ДО СЪРЦЕТО
И най-възрастните павелчани не си спомняха да е валяло такъв продължителен сняг. Валеше на едри парцали и бързо се трупаше. Заран мъжете с лопати го разчистваха, проправяйки пътеки до обора и комшията. Дебел сняг – дебел комат, казваха си народната мъдрост, ала добавяха, че когато коматът е дебел, присяда. Клоните на дърветата се кършеха, комините пушеха непрестанно. Жените не си показваха носовете навън, котките дремеха покрай печките, а мъжете отиваха в кръчмата да глътнат павурче ракия, да чуят новина, да бистрят неотменимо мътната политика. Децата се бухваха в бялото чудо, оформяха човешки фигури, бутаха се едно друго и в тази хаотична гълчава имаше нещо приказно и езическо.
Беше 15 януари 1878 година. Кметът на село Павелско Димитър Белев (Бялиолу) прие в къщата си генерал Черевин – командир на казашката бригада.
- Заповядайте, разполагайте се – канеше ги той в кьошка. – Сега ще усиля огъня. Да се стоплите и изсушите.
С генерала бяха още няколко негови помощници. Всички насядаха край огнището, протягайки ръце към игривите пламъци.
- Не се притеснявай, кмете, ние… за малко и продължаваме – каза генералът.
- Не се притесняваме – отвърна Бялиолу, – но оттук никой не излиза гладен и жаден. Път ви чака, а той е дълъг и тежък.
Жената на кмета шеташе, пренасяйки на софрата кисело мляко, саздърма, бито сирене, хляб – всичко, което имаше в долапите и избата. Но най-напред – кафе. Гостът се посреща с кафе, а се изпраща с благословия.
- Благодарим ви и си останете със здраве! – отвърна на гостоприемството и дружелюбието генерал Черевин.
Командирът поведе колоната през местността Бухлийца за Чепеларе. Заваля още по-обилен сняг, сякаш облаците се разтваряха и изсипваха целия си тежък товар. Снегът замрежваше погледа и напреш няколко метра нищо не се виждаше. Бяла пустош и самота. Виелици биеха като гладни вълци, биеха и замлъкваха. То и името Бухлийца, което идеше от бухал, звучеше непривично и страшно. Първото правило, което генерал Черевин знаеше, бе – при всякакви обстоятелства да съхрани живота на войниците! Беше невъзможно в този снежен въртоп да вървят и заповяда да се върнат в селото. На 16 януари командирът свика военен съвет, на който бе и кметът Бялиолу. Беше решено да се помоли населението на Павелско, Хвойна и Малево да окаже помощ в разчистването на снега.
На развиделяване излязоха павелчани от двете махали – Бяртина и Метряковската. Вкъщи останаха сакатите, болните и младите майки, които завиваха дребните си рожби. Мъжете бяха с лопати, жените – с бохчи и торби. Моските заработиха в дълга редица, през двайсетина метра. И когато най-задният свършеше своята си работа, преместваше се, отиваше най-отпред и така пъртината се удължаваше и удължаваше. За няколко часа пътеката стана толкова дълга, че краят й не се виждаше. С някакво опиянение, осияно от ослепителния блясък на снега, без да думат, безмълвно, мъжете отхвърляха снега, опирайки лопатите в земята. Без да знаят какво е умора и какво е задъх. Малчуганите играеха по пъртината, замервайки се с топки сняг, сякаш се замерваха с късове облаци и бяло небе.
- Съ-ът, бе! – викаха им бащите, щом вземеха да им пречат или някоя топка попаднеше в шапките или по дрехите им.
Жените чакаха на мегдана. Когато момците на генерал Черевин се насъбраха и командирът им се изправи най-отпред с белия си кон, баба Стана спря до Черевин и му подаде домашно тъкана кърпа със завит в нея сребърен кръст.
- Синко, нека Господ, Света Богородица и Свети Мина ви чуват и помагат!
Руският богатир слезе от коня, целуна ръката на родопчанката и през сълзи рече:
- Благодаря ти, майко! Ние няма да забравим този час и този ден. А кръста ще нося отляво, до сърцето – той ще пази мене, а сърцето ми ще тупти за православната вяра!
След баба Стана и други жени наближиха конниците. Стрина Русафа подаде на едного торба с орехи, скарнянки и бито сирене. Леля Колина беше станала в тъмно и бе заредила пещта. Увила фурните с месал, тя раздаваше по един хляб, все едно раздаваше причастие. Къба, бедна павелчанка, забрадена в черно, подаваше китка чемшир: „Вземи, син, аз друго нямам, ала зеленкото е за хубаво!” Гайтана бе донела седем чифта вълнени чорапи – в тоя каймет да им е топло на ножинките. Горките мои, мислеше си тя, откъде ли са дошли, докъде ли ще стигнат, горко и на майките им, които не знаят дали са облечени и нахранени, дали ще се върнат или ще получат страшната вест: „Скъпи родители, вашият достоен син загина за свободата на поробения български народ. Загиналият за свобода не заслужава скръбта, а гордостта. Той няма гроб – най-храбрите и безстрашните са безгробни и безкръстни, защото ще живеят винаги в нашите сърца. Целунете икона в православния храм, запалете свещица и помълчете…”
Кметът Бялиолу гледаше как се смесваха българи и руси, въпреки нетърпимия студ и снега, който днес валеше по-слабо, ала падаше красиво, сякаш идеше от седмото небе. И не вярваше на очите си. Но вярваше на сърцето си, което преливаше от топли вълни. Сдържаше вълнението си, както русите сдържаха юздите на конете си, които напираха да вървят в родопската планина. Имаше нещо сказачно в тази мила картина, която заслужаваше ръката на талантлив художник. Комините на къщята все така димяха, конете пръхтяха нетърпеливо, от ноздрите им излизаше пара, на мегдана гълчавата бе не толкова шумна, колкото сърдечна и трогателна.
И изведнъж, най-неочаквано, заби черковната камбана – нейният звън проникваше в студа, изпълваше пространството и се понасяше към Персенк и Червена, към Пашалийца и Глухи връх – и глухият връх го чуваше и разтваряше зелените триъгълници на боровете, от което снегът падаше на земята и така те открояваха непроменимия си цвят, прегръдката си, която приютяваше катерици и птици, всяка горска живинка. Камбаната не биеше нито за служба, нито за умряло, нито за бедствие… Камбаната удари четирийсет пъти – удари на молитвата и спасението, на избавлението и надеждата. Един мъж се обърна с лице към църквата, свали калпака си и се прекръсти. Някой каза, че самият свещеник Илия Ташев, който е от рода на хайдут Ташо, бие камбаната. „Бог да е с вас!” – молеше се попът, дърпаше въжето и знаеше, че вечерта, когато заспи, ще сънува най-хубавия сън и ще се събуди утринта, когато слънцето ще изгрее по-рано и ще залезе по-късно.
Генерал Черевин и неговата част поеха на юг, натам, където неизвестността щеше да бележи всяка тяхна стъпка, където тревожните изненади щяха да изострят сетивата им до болка, но духът, който изпълваше дълга им, щеше да ги обладава, защото се бяха хванали на туй кърваво и дълго хоро, от което нямаше пускане. Все едно какво щеше да им струва – суетата на славата, на която не се поддаваха, или смъртта, мисълта за която изтикваха, защото свободата, тази сладка тръпка и романтичен унес, бе техният стремеж и неутолима жажда.
Кметът Димитър Белев изпрати последния войник и последен напусна мегдана. В душата му трепваха тихи възторзи – звънтежът на храмовата камбана се вливаше на талази и от това сърцето му ставаше по-широко, по-смирено, по-горещо.
