твърдят, че са невинни и последните им думи будят недоумение. Те звучат абсурдно. Явно това е в резултат на „висши заповеди”, както съобщава в. „Западна България”. Информацията е била предварително манипулирана или това са вършели обслужващите медии. Вероятно с тези „самопризнания” се е целяло да приключи дискусията около тези шумни съдебни процеси и дворецът да не бъде атакуван, ако излезнат компромати в някоя брошура.

Няколко дни след изпълнението на смъртната присъда на Дечко Бойчев, Фердинанд, Мария Луиза и 4-годишният Борис ще заминат за Русия по покана на Николай II, който иска да види кръщелника си. „Пристигнала е във Варна руската яхта „Ериклик”, която ще отведе княжеското семейство до Одеса”, съобщава в. „Отзив”. Князът не е доволен и приема като унижение да пътува със старата яхта на царицата-майка Мария Фьодоровна, но няма друг избор.

В Москва гостите са посрещнати с хляб и сол. Княз Голицин подарява на Мария Луиза разкошен букет от рози, превързан с руски и български ленти. Фердинанд държи реч на френски и ще благодари за радушното посрещане. А когато гренадирите минават покрай него, ще ги приветства: „Спасибо, братци!”, а те му отвръщат: „Ради старатся”, съобщава Българската телеграфна агенция.

„Правителствените ручела ще екнат да славословят това пътуване на княза и ще го считат като победа над победите, тържество на тържествата”, пише в. „Сила” и уточнява, че това е едно обикновено пътуване, измолено с голяма мъка.

В Петербург княжеското семейство е посрещнато с военен парад. По повод на тази визита „Новое време” пише: „Възпитанието в православна вяра на княз Борис доказва, че княз Фердинанд е признал, че тясното свързване на българската политика с руската ще помогне на България да достигне и историческата си задача, която се състои в запазване независимостта на България.”

На прощалната вечеря в двореца домакинът ще награди гостите с ордени -  „Свети Андрей” - Фердинанд, и Мария Луиза - със „Света Екатерина”. От Петербург князът заминава за Карлсбад, където ще прекара до 10 август. Докато княгинята отсяда в Ебентал, а в началото на август ще се прибере в Евксиноград.

„Посещението на Русия изтощи княгинята. За депресията й помогна индискретността, която Фердинанд допусна по-късно през същото лято. Докато прекарваше останалата част от лятото в двореца на Черно море със семейството си, той покани някоя си г-ца Фукс да им гостува. Тя беше фина и изтънчена красавица, с която се беше запознал в Карлсбад”, пише Стивън Констант.

Мария Луиза живее последните месеци от живота си. Изтощена от последователните раждания, изоставена и пренебрегната, тя няма сили за съпротива. Княгинята се държи хладно към г-ца Фукс и мълчаливо понася оскърблението. Офицерите от антуража Сава Савов и Асен Пападопов са на нейна страна и не обръщат нужното внимание на високомерната гостенка. Това води до сцени и сълзи от страна на любовницата, заради което, вбесен, князът ще прогони ординарците в провинцията.

По това време става поредната трагедия в императорския двор - императрица Елисавета (Сиси) е убита в Женева от анархист. След дълго колебание Фердинанд решава да отиде на погребението. В това опозицията вижда намерението на Кобурга да се възползва от случая, за да бъде приет от Франц Йосиф. „Виенските вестници съобщиха списъка на владетелските лица и други крале и князе, които са били на дворцовия обяд, даден от императора след погребението на императрицата, но в този списък името на българския княз не фигурира”, уточнява в. „Свобода”.

На 18 септември княгинята е посетена от италианския писател и пътешественик Анжело де Губернатис. „Княгиня Мария Луиза има много тъжна усмивка, прилича на нежно цвете, прекършено от буря. Погледът й е дълбок и проницателен, чувствителността й е безкрайна. Разговаряйки с нея, човек усеща, че душата й е пълна със скърби, болка и зловещи предчувствия. Княжеската корона била трънен венец за княгиня Мария Луиза”, предава думите на госта Фани Попова-Мутафова в книгата „Княгиня Мария Луиза”.

От Варна княгиня Клементина отвежда внуците със себе си в Абация. Останала сама, Мария Луиза търси утеха на морския бряг, където съзерцава безкрайната водна шир. Замислена, обзета от меланхолия, ще зашепва пясък, който ще изчезва между пръстите й - като пясъчен часовник… Брак, надежди, деца - заради трънливата корона, на която отдаде младостта си.

-  В живота има повече тръни, отколкото рози - ще признае тя пред госта си.

А за нея розите отдавна са увехнали. Защото бракът й се оказва една формалност - без чувства, без уважение. Един брак, сключен заради съюза на две династии, заради короната.

Седнала на скалите, княгинята ще нарисува последната си картина - мрачен пейзаж, тъмнина, бурно море с черни птици на ниския хоризонт. Когато граф Бурбулон я вижда, ще каже:

-  Тази картина означава сбогом на света!

-  Не познавам нито един свой враг в България - казва Мария Луиза. Добронамерена, отзивчива и достъпна, за разлика от Фердинанд, тя печели любовта на своите поданици. Мария Луиза иска да бъде запомнена като добрата българска княгиня и затова в последните си дни, въпреки студеното време, не пропуска нито едно събитие - концерт в двореца, вечеря на Никулден в руската легация. На имения ден на кръстника на Борис присъства и митрополит Григорий, който настива на път за Синода и заболява от пневмония. Фердинанд ще осигури специален влак до Цариброд за по-бързото пристигане от Виена на проф. Найсер, но митрополитът не устоява на болестта.

- Скоро ще умра и ще умра като дядо Григория! - предчувства Мария Луиза. Дори смъртта си избира.

Княгинята не се отказва да присъства на Богоявление, където дълго време чака на открито при освещаването на водата. Прислугата й предлага килимче, на което да стъпи, но тя отказва. Вече настинала, княгинята посещава Перник, където играят хоро в нейна чест, а вечерта в „Славянска беседа” ще гледа комедията на Гогол „Ревизор”.

Една жена в последните седмици от бременността си живее чрез бъдещата си рожба. Затова заради детето си тя ще пази своето здраве. Но изглежда, че Фердинанд е прекършил и майчиния инстинкт на Мария Луиза. Дори и заради децата, на нея сякаш вече не й се живее.

-  Изгубила уважението на Фердинанд - за любов не говорим, защото такваз помежду им никога не е имало - оскърбена и унизена, тя загубила опора в живота и търсела смъртта. Не се пазела от студ, излагала се на всякакви опасности. Нарочно излизала недобре облечена и обута. Оттук настинката, която я унесе. Туй ми говори придворната дама г-жа М. Тя я била често предупреждавала да не се излага, ала нито предупрежденията, нито съветите действали. За нея животът бил загубил цената си - добавя г-жа М. - пише Добри Ганчев.

Мария Луиза заболява от пневмония. Подобрение не можело да се постигне заради непостоянната температура и отслабване на силите, информират лекарите с бюлетин № 1. Вторият бюлетин е от 18 януари 1899 г. и съобщава за раждането на четвъртото дете на княжеското семейство. Дават му името Надежда. Но за Мария Луиза няма надежда. Разбрала, че е настъпил часът на вечната раздяла, тя пожелала да повикат децата при нея. Хванала ръката на съпруга си и му казала: „Аз умирам, но ще бъда винаги между вас и там, отгоре, от небето ще бдя за България, за тебе, мой любезни, за децата и за българското дело.”

Тези думи на Мария Луиза са на челните страници в пресата. Според Добри Ганчев те могат да бъдат предадени само от княза, защото единствено той и децата са били до княгинята. Но показването на такава театралност в един трагичен момент поражда съмнение за тяхната достоверност. Особено като се има предвид, че през целия си живот Фердинанд е обичал да парадира и да бъде актьор… „та как да не повярваш на злите езици”, смята неговият учител по български език.

Истината - отново измислена, нагласена, обслужваща! И тези думи ще останат завинаги изписани на саркофага на княгинята.

След години в своите „Съвети към сина” Фердинанд ще признае пред Борис:

-  Когато царицата, майка на моите деца, умираше, аз се забавлявах. В дъното на душата си аз се радвах, че се освободих. Тя остана за мен една чужденка, като мен, и затова я мразех… Без да сме се видели и разбрали, оженихме се чрез посредничеството на други династии, по-второстепенни. Доведоха я с голям салтанат и оттогава започна глуха борба между две враждебни души, разделени от дълбока пропаст. Обаче аз имах деца, защото царете се женят само за да имат деца и си осигуряват наследници. Аз мразех майка ти, която ми отплащаше със същата мярка.

Има предположение, че Мария Луиза умира от непоносима тъга, отключвайки т.нар. синдром на разбитото сърце, който отслабва сърдечния мускул и имунната система. Като причина се сочи покръстването на Борис, което княгинята не може да преживее, и изходът за нея е фатален.

Безспорно миропомазването е тежък нравствен удар за една ревностна католичка, но все пак оттогава са минали три години. Докато обидите, изневерите и пренебрежението, демонстрирани от Фердинанд към нея, са ежедневие. Да си припомним и думите на дъщерята на княгиня Радзивил, че отчуждението между тях не е в резултат на преминаването на Борис към православната вяра, а заради желанието на княза да назначи любовницата си за компаньонка на Мария Луиза, за което тя разбира.

Въпреки скандалите, след завръщането от Русия Фердинанд изобщо не се съобразява с княгинята и отново посреща любовницата си Магда Фукс в Евксиноград. Сякаш с тази демонстрация той цели публично да унижи Мария Луиза. Това е смъртоносна обида за съпругата, за майката, която очаква да им се роди четвъртото дете. А може би е и заради Бойчев? Колко истина има в думите на Атанас Буров: „Залюби се с адютанта ротмистър Дечко Бойчев и Фердинанд го обеси като куче!” Любовникът отива на бесилото, а прелюбодейката ще бъде… смачкана.

След смъртта на Мария Луиза Фердинанд ще се почувства онеправдан и засегнат от невежеството и деградацията на своите поданици.

-  Мен преписваха, че съм убил една кротка жена и обществото мълчаливо и без укор прие тази легенда, защото обществото не можеше - понеже то самото е порочно - да види нещо лошо в това, че моята августейша съпруга играе ръченица в Рилския манастир с пияни калугери - обяснява князът на сина си.

Монархът се възмущава, че тези каналии не осъждат лошата репутация на княгинята, която е прекрачила нравствените норми, а го обвиняват в нейната смърт. Едва ли има нещо по-арогантно в живота на Кобурга от това - да се оправдава с морала на Мария Луиза! А може би зад този намек, че порочното общество не може „да види нещо лошо”, прозира сянката и на Дечко Бойчев.

През 1918 г. Фердинанд е принуден да абдикира и му е забранено повече да стъпва в България. Надживял и двамата си сина, той умира в Кобург през 1948 г. Неговото желание е да бъде погребан в България до първата си съпруга и затова ковчегът му временно е положен в криптата на католическата църква „Св. Августин” до саркофазите на родителите му. Някога Стамболов промени Конституцията, за да събере в семейство Фердинанд и Мария Луиза. Днес те продължават да са разделени. Докарал страната ни до две национални катастрофи, Кобургът не е желан в България и той все още не е погребан официално.

А Мария Луиза ще остане завинаги в катедралния храм „Св. Лудвиг” в Пловдив. Там, в подножието на Стария град, под Чомаковата къща, където може би е преживяла и щастливи мигове с „Дечко”…

2023 година…

Мъглата бавно се измъква от коритото на Марица и налазва гробището. Изоставена, камбанарията стърчи като призрак пред голия баир. Достолепна и в своето мълчание. Безмълвна и на Задушница. Извръщам поглед от скършената снага на църквата. И грозно, и болно! Не е за гледане. Голямата яма на покрива зее като дупка в душата на православната ни вяра.

Добри дол - едно селце на изчезване. Има-няма 50-60 души. Около гробовете обикалят баби, дошли да прелеят своите близки и раздават жито за „Бог да ги прости”. Един гроб, безименен, с голям каменен кръст остава непрелят и без цветя. Гробът на Анна Симон - любовницата на ротмистър Дечко Бойчев. Първият гроб в чифлика на братя Михалакеви. На католичка, по ирония на съдбата. На певицата Анна Симон, която не намери покой и след смъртта си.

Някога, като журналист във в. „Марица”, писах за Анна Симон и винаги проявявам интерес, когато срещна публикация за нея. Прочел съм какви ли не измислици, лъжи и гнусотии. Защо? Заради единия хонорар ли? Много пъти съм идвал на гроба на Анна Симон и сега, загледан в каменния кръст, пак се питам: Какво искат от тая несретница, отишла си едва на 22 години? Защо още обръщат костите й в гроба? Тя не е нито жрица в челния списък на Стара София, както искат да я изкарат, нито държанка на Фердинанд. Анна Симон не е светица! Зарязана от любовника си, оскотяла от глад и мизерия, продава в един момент своето тяло за парчето хляб, за да нахрани болното си дете. Каква е вината на Анна Симон? Не стигна ли дотук заради Бойчев? Нима е грешно да обичаш, да родиш и да мечтаеш за дом и семейство? Но напразно ще преследва своя Дечко, за да намери смъртта си в мътните води на Марица с камък на шията. От бащата на детето й, от адютанта на Мария Луиза.

- Тази жена, която е толкова любила, тази майка, която е толкова страдала, и след мъченическата си кончина не умря ли, примирена с Бога и хората? Още ли ще я преследват? - пита от съдебната зала гласът на д-р Никола Генадиев.

Не е ли празна човешката душа, ако в нея няма място за Задушница?

„… Неясна остава съдбата на сирачето Евгения, осиновено от българско семейство, но със сменено име. Не е ясно дали то (и евентуалните му потомци) са били въобще наясно с цялата тази драма, разиграла се… в дните на Страстната седмица”, пише Тони Николов.

Децата не могат да избират от каква любов да бъдат заченати. Във вените на Евгения (или както и да се казва) ще тече кръвта на един елегантен офицер, получил възмездие и отишъл си от този свят без гроб, без следа. Във вените на Евгения ще тече кръвта на една красива певица, дошла от Будапеща да дири късмета си, за да остане завинаги на брега на Марица край малкото селце Добри дол. Там, където един безименен кръст ще напомня за нея, кръстът - синор между живота и отвъдното.

И тази любов, както и да я наричаме - фатална, невъзможна, плътска или фалшива, ще продължава да живее чрез Евгения.

———————–

Използвана литература:

Личен архив на Константин Стоилов

Личен архив на Стефан Стамболов

Личен архив на Недко Каблешков

Личен фонд Иван Шишманов

Бурбулон, граф Робер дьо. Български дневници, София, 1995, „Колибри”.

Констант, Стивън. Фердинанд Лисицата, София, 1992, „Интерфред, Вис Виталис”.

Цар Фердинанд. Циник, измамник, лицемер, София, 2009, „Анико”.

Йовков, Иван. Кобургът, София, 1990, „Христо Ботев”.

Ганчев, Добри. Спомени за княжеското време, София, 1983, ОФ.

Рудолф, Алфред. Мария Луиза - първа българска княгиня, София, 2019, „Българска история”.

Попова - Мутафова, Фани. Княгиня Мария Луиза, София, 1994, „П. К. Яворов”.

Рошманова, Мария. Проф. д-р Петър Нойков, Ямбол, 2008.

Беровски, Александър. Корона и кръв, София, 1967, ОФ.

Николов, Киро. Делото по убийството на Анна Симон - стенографски протоколи, Пловдив, 1897.

Централен държавен архив - фонд 3к (Монархически институт в България, 1879 - 1946 г.)

Петрова, Султана Рачо. Моите спомени, София, 1991, БАН.

Давчева, Даниела, Овчаров, Светослав. Лисицата и лъвът, София, 1994, УИ „Св. Кл. Охридски”.

Цанкова - Людсканова, Недялка. Свидетелка на две епохи”, София, 2020, „Изток-Запад”.