Йосиф Йосифов

***

Препусна ли на детството в годините
все виждам дядо – старец белокос.
Умееше през лятото със дините
да разговаря и по начин прост:

почукваше с набръчкан показалец
по динята, а тя с невидим глас
му казваше зелена или зряла е
и дядо я разрязваше за нас.

Учудвах се на вярното му чувство,
макар че той почти бе вече глух.

Навярно всяко истинско изкуство
изиска нещо повече от слух.

РЕЗИТБА

С мен ли се случва това или не?
Но баща ми е болен… И мама ми писа
да прескоча до къщи в неделя поне,
че нерязано нашето лозе стои си…

Аз кога ли съм рязал? Не помня, но знам,
че баща ми оставяше втората пъпка.
Но е болен сега… безнадеждно… И сам
трябва да режа. А ръката ми тръпне.

Ах, закъсняла резитба!… Поле,
закипяло от слънце, мъзга и копачи.
Кукувица брои… А аз режа до две
и чувам след мене, че лозето плаче…

ДА СТАНА РАНО…

Да стана рано, без да ме усетят.
със сухи съчки да запаля печката
и млякото да сложа да заври.
Тогава майка ми да се събуди,
баща ми също и да бъдат млади…
Да се зарадват и да се целунат
за мойта ранобудност и къщовност.
А аз да се загледам през прозореца –
да видя сняг, дебел като каймака
на млякото в потрепващата тенджера.

ЩЪРКЕЛ

На сестра ми

Винаги в края на месец март
мама казваше ни да поставим
мартениците под някой камък.
Щъркел видим ли, то значи,
че подарък
някакъв под него ще намерим.
Малка беше ти и не разбираше –
затова и гледаше за щъркел.
А пък аз за мама наблюдавах,
скрит зад старовремския дувар,
как поставя нашите подаръци…
Малка беше ти… Но аз съзирах
цялата измама и макар че
щъркел не откривах във небето,
виках, че видял съм. И повдигах
камъка с подаръка под него.
А пък ти се молеше припряно:
- Батко, покажи ми го къде е?
Казвах ти, че той е отлетял
нейде към реката и че скоро
ще се върне и ти да го видиш…

Щъркел, щъркел в детския април,
и до днес потракваш с остър клюн
на сърцето в топлото гнездо…

***

Колко е нужно дългото, предълго чакане!
Наливат се сливите с бяла и лъскава захар –
значи узряват. Небето ги гледа вторачено
и пита дървото: “Кога като мен посиняха?”.
Дървото мълчи. Дървото очаква берачите…
Ония пристигат с качета и дрянови прътове,
а някои даже на самото върше се качват,
че там са най-едрите – трябва да се отръскат.

Препълни коли затрополват по гърбави мостове,
казаните пламват в широката, медена есен.
И пън догорява във утро мъгливо и росно,
заслушан на чучура в синджирлията песен…

***

Понякога до болка ти се иска
да си заминеш – знаеш накъде.
Но трудно ти е да поемеш риска,
макар че тая мисъл те боде…

А тялото ти, странно закопняло
за пътя, обещаван мълчешком,
самичко тръгва, засияло цяло.
И стига до железния балкон…

ПУКАНКИ

Вълшебник ли някакъв спрял се е тука?
Насред площада поставил е знак:
“Топли, солени пуканки пукам!”
А ни продава… сняг.

Жълтото зърно, златното зърно,
палаво скочи и се пукна от смях.
И пред очите ми се превърна
в пряспа от сняг.

И си помислих за миг, че и ние
сме като зърното в топлата пещ.
Но времето бавно ще ни покрие
с пряспа от скреж…

ЕСЕН

Шушне есенната шума
сгряна от лъчите.
Всяка промълвена дума
като лист отлита.

Няма веселите птици,
но това ме радва.
Нейде като кукувица
се обажда брадва…

Шушне есенната шума
приказка вълшебна.
Всяка промълвена дума
тук е непотребна…

ДЪРВО ПОДЗЕМНО

За корена защо ли си припомних?
Дърво подземно, без листа зелени,
успяло със усилия огромни
живот и красота да си превземе.

- Дърво подземно, мой невидим корен,
кажи ми как живееш долу в мрака?
- Единствено с надеждата, че горе
ще има семена и тъй нататък…