Тошо Лижев

Седяхме в единствения приличен ресторант на единствения хотел в градчето, където отдавна-отдавна, преди двадесет и толкова години бяхме служили и тримата. Не бях идвал откакто хвърлих войнишката куртка и подкованите тежки чепици. Женитба, деца, командировки, повишения, квартири, апартамент, вила, човек като се впрегне в ежедневието, краят му не се вижда.
Седяхме край ъгловата маса в дъното – по-далеч от оркестъра, да си чуваме приказката. Какви ли не щуротии и страхотии си припомнихме от онези две години под пагон. Всичко ни изглеждаше като да е било вчера, макар да виждахме пооределите си, започнали да сивеят коси, бръчките. Чувал съм от някого, че мъжете, служили заедно в казармата и дълго време после разделени, не остарявали един за друг. Приятна заблуда. Ако в живота ги имаше повече, щяхме да го преглъщаме по-леко.
Не забелязвахме другите посетители, не чувахме оркестъра (иначе щяхме да разберем колко различни отпреди двайсет и толкова години мелодии свирят). Даже сервитьорката за нас беше безплътно задоблачно същество. Самият Марин, коренякът Марин, който познаваше на пръсти градчето, по едно време се обърка – не знаеше кое от момичетата обслужва масата ни. Толкова дълбоко бяхме се потопили в оня бързей на времето, който отдавна е изтекъл и е оставил след себе си само неравни брегове и голо каменно корито. Нея вечер в ресторанта ние бяхме единствените деца, или по-скоро старци – то е все едно. Плувахме в призрачни, несъществуващи води. Нямаше я телената ограда, нямаше я даже рекичката, в която перяхме грубите си войнишки ризи (рекичката се беше превърнала в обикновен бетониран градски канал), нямаше я самата казарма.
Беше останал само споменът. И в този час той ни стигаше. В този час той беше нещо много голямо.
Това изглежда могат да го разберат само мъжете. Когато бях студент и преживелиците от войниклъка – съвсем свежи в паметта, всяко връщане към тях предизвикваше у моите колежки гримаси и присмехулни остроти. Разбира се, мъжките разкази за казармата си приличат и на нас самите често ни досаждат, щом не сме герои, или поне свидетели. Всичко навярно щеше да си мине по реда, щяхме да забравим и ресторанта, и занесиите си, ако не беше странният художник.
След време се убеждавах, че неговият образ е плод на моето въображение, останал от нощуването в хотела. Халюцинация. Бяхме си похапнали здраво, а и алкохолът, знайно е, спомага за разни щури сънища.
Трябва да е било около десет часа, или малко по-късно. Оркестрантите почиваха. В заличката владееше необичаен покой – чуваше се само шепот и далечен сподавен смях, като че ли всички бяха обхванати от внезапна сънливост. Ние тримата също се бяхме изпонаприказвали. Пиехме хубаво бяло вино, сухо, пивко, с чудесен жълт цвят и се гледахме с премрежени разнежени очи. И тогава, изморени от приказките, поолекнали от спомена, ние го забелязахме. Тъкмо влизаше.
Видът му едва ли може да остави равнодушен нечий поглед в този наш свят на еднакви костюми и вратовръзки, на дънки, на гладко избръснати, или брадясали – според модата – лица. Царствената му походка (макар да накуцваше леко, тя наистина беше величествена) придвижваше между масите с помощта на тежък, навярно десеткилограмов бастун едно невероятно несъразмерно и в същото време изящно на вид тяло. Краката му бяха поне два пъти по-дълги от торса, главата – източена и неестествено голяма, несиметрично плешива, само от едната страна. Лявата ли беше, дясната ли, сега не мога да си спомня. И не ми е по силите да го опиша. Ако се вгледаш в чертите му, в орловия нос, в прилепналите о жълтата пергаментова кожа зеленясали уши, в дребното плътно коремче и острата гърбица, в развлачените му неописуеми дрехи, под които само панталонът що годе имаше вид на едновремешен, от епохата на нашия войниклък, суинг с тесни оръфани маншети над един зелен и един розов чорап, ако това бяха естествените им цветове; та, гледаш ли го, така да се каже, на части и го обрисуваш по този начин, всеки ще го възприеме за някакъв противен Квазимодо. В действителност художникът изглеждаше съвсем иначе. Осанката му излъчваше благородство и достолепие, да, това е точната дума – достолепие.
Дясната му ръка местеше тежкия бастун по мокета, а лявата държеше голяма картонена папка, охлузена по ръбовете, оплескана с всевъзможни бои, завързана с чисто бял новичък шнур. Той поспираше пред масите, обменяше по няколко думи с посетителите, но никъде не се задържаше. Бяхме насочили цялото си внимание към него. Художникът ли го забеляза, другите ли гледаха да се отърват от него – минута-две по-късно той се озова при нас. Леко се поклони и като гледаше над главите ни, произнесе:
- Извинявайте, господа, но в ресторанта не е прието да се отлага шапка.
- Затова ли не я носите? – попита Марин.
- Не. Аз нямам шапка. Казвам го вместо поздрав, господа.
Гласът му беше плътен, сочен, удивително не подхождаше на вида му, защото беше глас на юноша.
- Вие, драги, в армията ли сте служили? – попита Симеон. В царската или в соц… О-зе?
Художникът размърда устни, челото му се набърчи.
- Нещо сбърках ли, господа? Искате да ви зова „другари” ли? Господа другари, всяко обръщение е условно и зависи от капризите на времето. А колкото до царя, не приемам въпроса ви. Аз никога не съм служил на отделни личности.
- На кого служите?
- На човечеството. Да, сега – на човечеството.
Докато изричаше тези думи художникът отново сбърчи чело. Дългите му ръце опряха папката на масата, пръстите му с едно движение развързаха шнура.
- Ще ви нарисувам поред – кимна той към Симеон, който му беше отдясно.
Нямахме нищо против да ни рисува. Поканихме го да седне на четвъртия свободен стол и вторачено го наблюдавахме как с плавни, отмерени движения се настанява, как пръстите му подхващат и опипват парчето креда като че ли то беше още незагаснал въглен.
Папката, облегната на ръба на масата, опираше в кръста му. Отгоре лежеше чист бял лист. Всичко изглеждаше готово, но художникът не бързаше да започва. Марин махна на сервитьорката.
- Ром – кимна нашият гост.
Момичето донесе. Художникът доближи чашата до носа си, едва забележимо вдъхна веднъж, после я остави на покривката под папката. И най-сетне се залови да рисува, като заяви:
- Господа другари, вие можете да правите каквото си щете. Разказвайте си спомени и така нататък, аз се интересувам не от миналото, а от бъдещето.
Едва ли някой от нас тримата вникна тогава в тези думи. Приехме ги за обикновена, или по-скоро за странна, каквато прилягаше на него, любезност. Седях насреща му и долавях само движението на ръката. Марин и Симеон също не можеха да наблюдават добре процеса на тайнството, защото им беше неудобно да се навеждат и заничат между ръбовете на папката и раменете на художника.
Рисунките скоро бяха готови. Приличахме си наистина, но изписаните с креда физиономии не бяха на мъже в петото десетилетие на живота си, а на старци. Не бях прекалил с пиенето, ала в мига, когато вдигнах глава от образа си, моето ляво око на скицата ми намигна. Реших, че така ми се е сторило. Заех се да разглеждам образите на приятелите си. Симеон имаше месести торбички под очите си, чипият му нос беше изтънял като цигарена хартия, а сред бръчките на едната му буза личеше странен белег като че ли там беше стъпил кокоши крак и оставил следата си. В Мариновата физиономия, освен дето беше застаряла, нямаше нищо особено и все пак тя ме смути. Изглеждаше някак изкривена. Докато се питах коя е причината за това впечатление, прозвуча младенческият глас на художника:
- Господа другари, разрешете да се оттегля.
Ромът в чашата стоеше непокътнат. Папката беше се озовала в лявата му ръка. Дясната вдигна тежкия бастун.
Ние и тримата се разбъркахме из джобовете си, но ни възпря властен, енергичен жест. Само Марин извади нова, лъскава банкнота.
- Моля, моля, господине, това е труд – рече той. – Всеки труд трябва да се заплаща по достойнство.
Художникът поклати глава:
- Истинската цена вие не можете да ми предложите. Пък и вече ме почерпихте, това беше от сърце и – стига.
Неволно погледнах чашата му. Тя беше празна! Капчица ром не беше останала вътре. Готов съм и днес да се закълна, че той не беше я допирал до устните си. А от моята скица намигваше лявото ми око. Не веднъж, а непрекъснато и някак си присмехулно, подигравателно.
- Е, че колко струва една такава рисунка? – разстроено попита Марин, който все още държеше банкнотата.
- Един човешки живот.
Така отвърна художникът и, докато се усетим, величествената му походка и бастунът го отнесоха до изхода на ресторанта, където гротескната фигура потъна в навалицата пред гардероба. Тъкмо угасяха лампите. Беше вече късно, гледаха да ни отпратят. Щом отново светна, Марин с досада смачка своята рисунка и я затисна в пепелника. А Симеон накъса скицата си и поръси късчетата хартия по покривката. Само аз, като се възползвах от временната тъмнина – кой знае защо изпитвах неудобство – сгънах портрета си и го прибрах във вътрешния джоб на сакото.
Излязохме с последните посетители. В преддверието пред гардероба имаше пластмасово кошче за отпадъци. Не знам защо, но ми стори, че мястото му съвсем не е там и, сякаш за да оправдая присъствието му, хвърлих вътре своята рисунка.
После се разделихме с Марин. Той си отиде, а ние със Симеон се прибрахме в хотела. Бяхме настанени в различни стаи и за да не безпокоим случайните си съжители, изпушихме в коридора по цигара.
Този момент си го спомням ясно. Седяхме на нисък неудобен диван. Цигарата вече нямаше вкус. Загубили бяхме и ищах за приказки. Всичко наоколо, дори самият Симеон, ми се струваше чуждо, далечно, тягостно. И изведнъж си представих отчетливо рисуваната физиономия на Марин. Скицата ми се беше сторила несиметрична, защото дясната страна на челюстта беше леко хлътнала. Точно там ръката на художника беше поставила сянка и тъкмо тази сянка ме беше озадачила в ресторанта.
Трябва да е било след полунощ, когато отново се озовах там. Влезе странният художник, поклони се и каза:
- Извинявайте, покойници, но в ресторанта не е прието да се отлага шапка.
После се мятах в някаква телена мрежа, дълго и отчаяно се блъсках като че ли ме гонеха. Събудих се вир вода. И уж ми беше горещо, а зъбите ми тракаха като кастанетите на мургавата фолкпевица от ресторанта.
Облякох се и слязох долу, в преддверието.
Кошчето беше на мястото си. Намерих и сгънатия твърд лист. Но той беше чист и от двете страни – ни помен от рисунката.

От тогава не мога да пия ром. Не знам защо, от самия му вид ми се повдига. И всякакви разговори за войнишки преживелици и за казарма ме притесняват, също както някогашните ми колежки от института – не мога да ги понасям. Иначе всичко си е по старому, ако изключим обстоятелството, че с настъпването на критичната възраст жена ми е станала ужасно сприхава. Впрочем, аз вече почти не го забелязвам. Свикнах.
Получих още едно повишение, с което се увеличи заплатата ми и вместо да чертая и мисля, сега се подписвам под проектите и се боря с дрямката по заседания и съвещания. Возя се на служебна кола. Вече по-рядко – слава богу – ходя в командировки. Движението ми досажда, а и жена ми има по-малко поводи за ревност. В апартамента сменихме цялата мебелировка и вместо стандартните гарнитури, спални, библиотеки (раздяла с талашитената цивилизация) се обзаведохме оригинално. Облякохме с кожа стари сандъци, в една от новите частни фирми ни направиха стелажи от ковано желязо, в антрето и хола измайсторих скрито осветление. Махнахме дървената ламперия, която си е наистина една чисто еснафска безвкусица и облякохме стените с прост, евтин, но много ефектен плат. Дойдат ли гости, казвам, че са вносни тапети. Веднъж един колега сам ги обяви за чужбински, вероятно френски, и оттогава тази невинна лъжа си върви и най-чудното е, че хората вярват и – сигурно – малко ни завиждат. А в действителност аз се отказах от лукса, не искам да изглеждам парвеню.
С една дума всичко е наред.
Беше – до оня ден, когато изпращахме сина в казармата, а аз по едно съвпадение навършвах петдесет години. Нямах намерение да отбелязвам датата. Но подчинените се бяха сетили, надонесоха подаръци, четоха някакво приветствие, с една дума бяха много мили, особено съпругите им. Ласкаех се, наистина, но по едно време ми стана тъжно. А вечерта в къщи, на черпнята за изпроводяка, гледам сина си какъв дълганак се е източил, станал цял бащичко. Голям мъж. Как не го бях забелязал? Сигурно и казармата, без да се усетя, ще мине. После той я учи, я не, но какъвто си е оправен, сто на сто ще си открие фирмичка. Ще трупа пари. Ще завърти семейство. Че и деца ще се появят, а то ще рече – внуци. И точно тогава в главата ми пръкна един такъв никакъв, противен въпрос: а после?
После, като се умори, само с миналото ли ще живее, цял живот само благинки и спомени ли ще трупа?
Гледам го, става. Идва при мене и шепне на ухото ми:
- Тате, защо ми смигаш?
Така получих тик на лявото око. Вече четвърти ден го имам. Само жена ми не го е забелязала.
Не е за чудене. Тъкмо тогава, в деня на тържеството за закръгления половин век, преди шампанското, тостовете и престорените (а може би злоради?) усмивки ни съобщиха, че ще приватизират проектантската ни организация. Преди това година-две се носеха какви ли не слухове, та бяхме претръпнали, вече не им давахме ухо и внезапно – трак, гилотината падна. Не казах на колегите, че новият собственик на сградата най-вероятно ще открива шивашки цех, ще шие на ишлеме някакви униформи за чужбина, не исках да попарвам надеждите, че могат да останат на работа. Не исках. Макар те, колегите ми, ако не злорадстваха, поне се тешаха с мисълта, че началникът им, сиреч моя милост, губи къде-къде повече: солиден кабинет, персонален автомобил, висока заплата…
Та това е – четвърти ден съм с тик на окото.
А по-онзи ден, докато още не бяха се разотишли гостите, докато компанията навлизаше в стадия на всеобщото нестройно пеене, ни в клин, ни в ръкав аз се измъкнах навън. Пред входа чакаше служебната кола, но вместо в нея, се качих в първия мярнал ми се градски автобус.
На успоредната на прозорците обърната навътре седалка едно мъжко лице привлече вниманието ми. Пътникът изглеждаше съвсем обикновен гражданин на моята възраст в леко модно палто. А на бузата – чуден белег: розовата, очевидно неотдавна зараснала кожа изписваше стъпката на птичи крак.
Симеон!
Обърнах се – колата тъкмо спираше – и се проврях между още неразтворените докрай врати. После дълго ходих пеш и все избягвах улиците, по които минават автобуси. Прибрах се късно, отнесох си заслуженото нахокване и, трябва да си призная, макар по навик да не слушах думите на жена си, ми олекна.
А от какво – сам не знаех. Нея вечер, както години преди това в хотела на градчето на Марин, дълго не можах да заспя. По едно време ми се дощя да стана, да разпоря кожите на старите сандъци, да скъсам „вносните тапети”, да обърна сградата с главата надолу и накрая да изрева с все сила…
В понеделник – синът ми замина за казармата в неделя – не отидох в службата. Останах сам в апартамента. Изпуших две кутии цигари и дълго мислих все за едно – какво ме чака. Какво ще стане по-нататък с мене. То, всъщност, си беше от ясно по-ясно. Но аз си блъсках главата, като че ли бях на осемнадесет години.
Открих в старите си бележници телефонния номер на Марин. Като позвъних, обаче, се оказа, че е сменен. Дребна, обичайна дори за времето ни подробност. Но мене ме ужаси. Господи, рекох си, има ли нещо стабилно, неизменно, сигурно в този наш нов свят? Кой знае защо пред погледа ми се замяркаха недохранени кльощави селски хлапета. Кълчищени ризки, съдрани гащи, сух комат в ръцете – тичат из прахоляка. И аз самият бях сред тях, но сякаш само за момент – тъй и не побягнах. Видът на тапицираните с естествена кожа сандъци, вносната дограма и меките килими ме отрезви.
Попитах се бил ли съм някога дете. И ако съм бил, какво ме е вълнувало, за какво съм мечтал.
Спомних си за две мечти.
На централния мегдан в селото ни имаше зелена дървена будка с вестници, списания, илюстровани картички, петлета на клечка, глинени дудуци, шарени кубчета, карфици и прочее. Минавах със страхопочитание край нея и чичото вътре, чиято глава – и само нея – виждах. Това беше първата ми мечта: да стана вестникопродавец. Струваше ми се непостижима, мираж. Втората ме завладя в прогимназията. Случайни четива и наблюденията ми по къра събудиха у мен страстен интерес към мравките. Не знаех има ли учени, които се занимават само с тях, но аз твърдо реших да стана такъв. Когато, обаче, разбрах, че действително съществуват и ги наричат мирмеколози, отстинах. Названието не ми хареса. Стори ми се некрасиво и някак неприлично. Тази мечта угасна така, както и първата ми несподелена любов по-късно в гимназията.
И отново се ужасих – не можех да си спомня името на момичето! Беше от съседната паралелка. Носеше дълга тежка плитка, имаше ослепително бяла кожа и тънко кръстче. Паметта ми пазеше ясен спомен и за оня сив, мрачен есенен ден, когато ни засилиха на бригада на полето, натоварени на стари раздрънкани камиони. Колата, която караше нейния клас, беше потеглила, моята първа и неизповядана любов се затича след нея, спъна се, падна. Синята й ученическа престилка се заметна, откри белите й бедра, но почти веднага гъст облак прахоляк я скри цялата от погледа ми. И, като с гума, я заличи от сърцето ми.
Защо ли беше станало така? Какво име носеше тя? А мравките? Защо изгубих интереса си към тях? Не е ли могъл животът ми да протече в друго русло? Какво, всъщност, съм търсил и искал от него?
Тръснах глава и, както обикновено става в такива случаи, когато зацикляш, се досетих какво трябва да сторя. Позвъних на „справки” в градчето и след минута вече разполагах с новия телефон на Марин. Набрах и чух някакъв непознат мъжки глас. Извиних се.
- Аз съм, наборе, аз съм, грешка няма, същият съм си. От самия пъкъл излязох, да знаеш, родих се втори път, велика работа ти казвам.
- Какъв пъкъл те е прихванал?
- Операция ми правиха, наборе. Смениха ми половината челюст. Костна туберкулоза. Та я махнаха, челюстта де, извадиха ми едно ребро и го закърпиха на нейно място. Гласът ми от това се промени. Сега съм бетер от Адам, но затова пък оцелях. Страшна работа, братко, декларация подписвах, предупредиха ме, малцина устисквали, чуваш ли? Лежах три месеца в болницата, после избягах на село при шурея си и като го ударих на свинско месце и на домашно вино, станах такава бабанка, лекарят не можа да ме познае…
Спомних си полумрака на среднощния хотелски коридор, гладките бузи на Симеон, безвкусната цигара,  о н я  художник в ресторанта. Спомних си лицето на Марин от рисунката, където то изглеждаше тъкмо такова – с чужда челюст.
- И представи си – продължаваше да нарежда той, – нито капка не пи. Близна чашката по ръба и това е, много ми беше терсене, на гости специално го бях поканил.
- Кого?
- Лекаря… Ти не ме слушаш.
- Слушам, слушам. А какъв беше онзи в ресторанта, дето ни рисуваше? Местен човек ли е?
- Кой? Какъв ресторант?… Ааа, сетих се. Не е нашенец, кой го знае откъде се беше домъкнал.
- А какво разправяше той за живота? Нещо за цената му говореше…
- Само аз мога да ти я кажа, наборе. Родих се втори път и знам колко струва. Мило нещо е животецът.
- Дрън-дрън – не се сдържах. – Ти главното кажи.
- Дишай, яж, пий и се радвай на слънцето докато можеш…
Разговорът взе да ми досажда. И защо трябва да го слушам? Едва изтърпях до края словоизлиянията му. Струваше ми се, че съм се разприказвал със случаен човек, с когото миналото никога не ме е свързвало, пък и миналото мене не ме интересуваше. Исках да разбера друго. Съвсем друго. Марин не го знаеше.
На следващия ден – вчера – за пръв път не подписах проект. Отказах. Не беше прищявка, макар че документацията проучих отгоре-отгоре. Какво да й проучвам, дето викаше покойният ми баща, работата ачик: канализация за милионен град, а там тридесетина хиляди жители и десетина предприятия, които вече я работят, я не. С топ по врабче да стреляш. Явна глупост. Нашите проектанти, разбира се, хич не ги е еня, защото данните за водата са давали от градчето, всеки е закръглял на едро цифрите, ей тъй, за всеки случай, да се осигури откъм разхищенията, да се презастрахова, а дето ние ще им предложим паметник за милиони – перде на очите. Ние ще си изпълняваме задачи, хонорарите ще текат, но не и помията. Тя ще лежи на дъното на колектора, нали няма да има напор, да ги вземат… Не подписах.
Виждам как синята служебна кола подминава дома ми, как ме гледат като ударен от гръм… Е, не. Никой няма да ми се чуди. Могат ли да съдят покойник за убийство?
Но нали мене, мярна се в ума ми, мене самия не могат да ме приватизират? Все нещо е… Всичко останало, всъщност, вече не ме интересува.
Интересува ме една мечта, само дето още ми е мътна главата. Иначе съм готов за операцията и за всякакви белези, да става каквото ще.
Нямам намерение да се правя на Дон Кихот, не, имате много здраве. Искам само да разбера себе си. Ученически ли звучи? Нека. В душата ми се намира някаква тайна, един смътен копнеж, по дяволите, така е, омръзнали са ми цифри, спомени, подписи, мебели, усмихнати подчинени, съвещания, едно и също ден след ден, едно и също…
Днес получих препоръчано писмо. Раздавачката го донесе чак горе, на седмия етаж, и пак трябваше да се подписвам. Може, каза тя, да не се подписвате, подател няма посочен и даже не трябвало да ми го носи, нарушен бил редът, задължително е подателят да си слага името и адреса. Но аз се подписах.
Художникът ми пращаше  о н а з и  рисунка. Тоест, не точно нея. Съвсем друга. От белия картон ме гледаше дръзко и прямо едно момчешко лице. Моето лице преди тридесет и пет или четиридесет години, преди казармата, преди спомените, преди всичко.
Сега знам, вече знам, рано или късно ще се досетя какво е това, което ме мъчи напоследък.
Само дето окото ми все така играе. Тик…