Николай Мински
Николай Максимович Мински (Николай Максимович Минский (Виленкин)) (15 (27) януари 1855, с. Глубокое, Виленска губерния, Руска империя - 2 юли 1937, Париж, Франция) е руски поет, драматург, публицист от еврейски произход. Завършва Минската мъжка гимназия (1875) и юридическия факултет на Петербургския университет (1879). Бил е съдебен заседател, после работи в банка в Петербург. Един от идеолозите на декадентството и символизма; чете лекции, сътрудничи (със З. Гипиус, Ф. Сологуб, К. Балмонт) на сп. „Северный вестник” (1891-1898), „Весы” (1904-1909), „Золотое руно” (1906-1909). От 1905 г. живее в Париж, през 1913 г. се връща в Русия. В годините на Първата световна война (от 1914 г.) е кореспондент на руски вестници във Франция. През 1914 г. емигрира окончателно. От 1921 г. живее в Берлин, от 1925 г. работи в съветското политическо представителство в Лондон. През 1927 г. се връща в Париж, сътрудничи на руската и френската периодика. Автор на сборниците със стихове „Стихотворения” (1887), „Из мрака к свету” (1922), пиесите „Железный призрак” (1909), „Малый соблазн” (1912), „Хаос” (1912), трактатите „При свете совести” (1890) и „Религия будущего” (1905), „Полное собрание стихотворений. Т.1-4.” (1907). Има и преводи. Своите философски и мистични възгледи свързва с херметично-гностическата традиция.
Публикации:
Поезия:
