Диана Павлова

Навярно мнозина минават през стадия Буковски, през стадия Хенри Милър. Изживяла съм ги пълноценно и аз, бих казала, когато му е било времето.
Въпросът обаче продължава да настоява за отговор: защо някои автори съзнателно избират да си останат на този стадий, а не да продължат напред по пътя към зрелостта.
Предполагам даже, те самите не осъзнават, че това е просто етап от развитието на литератора, от който може да се излезе, който може да се надживее.
Не разбират, защото преднамерено усилват трептенията на болката и опиянението, което то им носи.
Харесва им…
Харесва им този душевен мазохизъм, изтълкуван неправилно като свобода.

От къде тръгва всичко? От пубертета, когато по-чувствителният и наблюдателен човек, в мигове на самота постепенно вижда колко еднакво, монотонно и ежедневно бъдеще му предстои. Бъдеще, в което нищо не се случва. Бъдеще като на родителите му, прегърнали своя кръст и поели бремето си, за да го отгледат. Бъдеще, в което всеки ден милиарди жени и мъже правят едно и също и кратките звездни проблясъци на битието докосват едва единици от тях.
Така мисли тогава той. И не само той.

И после, на около двайсет и две, съвсем естествено за онзи емоционален и различен от останалите /поне той го вярва/ младеж, връхлита етапът Буковски.
Буковски въздейства така, сякаш те предизвиква да станеш творец.
Думите му звучат толкова естествено, че съвсем спонтанно решаваш – „и аз мога”.
Но какво можеш ти на този етап?
Да разкажеш колко “шибан” е животът?
И че най-голямото откровение, с което можем да го изразим, е чистият, див натурализъм?
Философията на Чарлз Буковски в повечето случаи остава чужда за младия сетивен човек, той схваща само формата и обвивката на неговата поезия.
Буковски е имал, най-малкото, солиден житейски опит зад гърба си, когато е писал произведенията си.
Няма лошо да опиташ да пишеш като Буковски. Лошото е, че никога не преминаваш границата на подражанието. Защото си на двайсет и две или на трийсет и тепърва имаш да учиш за живота, чувствителен човеко.
Да, да пишеш като Буковски изглежда лесно, примамливо, впечатляващо и доста по-късно разбираш, че е трябвало да опиташ чак на шейсет.
Добре е да се премине през този етап, но е добре и да се продължи напред. По пътя към зрелостта – онази, която не разбираше и отхвърляше през пубертета. Онази, която тогава беше силно изкривена в представите ти.
Но може да направиш съзнателен избор и да продължиш да живееш така – под упойката на съзнателно преувеличената душевна болка. Със съзнателно отхвърлени ориентири (тези, които обикновено хората приемат в зрелостта) и обявяването им за безсмислени.
Може съзнателно да избереш да останеш дълго на спирката Лъжебуковски. И съзнателно да се откажеш да пораснеш, да не потърсиш и другата страна на живота.
Заклещен така, ти твориш своята постмодерна литература. Уви, за мен тя е нито рак, нито риба.

Нито Буковски, нито себе си.
Нито пък нещо по-добро.

Ако дръзнеш да надживееш този стадий, би се спасил, би прогледнал от висотата на новия си ден (и с всичкия багаж, който носиш) какво е животът всъщност и какво всъщност е Буковски.