Иван Митев

На Лили Янева

Аметистът е дванайсетият камък от основите на небесния град.
Той е и минералът, който най-често сънуват хората по Земята. Разбира се, те не знаят това.
Сънувал го е и Александър. И разказал на учителя съня си. Отговорът на Аристотел бил: „Този камък дарява просветление. Той е отреден за тебе.”
Стотици войници тръгват по скалистите пътеки на Родопите, нагазват в най-големите пущинаци, изминават ги на колене, поставят внимателно намереното в краката на господаря си. Придворните ювелири приготвят наниз, който владетелят носи под дрехата до края на живота си. Всяко зърно е победа – казва му Аристотел.
Дълъг е нанизът, много са победите. Докато един ден връвта се скъсва и зърната се разбягват по вавилонските плочи. Александър заповядва да ги съберат и пренанижат. Само едно липсва. Не могат да го намерят. А през нощта в съня си владетелят чува глас: „Твоят път не води към Инд. Нито към Персепол, Тир или Сидон. Той води към…”
„Откровени шарлатании” – това вече е гласът на моя приятел, който ненавижда минералите. И си го представям пред Аристотел: „Прекланям се пред сериозните ви занимания, драги, но защо сте наговорили всичко това на Александър? Темата ми се струва несъществена за корифей като вас.” Отговорът: „Съвкупността от несъществени на пръв поглед неща, скъпи колега от ХХІ век, оформя величието на всяко дело.”
Сега си представете шестстенен кристал. Прозрачен, с цвят на люляк. Голям колкото обувчица от крачето на прекрасна фея. И посипан със златен прах.
Това е Златната пантофка. Най-красивият аметист на планетата.
Когато я видя, тялото ми потръпва. Срещам очите на крачещо по горска пътечка девойче, прилично на бяла пеперуда. Неговото име е Аметист. Душата му е изпълнена с волност и очакване на среща с радостта. То бърза към храма на богинята Артемида, за да получи благослов за своя път в живота.
Октомври е.
В изложбата, която природата е открила, не е пропуснат нито един цвят. Ромоли поточе, свети червена ябълчица, закътана в листака. Слънцето сякаш е полегнало на хълма и дреме там, кротко протегнало замислени лъчи.
Сред лозята гуляе Дионис. До него Пан свири на своята флейта, пияните сатири се чудят как да му угодят. В един миг замъглените им погледи попадат върху полета на пеперудата. Според тях момичето е изживяло живота си до този миг, за да се отдаде на техния господар.
Но кой знае защо, точно това момиче не мисли така. И побягва. Сатирите трошат копита по каменистите пътеки да го настигнат. Артемида, богинята на девиците и лунната светлина, гледа.
Намесва се, когато рогатите са заобиколили Аметист и протягат ръце към косите, ръцете й, нозете й. Превръща я в къс планински кристал.
Отнасят го на Дионис и го поставят пред него. Удивеният Бог излива чашата си с вино върху му и кристалът засиява в лилава светлина.
Пан е спрял да свири.
Тишина.
В такъв, изпълнен с безмълвие есенен ден, видяхме за пръв път Златната пантофка.
Бяха ни казали, че в планинско селце, което го няма даже и на военните карти, миньорите вадят кварцови парчета, посипани с нежните люспички на минерала кутнахорит. Тия късове ги изкупуват за жълти стотинки сергиджиите от отбивките край шосето за Смолян и лепят върху тях къщички, измайсторени от кибритени клечки, люспи от шишарки и горски мъх.
Изпълнени с желание да спасим за науката и колекцията си някое и друго късче, с Гери и Дари тръгнахме натам.

Колата пъпли под ръмежа над унесените планински хребети. Тясно пътче, завой след завой. Отстрани – скали с цвят на пепел, смрадлика потръпва по тях в червено и жълто. Срещаме и човек – с бели ботуши, мечтаната от Пеньо ватенка и сламена шапка. Питаме колко има още до селцето, към което сме се запътили.
Оказва се глух.
Не след дълго срещаме и втори. Върви край пътя – пак с ботуши, но черни, разгърден и си говори сам. Спираме и него.
- Вие знаете ли къде отивате?
Това е отговорът. Ние питаме, и той пита. Знаем, казваме, това е село от десетина къщи, в което живеят неколцина миньори, работещи в последния рудник в тази част на планината.
Обяснението му се струва толкова сложно, че за миг спира и да пита. Оставяме го с отворена уста и продължаваме.
Селцето. Речни корита вместо улици. Мокри кучета с клепнали уши и зли погледи. Ниски къщи и дворове, пълни с всякакви боклуци – ръждиви тенекии, мръсни парчета полиетилен, стари гуми, греди, дъски. Личи, че всичко това е влачено от близките галерии. Не сега – преди време, когато и тук е правела въздуха свеж надеждата, че в този свят има и замогване с честен труд.
Решаваме да влезем в единия от дворовете. Толкова е стръмен, че трябва да стоиш като моряк на палуба. Кучетата така се дерат, че и на пет километра оттам да си, ще разбереш, че този ден няма да е като всички останали.
Къщата е двуетажна, зидана преди сто години от камък, кал и сложно преплетени дялани дървета, покрита с плочи. Опасно е да я доближаваш дори, защото всеки миг може да се катурне. Една от стаите на горния кат е с прозорци от алуминиева дограма, с прикрепена към тях малка сателитна антена.
Излиза стопанинът. Погледът му – по-зъл и от тези на кучетата. Поздравяваме, питаме има ли нещо интересно от рудника.
И без да искаме, потапяме пръст в раната.
Защо ли? Години наред тези люде влачат от галериите кварц, пълнят го в торбите, с които си внасят под земята шишетата с айрян. Разбира се, айрянът е разреден наполовина с мастика, но какво от това – кой би издържал толкова години в тия дупки с чешмяна вода в стомаха? Та кварцовите късчета им осигуряват някое и друго мазно левче за цигари. И ония със сувенирите – доволни, тия пък – предоволни. Но след един живот слизания и качвания по хлъзгавите стъпала на рудничните комини, снощи – точно снощи, пред погледа на този уморен, недоспал и ухаещ на мастика и лук див горски човек бургията срутва вратата на вълшебна стая и той изумен се озовава сред съкровище, което и насън не е виждал. Бедата е, че не е сам. Нахвърлят се и другите и започва диво къртене на безброй фантастични кристали. На мижавата светлина на миньорските лампи за час-два всичко е ошетано – с кирки, лостове, всякакви железа – десетки неописуемо красиви аметистови кристали са напъхани в торбите, торбите са претегляни на ръка, трупани са една върху друга и така нататък, и така нататък. Докато накрая, когато всичко е поделено и нервите са отпуснати, този човек вижда Златната пантофка – сам-самичка, в една пролука отстрани. Лежи си там и грее със своето кристално сърце. Взема я той и тъй като торбата и джобовете му са препълнени, пуска я в пазвата си.
Връща се у дома сутринта, изсипва в един кашон придобитото през нощта, а пантофката поставя някъде встрани. Дразни го тя със своята златна непрозрачност, ако не е толкова уморен, ще я вземе и ще я потърка на каменното точило за брадви.
И сега тя не го вълнува толкова. Това, от което трепери, е, че купувачите са в двора му, а той не знае колко да поиска. Кашонът е поставен в краката ни, двамата му едри и яки синове започват да вадят всичко от него и да го редят едно до друго, излизат и две жени от къщата – стара и млада, протягат шии, но не смеят да пристъпят към мъжете.
Миньорът се тресе целият. Потта избива на едри капки по челото му, той дърпа от цигарата така, че я свършва малко след като я е запалил. Пот е покрила и моето чело. Кристал до кристал – огромни като петунии, нежно лилави, с блеснали от влагата стени – нещо, което и три живота да живееш, няма втори път да срещнеш – до един със счупени върхове и напукани основи.
Решавам да не го мъча повече.
- Не мога да ги взема – казвам.
- Нямаш толкова пари, нали? – продумва най-сетне той. – Десет хиляди евро искам.
Горкият човек! Ако знаеше колко по десет хиляди са стрували тези кристали допреди една нощ! Но айрянът, ах, този айрян…
И не само той, разбира се.
Изправям се и се оглеждам за портата.
Най-сетне проумяват, че се готвим да си тръгваме. И че онези от сергиите може до пролетта да не дойдат – сезонът за тях е приключил.
- Хич ли няма да вземеш? – пита.
- Това ли е всичко?
Оглеждат се, споглеждат се.
- Има тука още едно парче, но трябва да се изтърка – казва единият от синовете и носи Златната пантофка. Поставя я до калните цървули на баща си, влиза в къщата и се връща с нож за да ми покаже как трябва да се ошмули Златната пантофка.
Поемам я в ръце и усещам как сърцето ми се разтуптява. А тя, милата, сякаш се притиска в пръстите ми.
- Колко искаш за нея? – питам го.
Той не проумява.
- За нея, за нея… За тоя камък…
И капките пак заваляват от челото му.
- Колкото дадеш.
- Сто евро стигат ли?
- Сто евро… евро… колко лева са това?
- Двеста.
Онемяват. Дълго не могат да продумат – нито бащата, нито синовете.
Накрая в един глас се разкрещяват:
- Вземай ги! Твои са!
Дават всички кристали. Не са и предполагали, че могат да получат толкова много за тях. А за десетте хиляди бащата просто си е чесал езика. Цял месец блъска за четиристотин и петдесет лева, сега половината от тях получава накуп.
В този миг това бяха най-щастливите хора на земята, които изобщо съм срещал.
Аз – най-нещастният. Свързвах съдбата си с унищожена завинаги красота.
Добре, че между пръстите ми, подобно на позлатените брезички по околните баири, светеше вълшебната пантофка.

Какво се случи с нея по-нататък ли?
Ето, и сега е при мен. Мога да я докосна. Но за жалост, вече не е същата.
Въпреки че продължава да ме пренася отвъд обичайните опорни точки на мисълта ми.
Същите, за които говореше човекът от ресторанта на хотел „Паприка” това лято.
„Паприка” е хотел, по-известен от „Калифорния” на Игълс. Край него минава целият свят – той е точно по средата на шосето Лондон – Мумбай. Намира се на границата между Унгария и Австрия, между Мосонмагяровар и Никелсдорф. Колкото и пъти да отседнем там, все ни дават една и съща стая. Тя по нищо не се отличава от другите, освен че от прозореца й можеш да излезеш на покрива. Или да влезе някой при тебе.
Но вместо покрива, аз предпочитам ресторанта.
За да стигнеш до него, минаваш край няколко запомнящи се картини в дългия коридор. На една от тях знойна испанка е протегнала ръце към глезените си. Обува си танцувалните обувки. Или ги събува. Тъй или не, минавайки край тая картина, вече си зареден с усещането, че ще я видиш на някоя от масите под десетките нанизи с чушки. Уви, по това време на деня там е само Льо Клер. Помните ли стареца от смешния английски сериал „Ало, ало”? Същият. Слаб, в костюм, със сиви мустаци.
Пием бира и мълчим. Чудесно усещане. Никой не досажда на другия, не се напряга да търси думи, за да го учуди. Когато бирата свършва, поръчвам си друга. Заедно с прочутото бутче от прасенце. Не че съм гладен. Опитвал съм го в Чехия, в Германия, нека видя как го приготвят и тук.
Поръчвам на словашки, тъй като не знам унгарски. Малко след това и старецът ми заговорва на тоя език. Отново без да се натрапва. Ей тъй, за раздумка. Три пъти се извинява преди това.
- Ще ме разберете. Осемнайсет години бях под земята. През това време не съм говорил много.
- О, миньор. Уважавам миньорския труд.
- Аз съм психолог – казва той. – Работех по проект за създаване на опорни точки на човешкото мислене.
- Интересно, но не твърде разбираемо – признавам си.
- Знаете ли защо хората се търсят един друг? Защо си ходят на гости? Защо слушат новини, четат вестници, гледат телевизия? За да получат опорни точки за своето мислене. Някога тия опорни точки са ги давали на народа царете, папите – във вид на обещания, заплахи, идеи за оцеляване и сполука. Сега го правят невидими хора…
- Като вас?
Той кима.
- Човешкият ум е като птица – и за да изпърха, и за да излети, трябва да има твърдо под краката си. Той не може без чужда мисъл, от която да тръгне. Затова непрекъснато търси нещо, за което да се закрепи. Като плесен. И се върти в кръг – накъдето и да поеме, пак стига до това, което му е поднесено от други. Като куче, което хапе опашката си. Колкото по-голям е кръгът, толкова по-трудно се схваща като кръг. Вървиш ли по такъв, обираш овациите. Немалко хора направиха добри пари и от твърденията, че кръговете са спирали. Не са. Затова човечеството не е мръднало в развитието си: храна – размножаване – храна. Въпреки че се готви да пресъздава Големия взрив под земята. А ако е нямало взрив, а тишина? Някой е избрал това кръгче за мисълта си и хората му вярват. Ако не вярват на това, вярват на друго. И спорят. Целта е да няма тишина. Дори за миг. Когато има тишина, човек осъзнава. Собственото познание за нещата те прави незаменим. Но за него изгарят. Разстрелват. Или те обявяват за луд. Това не е приятно. Лудите не ги включват в проекти за усвояване на средства. Не ги и награждават. И не ги канят на гости.
Пожелах да го почерпя. Отказа. А как ми се щеше да повярвам, че е поредният алкохолик на масата ми!
Не беше.
И ако на някого не му харесва казаното от оня човек, да го забравим.
Въпреки че оттогава досега аз не съм спрял да се сещам за него.
Защото Златната пантофка всяка сутрин ми помага да премина край седемте гаража пред блока, в който живея. Тези гаражи са онова, което виждам, щом отдръпна пердето да погледам изгрева на слънцето. Те са началото на моя път, за който аз неизменно се питам накъде води той.
И знам, че един ден Златната пантофка ще ми помогне да разбера.
Наричам ги гаражи, въпреки че в тях никога не е влизала кола и те отдавна са превърнати в убежища на духа и делата на собствениците си.
Първият го държи Алейкум. Той живее на първия етаж от блока. Здрав, червендалест, с широки плещи и ръце като лопати. Да се чудиш как не изпуска тънката игла с тия пръсти. Защото той шие по цял ден – дере всякакви убити и умрели твари, пълни ги със слама и им поставя стъклени очи. След това се мята на своя джип с десен волан и ходи по пазарите да ги продава. /Някой му донесе с тоя джип блъснат от кола язовец, издут като балон. После човекът не можа да си тръгне – пушекът от двигателя на возилото започна да излиза отпред, вместо през ауспуха и собственикът го размени с Алейкум за няколко от неговите експонати. Колата и досега пуши отвсякъде, но странно – движи се./ Галерията от творения включва зайци с патрондаши и пластмасови пушки в лапите, лисици, изправени на задните си крака, надигащи шишета от мастика, бухали, кукумявки, орли, глави на щуки и сомове на дървени поставки и дори малко диво прасе.
Основния си материал за работа Алейкум осигурява сам. Без някога да е имал ловен билет или да се е съобразявал със сезоните за защита на животните. Отделно от това всеки ден идват разни хора, намерили убити по пътищата птици или животни и му ги предлагат. Често вонята от тях кара и хората от горния блок да затварят прозорците си, но това никога не е смущавало Алейкум. Със завидна сръчност той борави с острия си нож, вади непотребното и го захвърля във варел, поставен до вратата на гаража. Оттам няколко дни след това го изгребва черен циганин и го отнася незнайно накъде.
Забравих да кажа, че Алейкум най-много от всичко мрази котки. Привлечени от миризмата на субпродуктите във варела, те по цял ден с протяжно мяукане обикалят работното му място. И тъй като няма как да ги застреля посред бял ден, той ги гази с джипа. По-старите котки се разбягват още като чуят дрънченето на обвитото в дим возило, но малките седят и се блещят, докато някоя от широките гуми ги размаже. Затова пред входа на блока винаги могат да се видят мяукащи жално котета с премазани крака, които децата се опитват да успокоят, като им поднасят парченца бисквити или вафли. /Преди петнайсет години, след появата на книгата ми „Тя ще дойде всеки миг” литературният критик Атанас Бучков – един от уважаваните ми преподаватели, определи случващото се в разказите като „абсурдизъм с вчерашна дата.” Питам се дали е разбрал, че днес, две години след влизането на България в Европейския съюз, бездомни кучета са изяли малко дете в центъра на разградско село. Знам, че мяукането на поредното прегазено коте няма как да го чуе. И още нещо – когато описвам любимите ми гаражи, някой може да помисли, че живея в гето. Нищо подобно – кварталът ни е един от най-новите, а в блока, за който говоря, съжителстват известни лекари, бизнесмени, има дори собственик на месопреработвателно предприятие./

Но да се върнем към гаражите. Вторият е на Тетко – висок, слаб, с проскубана брада и почернели зъби. Съвсем сериозно ви казвам, че ароматът от цигарите, които той пуши от ранна утрин до ранна утрин, може да се сравни по въздействие само с одеколона, използван от Бляк Джак – собственик на третия гараж. Ако пък ви се случи да влезете в асансьора веднага след като са го ползвали и двамата, диагнозата, която ще ви постави екипът на „Спешна помощ”, когато ви намерят сгърчен на пода, ще бъде или „отравяне с хлорпикрин”, или „ колапс в резултат на остра дихателна недостатъчност”.
Основното занимание на Тетко е събирането на всичко онова, което се изхвърля след ремонт – врати, прозорци, огледала, тоалетни чинии, балатуми, тръби, маркучи и прочее. Той ги подрежда старателно в гаража, а накъде отпътуват после в тъмна доба, трудно е да се каже.
И тъй като в днешно време хората трудно се разделят дори със старите си вещи, Тетко използва различни похвати за въздействие върху притежателите им. Щом чуе някъде да трещи канго или да вие ъглошлайф, той вече е там и в първата пауза се обръща към собственика:
- Ти къде работиш?
- Пенсионер съм.
- А преди това?
- На пазара.
- А, ето, оттам те познавам. Сто двайсет и първа сергия я държеше бай Таньо. Той имаше кучка – черна и дълга като кюнец. Та на тая кучка й намазахме бензин под опашката. И какво стана, не е за разправяне.
Ясно е, че хората не продължават работа преди да са чули какво се е случило с оная кучка. Някъде след час, след като е разказал освен за споменатата кучка, и за коча на бай Манол, и за коня на Авни, и за змията в старото гробище на родното си село, Тетко казва: Ей за тая кушетчица съм дошъл…
Дават му я, разбира се.
Ще попитате какво ще се случи, ако човекът каже, че работи в завод „Витоша” примерно.
Пак същото. А, там по едно време портиер беше бай Таньо.
Но може да каже, че нищо не работи, ще продължи да упорства някой. Тогава ще чуе: – И аз така – цял живот. Та един ден, като бях при бай Таньо…
И така нататък.

Трети поред е Бляк Джак.
И той като всички останали е малко над петдесетте, възмургав, с пооредяла коса и нос като на Жерар Депардийо. Единственият в квартала майстор на руски леки автомобили. Основните му инструменти са комбайнерски чук, отверка и френски ключ. Нищо чудно, че след всеки ремонт главата му е обилно посипана с ръжда.
В гаража му, освен канал и рафтове с всевъзможни джунджурии, има и маса с канапе, чиято тапицерия е добила огледален блясък от работните гащи на майстора. И тъй като руските автомобили непрекъснато намаляват, на него му остава все повече време за размисъл, който той осъществява с чаша селска ракия в ръка. Основният извод, до който Бляк Джак стига всеки ден след половин бутилка пиене, е, че някой непрекъснато му прави магии – драска странни знаци по вратата му, пуска косми през комина и какво ли не. В момента на прозрение той излиза пред гаража с дрянова тояга в ръка и започва трескаво да се оглежда. Ако види, че някоя старица, тръгнала да си купи хляб от магазина, ситни отсреща, Бляк Джак прави кръг около себе си, влачейки тоягата по цимента и повтаря шест пъти: Който кълне, да му се връща!
В такъв момент не само децата, но и кученцата, които жените прибират от разходка, се напикават.
Веднъж помолих Бляк Джак да оправи колата ми. Имам приятел, който разбира от тези неща и се грижи за нея, но отидох при Бляк Джак просто от неудобство. Той винаги, когато минавам край него, ме кани на своята маса и ми предлага да опитвам различни мътни течности, които наподобяват алкохол. Та, рекох си, като благодарност за жеста ще му дам малко повече пари, отколкото струва ремонтът, за да поддържам по този начин неговото вдъхновение да бъде добър към околните.
Колата не искаше да запали. Издаваше някакви странни звуци, гъгнеше – и дотам.
Предложението ми въодушеви Бляк Джак. Освен основните инструменти, той нарами още отверки, парцали, гаечни ключове, тел и някакъв спрей, който не си знаеше годините. Отидохме до съседния блок, където бях оставил по неволя ладата.
Денят беше студен, много студен. Полъхваше и леден вятър. Преди да почне, Бляк Джак каза, че поправката ще струва бутилка вино, нищо повече. Имаше предвид такава от литър и половина, разбира се. Отидох да донеса, а той се наведе над двигателя.
- Как да запали, като хлабината между чукчето и наковалнята не е регулирана – установи майсторът. – Ето, сега ще стане.
Отпи от виното, погледна ме с блеснали очи и ми обясни кое е чукчето, кое наковалнята и за какво служат.
- Това са най-важните неща за една кола – завърши той. – А вие, интелигентите, даже и не знаете, че ги има. Пали!
Завъртях ключа и установих, че нищо не се е променило.
- Дай на мене! – викна Бляк Джак.
След като и той даде своя принос за изтощаването на акумулатора, пак се наведе над двигателя.
Последва лекция за ролята на делкото в електрическата система на автомобила. През това време майсторът натика парче станиол, което извади от пакета с цигарите си, за да уплътни някакъв предпазител, затегна няколко болтчета и повтори опита със запалването, отново без резултат.
- Въздушният филтър на тая кола сменен ли е? – попита след поредното отпиване и последвалата доза размисъл.
- Сменен е.
- А защо тия кабели са жълти?
- Ами какви да бъдат? Такива ми дадоха в магазина.
- Дали са ти полски, силиконови. Оригиналните кабели са червени. Ама на вас, интелигентите, като хабер си нямате от техника, все ви пробутват боклуци. Моли се да имам някъде оригинални кабели.
Помолих се.
Той отиде до гаража си. Върна се по някое време с връзка кабели, които бяха по-скоро черни, отколкото червени. Смени ги.
Никакъв резултат.
- И как да я оправя – попита майсторът, – като свещите ти са пълен боклук? Кой ти каза да слагаш чешки свещи на руска кола? Ладата си иска български свещи. Ама вие, интелигентите…
Ходи пак до гаража и се върна с десетина опушени свещи, от които подбра четири.
Това, което се променяше след всеки негов пореден опит да отстрани повредата, беше най-вече нивото на виното в бутилката.
След това Бляк Джак разглоби карбуратора. Сърцето ми се сви, като видях как се превърна на купчина метални парчета върху омазнен парцал. Опитвайки се да предотвратя това посегателство, опитах се да обясня, че карбураторът е нов.
- Нов, ама озонов. Кой ти е казал да купуваш такъв карбуратор? Как да върви тая кола с него? Пробутали са ти го, защото не разбираш, а при мене оригиналните карбуратори се търкалят…
Някъде в късния следобед карбураторът беше сглобен, след като в продължение на доста време майсторът пъхаше части от него в устата си, надуваше бузи, плюеше и псуваше. Олекна ми.
Но колата пак не запали.
Бляк Джак вече бе спрял да ми говори. Устните му бяха посинели – къде от виното, къде от студа. Аз самият се бях превърнал почти на шушулка.
Дойде ред на бензиновата помпа. Още половин час. После размени местата на някакви маркучи, разбута бушоните, натисна едни релета, други почука. Накрая се изправи.
- Е, какво? Ток има да те утрепе, бензин – да те удави и пак не ще да пали… Задавил си я, ето това е станало. Като не знаеш как да караш, какво друго да стане? Задавил си я и ми губиш времето… Въже имаш ли?
- Имам – казах с надеждата, че не го иска, за да се беси с него.
Обърна се към някакъв възрастен човек, който тъкмо пристигна отнякъде и се канеше да заключи колата си:
- Вземи го дръпни тоя калпав шофьор, че ми отиде денят с него… Той ще ти плати.
И допи виното.
Човекът се оказа отзивчив. Не даде да се издума за пари. Сигурно беше теглил от подобен проблем. Закачихме ладата за неговото пежо и я разхождахме половин час из квартала.
Уви.
Смрачаваше се. С вкочанени пръсти завих старите свещи, пъхнах в лулите моите си кабели и изчегъртах станиола на майстора от делкото. В акумулатора имаше ток за още един-два опита за запалване. Набрах номера на моя приятел, който се грижеше за колата, сложих телефона до двигателя и завъртях ключа.
- Ясно, ясно… – каза той. – Кондензаторът е избил. В жабката има нов. Сменяй го. Едно болтче имаш да развиеш. И да го завиеш, разбира се.
Малко след това паркирах пред гаража на Бляк Джак. Той тъкмо се чудеше накъде да насочи мислите си.
- Е, какво ти казах? – избоботи майсторът. – Ама денят отиде, нали? Това можете вие, интелигентите…

Съсед на Бляк Джак е Ау – нисък, къдрокос и с очила, вързани с омазнено шнурче за врата му. Ау е рибар. И то образцов, според собствената му преценка за това. Още рано сутринта той отваря широко вратите на своя гараж, за да могат преминаващите край него да видят наредените край стената всевъзможни рибарски принадлежности. След това започва да се готви за всекидневния си излет. На площадката се появяват кутии и бурканчета, метални шипове, кепчета, ботуши, живарници и какво ли не. Децата често закъсняват за училище – забити пред купчината такъми, те зяпат с отворени усти как Ау вади по-къси и по-дълги пръчки и успяват да отронят само:
- А това какво е?
- Щека – пояснява Ау небрежно със замислен израз на тясното си лице.
- Най-малко е десет метра – казва някое от големите.
- Петнайсет – поправя го Ау, докато прибавя поредната кутия с воблери и блесни.
- А защо е толкова дълга? – пита друго от малките.
- За да мога да дам право в устата на рибата това, което й се ще.
Най-после идва ред Ау да изнесе прочутия си стол.
Този стол той е измайсторил сам, гледайки от френско риболовно списание. Всъщност, това е старо кресло с добавени към него десетина чекмедженца, поставка за чадър и стойки за въдици.
Всичко това се натоварва в бусче с ръждясали калници, с което Ау поема към пазени от него в дълбока тайна водоеми. Всеки ден, без изключение, между шест и седем вечерта, бусчето пристига пред вратите на гаража и Ау изсипва на площадката три-четири килограма дребна риба, а на специални куки над нея окачва мокър живарник и няколко огромни даула. Още щом чуят мъркането на бусчето, всички котки правят шпалир и търпеливо чакат приключването на ритуала по прибиране на такъмите. След което Ау протяга тънък жълт маркуч и пуска водата да тече върху рибите, с което удължава агонията им поне с час. След това, докато той мие калниците на бусчето, жена му пристига, сяда на столче пред ошмулено корито и със запретнати ръкави започва да чисти улова, като с отривисти жестове изхвърля черва и глави навън, където котките едва сварват да ги поглъщат.
Ау се включва в начинанието чак когато жена му е напъхала всички риби в буркани с разни подправки, за да провери дали са добре завити капачките им. След това ги подрежда в черен казан, качен на специална стойка, довлича бутилка газ, поглежда часовника си и щраква със запалката.
Останал съм с впечатление, че тия хора освен риба, друго не ядат. Никога не съм виждал жената на Ау да носи хляб у тях. Нито каквото и да е друго. Единственото, което мъкне от гаража към апартамента, са буркани с парчета риба в тях – най-вече каракуди и кефали.
Веднъж Ау ми донесе риба. Звънна на вратата и ми я тикна в ръцете – цяла чанта. Жена му била някъде и нямало кой да я чисти.
Малко след това, когато из цялата кухня се разхвърчаха хиляди ситни люспи и около мен се понесе тежкия дъх на гнилоч, осъзнах какво всъщност върши тя всеки ден. Някъде след час бях изчистил и последната риба, после почти толкова време възстановявах всичко около себе си в предишния му вид. И когато свърших, установих, че рибите са се размекнали дотолкова, че почти са се стопили. Като сладолед. Пъхнах ги в торбата при вътрешностите и отидох да ги изхвърля.
Ау пушеше нервно пред гаража си.
- Няма ли да ми платиш рибата? – изстреля той, щом ме видя.
От изумление не можах да си отворя устата.
- Ще ти я платя. Колко да ти дам?
- Петнайсет лева – изрече той.
По това време толкова беше надницата на един хамалин.
Платих му и оттогава не съм куснал речна риба.

Стигнахме и до Айвън – Великият майстор, колега на Бляк Джак. Разликата между тях обаче е от земята до небето. Всъщност основното е, че Айвън не е оправил нито една кола през живота си /даже собствената си/, въпреки че над гаража му се мъдри голяма табела „Автоуслуги”. На нея е написан и номерът на телефона му, както и призивът: „Не спирай да звъниш, докато не ти се отговори!”.
И Айвън като Ау е ранобудник.
Той живее в горния блок, но почти всеки ден първи се появява пред гаража си. Изважда от него масичка и столче, облича работна куртка и с чашка кафе се курдисва отпред да чака клиенти.
И ето – първият пристига.
- Я да видим сега какво й е на количката.
- Прекъсва – казва човекът. – Мисля, че бензиновата помпа не е в ред.
- Твое право е да мислиш каквото си щеш. Аз трябва да мисля как да реша проблема. Знаеш ли колко части има тоя кола? Но няма такъв, на когото да не съм помогнал. Има два начина – много евтин и много скъп. На кой се спираме?
Клиентът въздъхва.
- Колко струва първият?
- Само пет лева. Аз не дера кожи. Даваш ми петачка и до довечера проблемът ти е решен. Ще ти кажа къде да отидеш, за да стане това.
Човекът не може да повярва на ушите си. Забелязал съм, че в този миг всички изпадат в нещо като хипноза. Вадят петачката и след това се отправят с олюляваща се походка към колите си.
Според мен при този подход никой не би трябвало да стъпи отново тук. Но кой знае защо всеки ден продължават да прииждат клиенти и доста често в края на деня на Айвън му е трудно да закопчае джоба, в който пъха петачките.

Ето го и Льоже – шестият поред. Днес е гладко избръснат. И той като Айвън чака клиенти, но го прави вътре. С дългата маса и осемте стола около нея гаражът му прилича на дегустационна зала. На една от стените проблясва окото на отдавна прашасал телевизор, а под него върху шкафче са подредени дузина чаши с различна дебелина и височина, разнокалибрени ножове, вилици и лъжици. Жълтата крушка, провесена от тавана, непрекъснато премигва, а понякога и гасне, но това не притеснява ни най-малко стопанина. И насън да го бутнеш, той знае мястото на всяко нещо около себе си.
Вътрешността на помещението е заета от различни по височина и цвят пластмасови бидони, от които се носи мирис на меласа. В тях се съхранява суровината за основния поминък на Льоже – варенето на ракия. Със своя стар форд той обикаля всички складове в областта, където могат да се открият компоти и конфитюри с изминал срок на трайност, изкупува ги на безценица /понякога му ги и подаряват, за да им изчисти рафтовете/, изсипва ги във варелите, а бурканите продава на Ау. Но Льоже не е просто обикновен ракиджия – с познанията си за създаването на най-реномираните марки питиета той би могъл да съперничи на всеки преподавател в химико-технологичен институт. Може да ти сътвори от нищо нещо в буквалния смисъл на думата – пълни варел с вода, насипва в него мая за хляб и захар и след известно време дестилира съдържанието. Полученият продукт може да съперничи по качество на най-добрата водка. Разлива го в малки и големи бутилки, пуска телевизора и сяда пред своята маса. От прахоляка върху екрана не е твърде видно какво става там, но това не го вълнува много.
И ето, пристига някое хлапе със здраво стисната банкнота в ръката:
- Татко иска хубава и евтина ракия – изстрелва то, докато се диви на интериора.
- Това всичко са хубави и евтини ракии – посочва му Льоже наредените като в аптека шишета. – Крушова, дюлева, смокинова, ягодова, има и от зелени доматчета. Каква ти каза да бъде?
- Тригодишна – отронва детето.
- Ще трябва да изчакаш половин минута, че тригодишната е свършила – изпъшква Льоже. – Сега ще направим.
Той смесва няколко артикула във войнишко канче, след това, докато пълни бутилката, пита момчето:
- Поморийска или силистренска?
- Ами… не знам.
- Сега ще ти дам хасковска, а другия път го питай каква точно иска.
Прибира банкнотата и сяда отново на любимото си място.

Седмият гараж се продава. Собственик му е военен пенсионер, който отдавна не живее тук. Той не може да се начуди как така вече трета година никой не желае да го купи, при все че непрекъснато му намалява цената. И не знае, че когато пристигне някой потенциален купувач за оглед, все налита на някого от компанията. А всеки от членовете й е упълномощил негласно другите да прецени става или не става да я попълни. Явно дотук подходящ не се е явил, защото желаещите неизменно чуват, че това е прокълнато място – ето, покривът тече, вътре живее турска боа, всяка нощ припукват сини искри и се чува истеричен смях. Човекът променя цвета на лицето си и прави всичко възможно да се отдалечи по-скоро от там.

Сега разбрахте ли защо толкова обичам Златната пантофка?
Тя ми подсказва, че пътят може би не се връща там, откъдето е тръгнал.
Но защо вече не е същата, ще попита този, който е чел внимателно.
Спокойно, ще стигнем и дотам..
Занесохме я на изложба на минерали. Искахме да я видят повече хора. Целият свят да й се порадва.
И наистина, много извървяха. Гледаха, без да продумват, нищо не казваха – нито добро, нито лошо. Но аз знаех, че няма човек, който да не се развълнува при вида на Златната пантофка. И не можех да разбера защо, когато заставаха пред нея, ги обземаше почти невидимо безпокойство. И защо очите на всички ми изглеждаха толкова познати. А може би така ми се струваше.
Най-после дойде познавач. Хората се умълчаха, наобиколиха го. Най-добрият е! – само успя да пошушне някой. Заслужена награда! Той ще даде подобаваща оценка на прекрасната Златна пантофка, помислих си. Висок, слаб, с тясно лице и живи очи. Семпло облечен, със светлоока дама до рамото си. Спря се, загледа се. Взе аметиста, завъртя го в ръцете си. Затаих дъх.
В този миг направих откритието си.
Движенията на пръстите му бяха като тези на Алейкум. В погледа му се преплитаха самочувствието на Бляк Джак, тънкото презрение на Айвън, ехидността на Ау и независимостта на Тетко. И някъде в дъното на зениците му се таеше така добре познатият ми мрак от дегустационната зала на Льоже.
Той сигурно усети изумлението ми, защото изрече бързо:
- Не ме впечатлява.
- Но… – жената до рамото му раздвижи ръка така, сякаш галеше златните люспички.
- Обикновен родохрозит. Калций, манган и малко желязо.
Обърна се и тръгна пак с плавната си походка.
Разбрах, че оценката му е безупречна. Убеден бях, че той така вижда и жената до себе си – тънки черва, дебело черво, бъбреци. Кръв и малко сухожилия. От какво да се впечатли? Не са се впечатлявали и тия, които са унищожили Рим и Троя. Виждали са жителите им като съвкупност от органи, златните и сребърни творения – във вид на сестерции и денари. И кому всъщност е притрябвал някакъв бляскав Рим, някаква великолепна Троя? Нима не е по-вълнуващо да се разхождаш по препикаваните им от кучета развалини и да надигаш бутилка бира? Най-непоносимото нещо за смъртния е вечността. Затова от всичко на света той най-много обича руините. О, как успокояват те! Чудно ли е тогава, че всички велики завоеватели са превръщали всичко около себе си в камъни и пепел? И накрая само Александър, носейки аметистовия наниз, е чул: Пътят не води натам.
Привечер, когато всичко отшумя, посегнах да прибера Златната пантофка. И видях, че е пропукана. Все едно, че невидим паяк бе изплел бяла паяжина, хваната за върха й. А никой не беше я докосвал, освен оня човек. Но той я държеше толкова внимателно!
Спокойно, да не мислиш, че я боли? – сякаш чувам гласа му.
И сега, след толкова време, когато докосвам раната на Златната пантофка, продължавам да се чудя защо се случи това с нея.
Сигурно скоро няма да разбера. А в някой ден, когато ще ми бъде все тая и за Рим, и за Троя, и за всичките ми приятели, и за всичките художници, писатели и космонавти на света, може би ще чуя в съня си: Нашият път води единствено към сърцата ни и ние дори не предполагаме колко далечен е той.
Може би.