Иван Митев

Куция, наричан още Магаренцето, не помнеше колко беше часът, когато влезе в кръчмата до прелеза, но не ще да е било повече от дванайсет, защото точно тогава взеха да прииждат работниците от ремонтната работилница. Пълнеха по бира във всеки джоб на комбинезоните си и отиваха да я пият някъде навън. То в кръчмата – каква ли кръчма беше – с пет маси, нисък таван и пропукани стени – хич и не беше за стоене, защото от една пукнатина непрекъснато извираха лъскави черни буболечки, опитваха се да хвръкнат, удряха се тук-там и пак запълзяваха по цимента. От време на време някоя тупваше между чиниите и бутилките с бира и тогава всички едновременно – освен него на масата бяха кантарджията, магазинерът-изкупвач на вълна от близкия пункт, стрелочникът и някой си Глух Петко, който се беше пазарил да изчисти канала зад кръчмата – та всички едновременно посягаха да я съборят долу. Встрани от масата, до обкования с ламарина сандък, в който се изстудяваше бирата, имаше цяла купчинка избити през последните десет часа буболечки.
- Ббай Ккк-кольо! – викна Глух Петко на кръчмаря, който дремеше, опрял глава на масата, до вратата на кухнята. – Ббай Кольо, рекох ти да вземеш да ги махнеш от тука, да не ги гледам!
Бай Кольо се размърда и рече:
- По два лева е бирата – намести главата си между ръцете и пак се отпусна.
- Дайте да сменим темата – обади се Магаренцето.
- Правилно! – каза стрелочникът. – Да поговорим за Варна!
- Ще вали дъжд – обади се магазинерът. Свали каскета, почеса покритата си с лишеи плешива глава и го нахлупи пак.
Куция въздъхна.
- Абе защо си бъркате в носовете непрекъснато? – рече изведнъж. – Не сте спрели да си бъркате в носовете.
- Девет и двайсет – обади се бай Кольо и прохърка.
- Това ви съсредоточава – констатира Магаренцето, – затова си бъркате.
- Да – казаха едновременно стрелочникът и магазинерът. – Така е.
- А? – попита Глух Петко.
- Ами що не си чешете бакенбардите, вместо да си бъркате в носовете?
Стрелочникът вдигна ръка и почеса бакенбарда си.
- Щяхме да сменяме темата – подхвана той. – Наздраве!
- Наздраве! – рекоха всички и вдигнаха бутилките.
На вратата се появи младеж с изпънат до пръсване от задника си бял панталон, изкълчи се, щракна с пръсти и излезе. Отнякъде се чуваше музика, прилична на джаз.
- Хайде, ти си наред – каза стрелочникът на кантарджията. – Кажи нещо.
- Какво да кажа – въздъхна той, – стар съм вече.
- Абе кажи по една бира.
- Ей къде е бирата, вземете си.
- Ние ще си вземем, ама някой трябва да я плати.
- Ааааах, той бай Кольо вече й загуби дирите.
Магаренцето стана и като изкуцука, измъкна четири бири.
- По два лева е бирата – обади се бай Кольо.
- Защо четири? – попита кантарджията.
- Аз ще пия една ракия – рече Куция, – да се съвзема.
- Трябва да си налейш тогава – кимна към бай Кольо кантарджията, – че той колкот налей, толко и ще разлей.
- Хубаво де, няма да пия ракия – рече Магаренцето и си взе бира. Така и така нямаше пукнат лев.
Две буболечки паднаха на масата. Веднага след тях се сгромолясаха всички бири.
- Добре, че не са отворени – каза Глух Петко и започна да ги изправя.
- Ох, така си пилея живота – въздъхна пак Магаренцето.
- Раундъп – каза магазинерът. – Само раундъп.
Чу се далечно боботене. Стрелочникът скочи като ужилен и се втурна навън. През оплютото с мухи прозорче се видя как прескочи канала и връхлетя в къщурката до линията.
- Можех да се прибера с тоя влак – каза Куция. – Напълно обезводнен съм вече от тая бира. Пък и нощта настъпва. Ще има да куцам…
- Що бързаш – обади се кантарджията, – ще има и друг влак.
- Ще има ли?
- Ами аз съм от трийсет години на тоя кантар, не съм видял влаковете някога да спрат.
- Абе, не съм ли оставил тука ключа за бариерата? – викна задъхан стрелочникът. – Къде отиде тоя ключ, мамицата му!
Всички се огледаха и вдигнаха рамене.
- За какво ти е бариера, то жива душа няма наоколо – каза кантарджията, измъкна от джоба на избелялата си куртка табакера, отвори я и взе да мачка тютюна в нея.
Стрелочникът се изгуби навън.
- Виж, за тютюна не бях се сетил. Бай Кольо трябва да свари тютюн и да ги полее. Да им напълни дупката – рече Глух Петко.
- Момчета! – обади се бай Кольо. – Дръжте се достойно, момчета! Аз не мога, пиян съм, вие се дръжте достойно…
- Че ние какво правим? – попита магазинерът.
- Хубав или лош, светът е хубав! – заяви Глух Петко.
- Пропадам! – каза Магаренцето. – Пропадам! И няма за какво да се хвана!
- Тия, дето имат, се държат за чеповете си – подхвърли кантарджията и се зае да плюнчи хартията.
- Колкото и да е дълбока дупката, тя има край – намеси се магазинерът. – Само трябва да сипе точно вътре. Малко по малко.
Боботенето отвън се усили, после утихна. Влезе оня младеж, покълчи се и пак изчезна.
- Бай Кольо трябваше да се обади на ХЕИ-то – каза магазинерът, свали каскета си, почеса се и го нахлупи. После задърпа голямото си ухо. Като всички селяни от тоя край и той имаше дебел нос и месести уши. Куция беше с високо чело, крив нос и снопчета бръчици около очите. Имаше и къса бозова брада, която му придаваше вид на тримесечно магаренце.
- ХЕИ-то ще му раздажаска фамилията – рече кантарджията. – Той не е мил чаши от Никулден насам.
- Не може така – каза магазинерът. – Те може да пренесат някоя зараза.
- Където има ракия, зараза няма – отвърна кантарджията и разпафка цигарата си.
- Бай Кольо! – викна Глух Петко и напъха ръката си в широкия джоб на покрития си с лъскави петна панталон. – Едно студено ще пийш ли?
- Не ща! Ангината ме боли!
Влезе стрелочникът с напълно разкопчана куртка.
- Отели ми се вола докато го намеря тоя ключ. Няма да я вдигам повече, да си седи пусната.
- Тъй ами, на кого ли ще пречи? – обади се кантарджията.
- Може камион да мине – каза Куция.
- Нали ще дойде да пие бира, ще го видим – стрелочникът стисна очи и кихна. – Тая ли беше мойта бутилка?
- Тая – обадиха се всички в един глас.
- Съвсем ми излезе от акъла тоя пътнически – рече той, като изтри челото си. – Нали от вчера има ново разписание. Ама и началството къде се изгуби днеска, цялата гара е на моята глава.
- Коси в Мокрото – каза кантарджията. – Снощи му наковах косата.
- Целият канал е пълен с патраци – рече Глух Петко, – можеш да се покриеш с едно перо, толкова са големи.
- Какво е това патраци? – попита Куция.
- Че – патраци – казаха му.
- Хората трябва да обичат народа – продължи Петко. – И народът трябва да обича хората. В младите ми е надеждата.
- Бай Кольо човек ли е? – попита кантарджията.
- Бай Кольо е човек с главно К – рече стрелочникът.
- Що не си почисти кръчмата тогава?
- Раундъп. Само раундъп – каза магазинерът.
- Може и нафта – обади се стрелочникът. – При мене бяха излезли мравки. Хем крилати мравки. С нафта ги ликвидирах.
Още една буболечка се завъртя над масата, удари се в челото на стрелочника и падна в чинията със салама.
- Е? – попита той. – Нахрани ли се вече? – и посегна да я извади.
- Остави я, остави я – рече Глух Петко, – остави я, да видим колко ще изяде.
- Или нафта, или топла вода със сол – кантарджията посегна и я извади. Пусна я на земята, избърса пръсти в покривката.
- Ей! – извика някой откъм вратата. Беше човек с железничарски панталон и пуловер без ръкави.
Стрелочникът скочи.
- Къде отиде тоя влак, дето беше тука?
- Кой влак?
- Дето дойде сега на гарата?
- Ами че не тръгна ли? Ти закъде щеше да пътуваш?
Оня въздъхна страшно.
- Аз съм машинистът – каза. – Слязох да пусна една вода и помощникът офейкал. Бръмбари има в главата, не мозък.
- Раундъп – каза магазинерът. – Само раундъп.
Откъм бариерите се чу свирене на клаксон. Стрелочникът излезе заедно с машиниста, но малко след това се върна.
- Стажантчето – рече той. – Нашто стажантче. Натоварило ги на камиона и ги води на дискотека. Всичката хлапетия. Пратих го по черния път да превари влака до другата гара.
Нова буболечка падна в чинията.
- Аз ви казах да не сядаме на тая маса – рече Глух Петко.
- Другите маси не ги обичам – каза стрелочникът. – Пък и нали трябва да гледаме през прозореца какво става навънка.
- Стъмнява се, какво – кантарджията дръпна яко и замъгли прозореца с дим.
- Напротив! Напротив! Вие не сте излезли да видите! Точно обратното! Развиделява се! Сега е по-светло, отколкото на обед.
- Щото няма облаци.
- Не бе! Нещо става с това време! Направо се съмва! Пък е вечер.
- Времето е спряло – каза Куция.
- В наше село нивга не е вървяло – отвърна кантарджията. – Хеле пък в бай Кольовата кръчма.
- Аз не знам да го е имало – допълни магазинерът.
- Агностицизъм – каза Магаренцето. – Това е агностицизъм. Трябва да докажем нещо, а не можем.
- Защо? – запита изкупвачът на вълна. – Не сме опитали. За раундъпа съм сигурен.
- Дай да поговорим за Варна – стрелочникът удари бутилката върху масата.
- Момчета! – обади се бай Кольо. – Момчета!
- Рап-сок-сън! – викна Глух Петко. – Това е – Рап-сок-сън! Няма рунтъп, няма нафта. Рап-сок-сън! Една вейчица ще ги умори. Зад канала има.
- Рак-сок-сън – поправи го кантарджията.
Бай Кольо издърпа стола си назад и се изправи, като клатеше глава. Беше с гуменки на бос крак и зелен дочен панталон.
- Аз смятам – започна бавно той, – че те трябва да живеят. Всяко червейче има място на тоя свят.
- Да си живеят – рече кантарджията, – ама не тука.
- Тука им харесва.
- Не може така – обади се магазинерът. – Това е все едно да оставим пасилките да пасат вълната – и изхълца.
- Ти… – бай Кольо замаха с ръка, – нали продаде нафталина. И на мен не остави. Да не…
- С нафталин не става – каза изкупвачът. – Раундъп. Само раундъп.
- Бай Кольо – стрелочникът извади портфейл, – затвори, да можем да се приберем. Затваряй, време е.
Бай Кольо довлече стола си до ъгъла на масата и седна. Извади топка пари, избра банкнота от десет лева и я подаде на Куция:
- Аз ще… Иди сипи по една голяма ракия.
- Годината е калпава – рече Глух Петко, потривайки широките си ръце, покрити с издути вени. – Затова има буболечки.
- Бай Кольо, стига вече. Да остане и за утре – рече кантарджията.
- Добре де – каза Магаренцето, – как да се прибера?
Стрелочникът погледна часовника си и се наведе към него:
- Има един специален вагон след малко, ще те кача на него. Ама тайно трябва да стане, щото разберат ли, че пускам някого…
- Тайно! – потвърди Глух Петко.
Бай Кольо стана и се затътри към кухнята.
- Че тя ракията свършила – обади се оттам той.
- Разгеле! – въздъхна кантарджията и махна една буболечка от врата си.
- И мастика ли няма? – попита Куция.
- Мастика? Че имаше ли тука мастика? – хлъцна бай Кольо.
- Бай Кольо! – ревна Глух Петко. – Бай Кольо! По едно последно!
- Затворено е! Край! Ясно ли е, бай Кольо? Хайде, затваряй! – повтори стрелочникът.
- Зат-во-хлъц – зат… край!
- Гърбът ми е мокър – кантарджията се наведе и разчеса стърчащите от прашните си сандали пръсти на краката. – Зной като дъжд.
- Заваля ли? – попита Глух Петко и надигна бутилката си. После я трясна на масата, бръкна под горната си устна, извади удавена буболечка и я постави пред себе си.
- Бас държа, че ако я поръся с пепел, ще тръгне – рече изкупвачът на вълна. – Бас!
Глух Петко тръсна цигарата си, пепелта падна встрани.
- Е, не така. – Магаренцето натисна леко крайчето на цигарата и затрупа буболечката с пепел.
- Бас за една мастика!
- Затворено е! – отряза кантарджията.
- Ще тръгне! – въодушевяваше се изкупвачът.
- Ще тръгне! – повтори Глух Петко. – За една мастика! – и подаде наплюнчения си пръст.
Магазинерът лепна своя.
- Колко време трябва да чакаме? – попита Куция.
- Докато тръгне – каза изкупвачът.
- Зат-во-ре-но! – обади се бай Кольо отвътре.
- Бай Кольо, не е честно да пиеш скришно! – викна Глух Петко.
Магаренцето издуха пепелта, взе буболечката и я огледа.
- Че тя няма глава! – рече той. – Главата й липсва!
Чу се боботене на влак. Стрелочникът скочи и намигна едновременно с двете си очи.
- Хайде, иде! Това е оня вагон!
Магаренцето се изправи.
- Платено ли е всичко?
- Зат-во-ре-но е! – обади се бай Кольо. – Хлъц. Край!
Глух Петко замаха с ръка.
- Давай! – викна. – Давай! Придвижвай се!
Магаренцето изкуцука към вратата с вдигната за довиждане ръка. След него излезе стрелочникът с бутилка бира в джоба.

Откъм далечния край на гарата се появи локомотив с вагон след себе си.
- Сега ще маневрира – рече стрелочникът. – Ще го вкарам в друг коловоз. Скрий се в оня папур и се мятай като мине край тебе.
- Нещо трябва ли да?… – попита трескаво Магаренцето.
- Ще почерпиш другия път!
Куция му махна, изтича приведен към канала и се шмугна в папура.
Но локомотивът спря на гарата и не помръдна повече.
- Какво става? – викна Магаренцето от папура.
- Трай там. Знам ли!
- Потъвам! Потъвам в батака! – развика се Магаренцето.
- Какво става тая вечер на тая гара, хай мама му стара! – плю стрелочникът.
Локомотивът забоботи и бавно се приближи.
Магаренцето хукна след вагона, закачи се на стъпалото и увисна там.
Машината спря отново и тръгна с вагона напред.
Стрелочникът видя, че Куция му маха от прозореца на коридора.
- Разгеле! – изкашля се той и потупа бутилката в джоба си.
Малко след това Магаренцето се огледа. Купетата бяха тъмни, наоколо се носеше миризма на оръжейно масло и нафталин.
Той отвори първата изпречила му се врата и надзърна вътре.
- Васке! Хайде ма, Васке! – чу се дрезгав глас оттам.
Куцият застина.
- Хайде ма, Васке! – продължи гласът. – Изнадях са!
- Аз не съм Васка! – рече Магаренцето. – Казвам се Румен Старковски – той пристъпи крачка напред и се вгледа.
До прозореца седеше възрастен мъж с широко лице под смачкан каскет. Ръцете му лежаха отпуснато върху едрите му колена.
- А? – стресна се той. – Хубав човек ли си?
- Хубав съм! – рече Магаренцето. – Макар че куцам.
- Жив и здрав да си! – продължи оня. – Я съм бай Ночо от Карамфилово и питам, щото нося много пари.
Очите на Магаренцето светнаха.
- Крадени ли са?
- Не са! Не са! – бързо отговори бай Ночо. – Мои са си! Отивам да купувам крава! На хайван пазар, рано сутринта са най-евтини!
- Васка жена ти ли е?
- Не! Не е! – продължи да боботи бай Ночо. – Комшийско момиче е! Ама така и така давам цяло шише ракия на машиниста, вземам и нея. То много иска да ходи в града детето, отворено е, момей са сега, пък тука на село освен магарета и кочове друго можеш ли да срещнеш? Има ли лошо да иде дето му се ще?
- Няма! – каза веднага Магаренцето. – Хубаво ли е?
- Капчица! Шестнайсетгодишно, оперено, пъргаво кат козичка!
- Ами що се бави тогава? – попита Магаренцето и тръгна да погледне през прозореца.
Бай Ночо си отвори устата да отговори, но в същия миг вагонът се тресна в нещо и заедно със скърцането се чу и охкането на Магаренцето, който се намери в бай Ночовия скут, след като се халоса в стената.
- Яваш ба, комшу! – изрече бай Ночо. – Ша на изтрепеш!
- Ако ти е много силна ракията, и тая може да стане! – обади се Куция, докато се изправяше.
Отзад се чу някакво тракане, отвори се вратата на съседното купе. Машината забоботи до изнемога и потегли бавно.
- Тя е! – рече бай Ночо и се надигна.
- Стой, кой идва! – изкрещя някой в рамката на вратата.
- Вас… – смрази се бай Ночо.
- Стой, ще стрелям! – чу се нов крясък и Магаренцето видя, че от вратата се насочва лъскава цев към тях.
- Спокойно бе, не сме мръднали! – уплашено се обади бай Ночо.
- Кръшкачи! – изкрещя оня. – Скатавате се, а! Така ли? Вас питам, кирове! Какво правите тука! Ще ви гипсирам, ясно ли е! Отговаряйте!
- Отиваме да купуваме крава! – отговори Магаренцето.
Настъпи пауза.
- Каква крава, бе! – гласът се снижи. – Това е военен ешелон! Намирате се във вагона на охраната! Какви сте вие!
- Старковски съм – рече Магаренцето. – А това е…
- Какви чинове имате? – попита озадачен оня.
- Я съм подофицер – каза бай Ночо.
- Моят рейтинг… – започна Магаренцето.
- Какво става тука, ефри? – викна някой от коридора.
- Съвсем не знам, син младжант! Има двама в купето!
- Казах трима да доведеш, не двама, няма да играя сантасе! Ясно ли е?
- Тъй вярно, син…
- Марш при машината!
- Слушам! – рече оня и се отдръпна.
В това време влакът мина край някакви лампи и купето се изпълни със светлина.
- Че вие сте цивилни, бе! – изуми се сержантът. Беше с тясно лице и хайдушки мустаци.
- Ами… – започна Магаренцето.
- Млък! – изрева сержантът и се клатушна. – Три секунди ви давам да ми кажете какви ги мътите тука! Девет нощи не съм спал зарад такива като вас!
- Ясно ли е? – продължи той на втората секунда. – После по един седем шейсет и два в главите! И по един предупредителен!
- Вие като всеки умен военен разбирате вероятно, че сегашната ни кауза пердута е резултат от една обикновена ретроспекция – каза Магаренцето с издути от усилията си да се концентрира вени на слепоочията.
Сержантът не можа да реагира веднага.
- Какво? – зина той.
Боботенето откъм машината се усили. Влакът постепенно намаляваше хода си. Откъм другия край на вагона се чуха гласове.
Сержантът въздъхна страшно.
- Марш оттука! – изрева. – Разбира се, че разбирам! Изчезвайте!
- В движение? – попита съкрушено бай Ночо.
- Навън!
- Немой така бе, другарьо офицер – започна бай Ночо. – Ей сега и Васето ще се качи от другата гара! Как ми излезе от главата, че отиде на танци в Малево и ми рече, че оттам ще хване влака! Хубаво дете, комшийско! Таман ще се опознайте!
Сержантът оправи паласките на колана си.
- Че ние не минахме ли вече тая гара? – попита той.
- Не сме! Не сме! – задъхано рече бай Ночо. – Нали щеше да се качи!
Сержантът прочисти гласа си.
- Много хубаво дете, да знайш! – продължи бай Ночо. – И баба й, и дядо й са живи, и крава имат хората, и две прасета, и кучето им е ваксинирано против бяс! Чешма имат и на двора, и вкъщи!
Машината забуча така, като че щеше всеки миг да се взриви. Магаренцето стана, долепи лице до стъклото и се взря навън.
Гласовете от другия край на вагона се усилиха.
- Качваме се по някакъв хълм, ама май няма да стане – констатира Куция.
- Че това е Хасковският ямач! – обади се бай Ночо.
- Разстрел! – изкрещя сержантът. – Направо за разстрел!
- Немой, другарьо офицер! Немой са ядосва! Аз ще го пратя момичето да ти дойде на свиждане, то много си пада по войската! Ши дойди, ши видиш!
Влакът спря.
- Ефри! – развика се сержантът. – Какво става, ефри? Къде сме?
- Виждам някакво сухо дърво – рече Магаренцето.
- Друго? – викна сержантът. – Какво друго?
- Луна – каза Магаренцето.
Зачу се скърцане и влакът тръгна назад, като започна бавно да се засилва.
- Че ние се връщаме – установи кротко бай Ночо. – Сигур се сети Манол, че не сме взели Васка. Как няма да се сети, толкова ракия му дадох!
Сержантът щракна предпазителя на автомата си.
- Някакви релета се прегрели и са изключили – доложи ефрейторът. – И не можем да се спрем.
Сержантът мълчеше грозно със сбърчено чело. После щракна още надолу предпазителя.
- Ти чуваш ли се какво каза? – попита той.
- Не можем – преглътна ефрейторът. – Не можем да се спрем. Чак долу в равното.
- Таман ще вземем Васето – обади се бай Ночо.
- Млък! – изрева сержантът. – Има ли завой на тая линия?
- Има! – рече зарадвано бай Ночо. – Има голям завой точно преди Малево…
- Ай-ай-ай-ай! Ай-ай! – хвана се за главата сержантът и тръгна по коридора, следван от ефрейтора. – Защо бе, ефри, ние трябва да умрем? Защо точно ние, а?
- Да скачаме! – развика се ефрейторът. – Да скочим всички!
- Имаме две минути! – рече сержантът. – Две минути до най-голямата жепе катастрофа в България!
- Сигурно ли е?
- Двайсет и девет танка ни влачат, ефри! Един милион тона! Ще вземат ли завоя?
- Един милион! Ако са по-малко…
- Ония идиоти са кутсузите! Цивилните!
- Да скачаме ли?
- Ще вземат ли завоя?
- Ако са по-малко от един милион…
Сержантът тръгна бавно с походка на боцман, като се опираше по стените на вагона. Появи се в рамката на вратата и ревна към двамата вътре:
- Последен шанс! Последен шанс ви давам! Колко е двайсет и девет по четирсет?
- Всичко друго, това не! – възпротиви се Магаренцето.
- Последен шанс! – сержантът се тръшна на седалката. – Докато отворя очи, да сте готови! Двайсет и девет по четирсет! Един милион ли е или по-малко?
Няколко мига след това вече спеше дълбоко и спокойно, с отворена уста.
- Каква ли крава ще случа тоя път – промълви бай Ночо. – Каква ли ще е…

1993 г.