МОЖЕ БИ ЩЕ УМРА
МОЖЕ БИ ЩЕ УМРА
“Наверно я умру. Глаза закрою…”
В. Висоцки
Може би ще умра. На Земята дано й олекне –
натежах й с презряла вина. Ако стана на прах –
ще затрупам дълбоко под мен всички пътища лесни,
по които не стъпих дори – да не би да е грях.
Може би ще умра. Може би. И е сигурно даже.
Аз не зная за другите, само че нощи и дни
всяка глътка вода я пестях като цяр за прокажен
и след сушав сезон оцелявах с трохи от мечти.
Да ви кажа, преди да умра, че това е логично.
И добре, че ръцете ми служеха като криле –
и сега съм щастлива, че пълно и щедро се вричах,
че дори и за миг не се сетих да бъда добре.
Може би ще умра. Кой ще вземе със мене завоя?
Всяка следваща пряка е тайна. И искам да знам
като дойде нощта и след отлив настъпи прибоят,
ще ме чака ли някой със лодка, гребло и платна
и с попътния вятър, поръчан за мене отрано,
и с един летописец – да помни и в миг призори
да пребори срама пред деветото мое коляно
и да каже, че носи вързопче строшени мечти.
А деветото мое коляно да чака на нокти,
да брои и да смята на кой и по колко от тях
ще му стигнат да мине по тесния път на живота
със изправен гръбнак под товара на чувство за грях,
дето аз го сгреших. Дето режех, преди да премеря,
после снаждах несръчно рогатия страх със кураж…
Като тръгна от тук щур наследник след мен да замери
с камък, с клетва и песен… ще дойда на същия праг.
ДИМИТРОВДЕН
…с две липи отпред…
Със рани от главата до петите
докретах до един далечен праг.
И някак като в сън са ми липите
и двама-трима старци, дето пак
прехвърлят броеници до дувара –
мънистата се губят като в пръст
в ръцете им. Лозите, вече стари,
със мъка раждат. И като на кръст
разпънати са винените истини,
с които, прокървила, есента
в забрава им налива младост в мислите
и с камъни замеря по нощта,
там, дето през тъмницата заминаха,
нагиздени със свещи и цветя,
на мъжките животи половините…
Пресъхнала е селската река…
Завързал за едно хвърчило дните си,
последният махленски малчуган
ме стрелва с поглед, плюе на петите си
и става пред очите ми голям.
До бащината къща – път разкалян.
Липите ми отсекли за дърва.
А в мен като над стара наковалня
камбанено стоварва се чукът…
ПОСЛЕДНАТА ПЪТЕКА
Нова пътека. До изгрева стъпвам по тръните.
В утрото плисвам вода – да върви на късмет.
Хващам се здраво за всяко поредно разсъмване –
цвете да няма – от плевел ще свия букет!
Тръгвам. Под мен уморени са старите пътища.
Всичките бяха последни. И всички – до гроб!
Днес се препъвам пред прага на ново завръщане –
пак се добрах до поредния – стотен живот.
Свикнах му вече на всяко тръпчиво умиране.
Стана ми навик да чакам за поп и тамян.
Докато дойдат – последна пътека намира ме –
връзва ме, вика ме, води ме в ден като храм!
Светъл и щедър, последният миг на обичане,
вързан за спомен, препуска към другия бряг.
Тежко се свлича в краката ми памет за вричане…
Някой ми взе и ключа от последния праг…
В новото утро ще струпам на купчина тръните…
думите, мислите, клетвите. Клечка кибрит.
Нова пътека. Последна. Последно разсъмване.
После ще пусна живота – до дъно изпит.
РЕЗЕНЧЕ ЛУНА
При теб ще дойда с резенче луна,
посипано със захар от звездите,
останало случайно след нощта,
когато единак захапа хищно
едно недоизгряло в нас небе
и звездните му тайни прокървиха,
и някак си, преди да разберем,
наръфани – далеч от нас се скриха…
Напеченото лято прегоря…
И оня вой – самотен, нелогичен,
усещам все по-рядко във съня
със нокти да дере – като предричане…
И все по-малко искам да деля
луната, и звездите, и небето
с онази дива алчност на страха
и с него да преспивам – все на светло…
Днес идвам! – вместо него – теб избрах –
с една убита, престаряла смелост,
с натрапено усещане за грях,
с обречената радост на отшелник…
Сега ти нося резенче луна –
опазих го от сладката й пита.
Преглъщай страховете и греха! –
човек е съден всичко да опита…
ОБИЧ
Нанизани безпътици по жиците
и лястовича памет за завръщане…
През капките, потекли върху мислите
защо назад очите ни се връщат…
И все да се открием не успяваме,
мечтаем, здраво вързани за спомена
и в тази обич трудно оцеляваме,
пред изгрева безпомощно разголени.
Получили най-сляпото доверие,
подлагаме в краката му препъване.
Изгубени из дългото безвремие,
обесени на нервите опънати,
поглеждаме към жиците със птиците –
посоките ни стрелят с недоверие,
защото недомислени са смислите
и всичките безкрайности – премерени…
Преносено от дългото мълчание,
умира и последното ни вричане,
убиват ни въпроси незададени,
а всъщност се обичаме, обичаме…
Под лястовичи поглед се прегръщаме
в сезона на последното спасение…
И в нас узрява памет за завръщане
под този дъжд със вкус на откровение…
