ЕСЕННО
ЕСЕННО
Накъде? – Сега ли през просото!…
Накъде? – Сега през тази есен…
Нещо ми е тясно на живота.
Пътят вън е два пъти по-тесен.
А не са от вчера и децата –
гледа вече вкъщи към престола
тяхното желание признато
там да седне истината гола…
Майка им – и тя на цар не случи:
я е имал, я ще има слава…
Кой ли – и какво ли – я подучи
всичко покрай мен да я съмнява?
А и отънелите ми дрешки
нещо хич не ми стоят богато –
много смешно! Много, много смешно…
Само аз си мисля, че е лято.
СНИМКИ ОТ ЛЯТОТО
На Георги Бурмов
Мечтаехме си всички за морето –
да идем там семейно, четирима!
Децата – както казваме – детето
от слънцето за зимата да взима…
И тъкмо сме постегнали багажа,
от джапанки разпънат по средата –
едно от тях да вземе да ни каже:
“Ами къде е фотоапарата?…”
Намери се и лента… И защрака
наляво и надясно обектива.
Децата знаят как това да чакат!
Морето знае как да си отива.
И кой тогава всичките ни снима?
Навярно пак морето знае само…
На пясъчната ивица – все трима!
И винаги един от нас го няма…
ТИШИНА
Надали е белег на стабилност,
ала доживяхме и това:
радиото вече ни е силно!
А децата чуват го едва…
Не че на ината си държахме –
то не бе инат и самоцел –
някога и ние тъй въртяхме
копчето до крайния предел.
Беше ни сред звуците широко…
А сега мечтаем за една
и недостижима, и дълбока –
стереозвучаща – тишина.
БЕЗСЪНИЕ
Главата ми бучи от думи,
които няма да напиша.
Кому е нужно да съм умен,
щом да съм глупав е излишно –
уж аз си мисля, а усещам,
че някой друг у мен боботи.
Не съм му определял среща
да ми разказва за живота.
Не съм го викал да дописва
на темето ми своя дневник.
Два часа кротък сън поисках.
А се оказах събеседник.
И точно трябва да отмеря
девиза, който отстоявам…
Нощта е паднала от вчера.
А пък денят не ще да става.
ПОЕТИТЕ
Неразговорливи сутрин,
вечер словоизлиятелни,
по обяд скептици трудни,
а след полунощ мечтателни,
поразително контактни,
ала иначе самотници,
в ситуации превратни
срещу себе си доносници,
без доспехи и мундири
те са рицари и граждани,
нищо че драматизират
не най-главното и важното,
милостиня те не просят,
горди са, но са и мнителни,
ако шапки още носят,
шапките са на главите им.
СВОБОДА
Пари
при пари отиват.
Двама
сядат при двама.
Щастливите са щастливи
със щастливите само…
А аз съм свободен.
НОЩНИ ДУМИ
Обидиха ме – случва се на всеки
от стръв за право да му стане криво…
И може ли сега да бъде лека
ей тая нощ – проточена и сива,
с кошмарите ли пак ще си осъмна?
Подготвям дълго своята защита,
с която утре правдата да върна…
Но утре никой няма да ме пита.
Възглавницата е чувалче пясък,
което ме опази от куршуми –
захвърлил съм го зад гърба си с бяс…
набрал съм за атака гневни думи,
като конец – накъсал мен – ги снаждам,
кълбото им ме удря през гърдите…
Аз – цели – утре трябва да ги кажа!
Но утре никой няма да ме пита.
НАСТРОЕНИЕ
Всяка радост е малко тъга.
Всяка болка е малко надежда.
Взела в шепи листата сега
есента пасианси нарежда
върху старата дъхава пръст,
върху тихия бяг на водите,
върху всяка пътека и кръст,
на живота пресякъл следите…
Есента! – Плодове.И мъгли.
Стихнал час. Ветрове оцветени.
Скъсан облак, от който вали.
Ярко слънце. И плаващи сенки
като търсеща нещо ръка
в омотаната слънчева прежда…
Всяка радост е малко тъга.
Всяка болка е малко надежда.
ПРИЛЕП
И прилепът е лястовица всъщност…
“Пернато” – тъмно и непоетично,
с какво от нея то е по-различно?
Щом също тъй крилата преобръща,
щом също тъй посоката променя
телцето му – цигулков лък над грифа…
Какво че все от нощната тарифа
захранва тайно своята антена?
Какво, че се промушва между жици,
но никога отгоре им не каца –
познато петолиние-пиаца
за средно музикални хубавици…
Че бил летяща мишка – кой не бяга!
Да знае някой лястовица кротка –
навярно и зад нея има котка?…
Той, прилепът, виси. Така си ляга.
Вися и аз (обратно – прав и смешен)
и тази нощ: Ах, лястовица бяла
дали ще видя някога? – Едва ли…
По-сигурно е прилеп бял да срещна.
СПАРИНГ-ПАРТНЬОР
Аз съм спаринг-партньор.
Аз не съм и дубльор –
нямам публика.
Славата нямам!
Там, на ринга закрит,
предпочитан и бит,
аз живея за другите само…
Незлоблив занаят –
върху теб да плющят
в страх за титлата
тежки пестници,
и по твоята пот
да се стича живот
минал в чуждите ръкавици…
Пак медали за друг
стискам в своя юмрук:
бяла кърпа
не хвърля ръката…
Там, край ранга открит,
под въжетата свит,
аз най-силно освирквам съдията!
